Джовани Бокачо
Декамерон (34)

НОВЕЛА IX

Джилета Нарбонска успява да изцери френския крал от една фистула и срещу това пожелава да я омъжат за Белтрамо дьо Русийон; но след като се оженва за нея против волята си, обзет от негодувание, той заминава за Флоренция; там ухажва някаква девойка, ала вместо с нея спи с Джилета, която ражда от него две момчета; след това той обиква Джилета и я признава за своя съпруга.

.

След като Лаурета привършила своята новела, оставало да разказват още само кралицата и Дионео; но понеже не искала да наруши неговата привилегия, кралицата, без да чака подкана от дружината си, започнала весело така:

— След като чухме новелата на Лаурета, кой би могъл да разкаже друга, която така да ни хареса? Имахме поне щастие, че не бе първа, защото след нея нямаше да бъдат много новелите, дето щяха да ни се понравят; страхувам се, че ще стане същото и с тия, които предстоят да бъдат разказани до края на днешния ден. Все пак аз ще ви кажа една новела (хубава, или не), която ми се стори подходяща за предложената тема.

Във Френското кралство живял благородник на име Изнардо, граф дьо Русийон, който бил с разклатено здраве и затова държал непрекъснато край себе си един лекар, на име магистър Джерардо Нарбонски. Споменатият граф имал един-единствен невръстен син, който се казвал Белтрамо; той бил много красив и мил и се възпитавал заедно с други деца на неговата възраст; между тях била и дъщерята на лекаря, на име Джилета, която се влюбила пламенно, много по-горещо, отколкото подобавало на нейните години, в тоя Белтрамо. Когато баща му умрял и Белтрамо бил взет под опека от краля, наложило се момчето да замине за Париж, а Джилета останала много огорчена от тая работа. Скоро след това починал и нейният баща и тя само чакала да й се представи удобен случай, за да прескочи до Париж и види своя Белтрамо; но тъй като близките й я пазели най-зорко, защото била много богата и била сама, тя все не успявала да измисли подходяща причина. Тя пораснала, станала мома за женене, но пали не можела да забрави Белтрамо, отказвала на мнозина, за които близките й искали да я омъжат, без да обясни защо постъпва по тоя начин.

Не щеш ли, случило се така, че по същото време, когато тя изгаряла повече от когато и да било от любов по Белтрамо (понеже разправяли, че той бил станал прекрасен момък), до нея стигнала вест, че френският крал се измъчва много от една фистула, останала на гърдите му след някакъв цирей, който на времето не могли да излекуват както трябва; тая фистула била не само много досадна, ами му причинявала и голяма болка; какви ли не лекари се опитвали да я изцерят, но никой не успял: вместо да намалее, болката се увеличавала и кралят толкова се отчаял, че не търсел повече от никого ни съвет, ни помощ.

Но Джилета много се зарадвала, като узнала за това, защото решила, че тоя случай може не само да й послужи за основателна причина да отиде до Париж, ами — ако болестта се окаже каквато тя предполагала — може и да й помогне Белтрамо да стане неин съпруг. И тъй като била научила много неща от своя баща, тя приготвила един прах от някакви билки, дето знаела, че лекуват болестта, от която предполагала, че страда кралят, възседнала коня си и отишла в Париж. Когато стигнала там, не предприела нищо, преди да успее да види Белтрамо; едва тогава тя се явила пред краля и го помолила да благоволи да й покаже болното място. Като я видял такава мила и привлекателна хубавица, кралят не можал да и откаже и й го показал. Щом видяла фистулата, Джилета тозчас се обнадеждила, че ще успее да го изцери и рекла: „Господарю мой, стига да ви е угодно, аз се надявам, че с Божия помощ, без да ви мъча и без да ви карам да страдате, ще успея да ви излекувам за една седмица.“ Кралят се присмял в себе си на нейните думи и отвърнал: „Как така едно младо момиче ще успее да стори онова, което не знаеха и не съумяха да постигнат най-добрите лекари в света?“ После той й благодарил за нейните добри намерения, заявявайки, че е решил да не прибягва повече към съветите на лекарите; тогава момичето възразило: „Господарю, вие нямате доверие в моето изкуство, защото съм млада и съм жена, но аз искам да ви напомня, че ще ви лекувам не с моите знания, а с Божия помощ и с науката на магистър Джерардо Нарбонски, който е мой баща и докато беше жив, се славеше като голям лекар.“

Тогава кралят си рекъл: „Възможно е това момиче наистина да е пратено от бога; защо да ме опитам на какво е способна, след като самата тя обещава да ме изцери за кратко време, без да ми причинява никакво безпокойство?“ И като се съгласил да опита, той рекъл: „Благородна госпожице, ами ако, противно на нашите собствени намерения, вие не успеете да ни излекувате, какво мислите, че трябва да последва за вас?“ — „Господарю мой — отвърнала девойката, — наредете да ме поставят под стража и ако не успея да ви излекувам за една седмица, заповядайте да ме изгорят на клада. Но ако ви излекувам, какво ще получа за награда?“ Кралят казал: „Както виждам, вие още не сте омъжена; ако изпълните обещанието си, ние ще се погрижим да ви омъжим добре за някой високопоставен човек.“ Момичето рекло: „Господарю, на драго сърце ще се съглася да ме омъжите, но аз искам да се омъжа за човека, за когото аз пожелая, и няма да искам от вас нито някой от вашите синове, нито пък друг член на кралския дом.“ Кралят тозчас обещал да изпълни нейното желание.

Джилета се заела с лечението и много скоро, още преди срока, успяла да изцери краля. Като се почувствувал здрав, кралят казал: „Вие наистина заслужихте да получите мъж.“ А момичето отвърнало: „В такъв случай, господарю, аз съм заслужила Белтрамо дьо Росийон, когото залюбих още от детските си години и винаги съм обичала най-пламенно.“ Кралят си помислил, че да я омъжи за тоя младеж, ще бъде твърде много, но тъй като вече бил обещал и не искал да пристъпя дадената дума, наредил да го повикат и му казал следното: „Белтрамо, вие пораснахте и възмъжахте; нашето желание е да се завърнете и да почнете да управлявате вашето графство, като отведете там една девойка, която ние решихме да стане ваша съпруга.“ Белтрамо запитал: „Господарю, коя е тази девойка?“ А кралят отвърнал: „Същата, която успя да възстанови нашето здраве със своето лекарство.“

Белтрамо я бил виждал, познавал я и макар тя да му се видяла наистина прекрасна, знаейки, че не е от род, подходящ за неговото знатно потекло, отвърнал с негодувание: „Господарю, нима искате да ме накарате да се оженя за знахарка? Бог да ми е на помощ, ако някога взема за съпруга такава жена.“ Кралят казал: „Значи, вие искате да нарушим честната си дума, дадена на девойката, която възстанови нашето здраве и която за награда пожела да станете неин съпруг?“ Белтрамо възкликнал: „Господарю, вие можете да ми отнемете всичко, що притежавам, и да ме подарите като ваш васал на когото ви е угодно, но аз в едно мога да ви уверя: че никога, ама никога, няма да бъда доволен от подобен брак.“ Кралят натъртил: „Ще бъдете, ще бъдете, защото девойката е умна и красива, а освен това много ви обича; по тия причини ние се надяваме, че животът ви с нея ще бъде много по-приятен, отколкото с която и да е друга дама от по-знатно потекло.“

Белтрамо млъкнал, а кралят се разпоредил да направят големи приготовления, за да отпразнуват сватбата. Като настъпил определеният за това ден, Белтрамо, макар и мимо волята си, се оженил в присъствието на краля за девойката, която го обичала най-много от всичко на света. След като направил това и обмислил как да постъпи по-нататък, под предлог, че уж искал да се прибере в графството си и там да консумира брака, той се сбогувал с краля, възседнал коня си и потеглил не към графството, а към Тоскана. Щом дошъл тук, научил, че флорентинците са във война със Сиена и решил да застане на тяхна страна; те го приели радостно с големи почести, направили го капитан на отряд, дали му добра заплата, той останал на служба при тях и служил доста дълго време.

А младоженката, не особено доволна от сполетялата я участ, надявайки се все пак, че с доброто си поведение ще успее да го накара да се прибере в графството, отишла в Русийон, където всички я посрещнали като тяхна господарка. Поради продължителното отсъствие на графа всичко било запуснато и занемарено, но тъй като Пила умна жена, тя положила най-големи грижи и старание да приведе всичко в ред, от което нейните поданици останали много доволни, привързали се към нея и я обикнали най-сърдечно, порицавайки същевременно графа, задето не бил доволен, че именно тя му станала съпруга.

След като сложила ред в графството, тя уведомила за това графа чрез двама придворни благородници и помолила да му предадат, че ако той не се прибира в графството заради нея, трябва да й съобщи и тя е готова да се махне, за да не му пречи; ала графът отговорил най-сурово: „Нека прави каквото нека! Що се отнася до мен, няма да се върна при пея, докато не видя на пръста й ей този пръстен, а в ръцете й дете, заченато от мен.“ Той притежавал един много драгоценен пръстен, от който никога не се разделял, защото, както го уверявали, пръстенът притежавал чудодейна сила. Двамата придворни схванали жестокостта на поставеното от него условие, състоящо се от тия две почти неизпълними неща, и като видели, че техните думи не са в състояние да го отклонят от намеренията му, завърнали се при дамата и предали неговия отговор; обзета от дълбока горест, след дълги размишления тя решила да опита дали пък не е възможно да изпълни и двете условия и къде би могло да стане това, та да накара мъжа си да се прибере при нея. След като обмислила какво да прави, свикала неколцина от най-старите и най-видни люде на графството, разказала им от игла да конец и с най-затрогващи слова всичко, каквото била направила от любов към графа, и обяснила какво излязло от цялата работа; накрая заявила, че няма никакви намерения, заради нейното пребиваване тук, графът да живее във вечно изгнание; напротив, тя имала намерение да прекара остатъка от живота си в поклонения и милосърдни дела за спасение на собствената си душа, затова ги помолила да поемат в свои ръце управлението и грижата за графството, а на графа да кажат, че е напуснала неговите владения и си е отишла, за да не се върне никога вече в Русийон.

Докато тя говорела, добрите хора пролели не малко сълзи, после го ударили на молба да промени решението си и да остане, но нищо не помогнало. След като призовала над тях Божията закрила, тя взела със себе си доста пари и скъпоценности и придружена от един братовчед и една слугиня — и тримата преоблечени като поклонници, — тръгнала на път, без никому да каже къде отива; спряла чак като пристигнала във Флоренция и тук отседнала в една малка странноприемница, чиято стопанка била добра бедна вдовица; графинята заживяла скромно като поклонница, изпълнена с желанието да чуе новини за своя съпруг.

Случило се така, че още на следния ден тя видяла Белтрамо да минава на кон край странноприемницата начело на своя отряд и макар да го познала много добре, запитала стопанката кой е този човек. Добрата жена отвърнала: „Един благородник, чужденец, казва се граф Белтрамо и е много мил и любезен човек, в града всички го обичат; влюбил се е безумно в една наша съседка, благородно, но бедно момиче. Тя е безкрайно честна, ала бедна и затова още не се е омъжила; живее заедно с майка си, която е добра и разумна жена; ако не беше тя, дъщеря й може би щеше да склони да направи нещо в угода на графа.“

Графинята запомнила дума по дума каквото чула, проучила всички обстоятелства до най-малките подробности и обмислила как да постъпи; като научила как се казват и къде живеят майката и дъщерята, в която бил влюбен графът, един ден тя отишла да ги посети, уж като поклонница; щом влязла, разбрала, че майката и дъщерята са твърде бедни; поздравила ги, а на майката казала, че би искала да си поприказва с нея, когато й бъде удобно.

Благородната жена станала и отвърнала, че е готова да я изслуша; отвела я в друга стая и я поканила да седне, а графинята рекла: „Мадона, доколкото виждам, и вие като мен не сте галеница на съдбата, но стига да пожелаете, бихте могли да доставите утешение и на себе си, и на мен.“ Жената отвърнала, че най-много от всичко иска да получи утеха, ала по честен начин. Тогава графинята продължила: „Необходима ми е вашата честна дума, та да има на какво да разчитам; имайте предвид, че ако ме измамите, ще навредите и на себе си, и на мен.“ — „Бъдете спокойна — възкликнала благородната дама, — кажете ми всичко, каквото искате, защото аз никога не ще ви измамя.“ Тогава графинята, започвайки от деня, когато за пръв път се влюбила, й обяснила коя с, разказала й патилата си, и то с такива затрогващи слова, че благородната дама й повярвала (още повече, че била чула някои работи от други хора) и се съжалила над нея.

След като разказала злочестата си съдба, графинята продължила: „И така, покрай другите мои беди, вие узнахте и ония две неща, дето би трябвало да притежавам, ако искам да си възвърна мъжа; и ако е вярно това, което чух, сиреч, че моят съпруг, графът, е безумно влюбен във вашата дъщеря, то вие сте единственото човешко същество, дето би могло да ми помогне да се сдобия и с двете неща, за които споменах.“ Благородната дама казала: „Мадона, не знам дали графът наистина обича дъщеря ми, въпреки че я ухажва най-открито, ала какво бих могла да направя аз, за да ви помогна в това?“ — „Мадона — отвърнала графинята, — всичко ще ви обясня, но най-напред бих желала да ви кажа какво възнамерявам да сторя за вае; ако ми окажете тази услуга. Виждам, че дъщеря ви е красива, че й е време да се омъжи; както научих, пък и доколкото виждам, струва ми се, че единствено липсата на зестра ви пречи да я задомите добре и ви принуждава да я държите в къщи. В замяна на услугата, която ще ми направите, аз имам намерение да й дам такава зестра, каквато вие сметнете, че е необходима, за да я омъжите достойно — както й прилича.“

Това предложение се харесало на жената, която наистина била изпаднала в нужда, но все пак, бидейки с благороден дух, тя възразила: „Мадона, обяснете ми с какво бих могла да ви помогна; ако ми се стори пристойно, ще го направя на драго сърце, пък вие после ще постъпите по съвест.“ Графинята пояснила: „Чрез някое доверено вам лице вие ще трябва да съобщите на моя съпруг, графа, че дъщеря ви е готова да изпълни всяко негово желание, стига да се увери, че той наистина я обича така, както показва пред хората; но че тя никога не ще му повярва, ако той не й прати преди това пръстена, дето носи на ръката си и на който, както била чувала да казват, той държи особено много. Ако той даде пръстена, вие ще го предадете на мен, а после ще пратите някой да го уведоми, че дъщеря ви е готова да изпълни желанието му, и ще го поканите да дойде скришом в тая къща; след което, без той да усети, ще направите така, че аз да легна до него вместо дъщеря ви. Дано даде Бог да забременея; тогава с неговия пръстен на моята ръка и е роденото от него дете в скута отново ще го имам край себе си и благодарение на вас ще мога да заживея с него така, както трябва жена да живее с мъжа си.“

Трудна се сторила тая работа на благородната дама, която се бояла да не опетни името на дъщеря си; но като поразмислила, решила, че ако помогне на клетата жена да си възвърне мъжа, ще стори голяма добрина, че ако се заеме с това дело, ще подпомогне едно благородно начинание; затова, имайки доверие в добрите и честни намерения на графинята, тя не само и обещала да извърши каквото искала от нея, ами след няколко дни, действувайки скрито и предпазливо съгласно получените наставления, получила пръстена, който графът пратил (макар и да съжалявал твърде много за това); а после по най-изкусен начин наредила графинята да спи с него вместо нейната дъщери.

По Божие благоволение, още при първите им сношения, които графът търсел с най-голяма страст, графинята, както се изяснило впоследствие, заченала две отрочета от мъжки пол. И не само веднъж, а на няколко пъти благородната жена помагала на графинята да се среща със своя съпруг; тя вършела всичко толкова скрито, че никой нищо не узнал и графът бил убеден, че се люби с оная, която обича, а не със собствената си съпруга. Всяка сутрин, преди да си отиде, той й подарявал много и най-хубави скъпоценности, а графинята ги скътвала най-грижливо. Когато разбрала, че е бременна, тя решила да освободи благородната жена от това задължение и рекла: „Мадона, благодарение на Бога и на вас получих каквото желаех; дойде време да ви се отплатя за всичко, та да мога да си отида.“ Благородната дама изразила своето задоволство, задето графинята е постигнала желанието си, по добавила, че ако е помагала, вършела го е не с надеждата да получи някаква награда, а защото била убедена, че е длъжна да постъпи така, за да извърши едно добро дело. Графинята отвърнала: „Мадона, пашите слова ме радват; но и аз от своя страна искам да ни дам каквото пожелаете не като награда, а за да извърша добро дело, и съм убедена, че трябва да постъпя точно така.“ Тогава, подтиквана от нуждата, в която била изпаднала, изчервявайки се от срам, благородната дама й поискала сто лири, за да може да задоми дъщеря си.

Графинята оценила нейната скромност и свенливост и след като и изслушала, дала й петстотин лири; към тях прибавила и много прекрасни скъпоценности, които стрували сигурно най-малко още толкова; благородната дама останала безкрайно доволна и благодарила най-сърдечно на графинята, която си тръгнала и се прибрала в своята странноприемница.

За да накара Белтрамо да престане да идва у тях и да праща послания и подаръци, благородната дама отишла с дъщеря си при свои близки на село. След известно време Белтрамо напуснал Флоренция и се прибрал в графството, тъй като неговите хора му съобщили, че графинята е изчезнала, и го викали да се върне.

Щом научила, че графът е заминал, за да се завърне в графството си, графинята много се зарадвала, но останала във Флоренция, докато дойде време за раждане; тя родила две момчета, които приличали много на баща си и които наредила да гледат най-грижливо и старателно. Когато решила, че е настъпило вече време да изпълни каквото била намислила, тръгнала на път и пристигнала в Монпелие, без някой да я познае; тук си починала няколко дни, поразпитала това-онова за графа и къде може да го намери; научавайки, че той имал намерение на велика задушница да устрои голямо празненство за дамите и рицарите в Русийон, тя отишла там облечена в дрехите на поклонница, с които напуснала графството.

Като й казали, че дамите и рицарите са се събрали в двореца на графа и се готвят да седнат на трапезата, тя, без да смени дрехите си, влязла в залата с двете дечица на ръце, пробила си път сред множеството, стигнала до графа, хвърлила се в краката му, заплакала и казала: „Господарю мой, това съм аз, твоята нещастна съпруга, която дълго време се скита немила-недрага по света, за да ти даде възможност да се прибереш у дома. Заклевам те в Името Господне да изпълниш сега условието, което ти някога ми постави посредством двамината благородници, които бях пратила при теб; погледни, в ръцете си държа не едно, а две дечица от теб, ето и твоя пръстен. Поради това дошло е време съгласно обещанието ти да ме признаеш за своя съпруга.“

Графът съвсем се объркал, щом чул тия думи, познал пръстена, познал и децата, които приличали твърде много на него, но все пак възразил: „Как стана така?“ Тогава за най-голямо изумление на графа и на всички присъствуващи графинята разказала всичко от игла до конец. Графът се убедил, че тя говори самата истина, оценил нейния ум и нейното постоянство, трогнал се от двете хубави дечица и за да изпълни дадената дума и удовлетвори рицарите и дамите, които почнали да го молят да я приеме и зачита като своя законна съпруга, прекършил упоритата си жестокост: помолил графинята да стане, прегърнал и, целунал я и я признал за своя законна съпруга, като признал и децата. После наредил да я облекат и подходящи за нейния сан дрехи и за най-голяма радост на всички присъствуващи и на всички спои васали, които узнали за станалото, устроил голямо празненство не само тоя ден, ами и през следващите; оттогава той я почитал като своя съпруга и жена и винаги я обичал и уважавал много.