Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА X

Пиетро ди Винчоло отива да вечеря вън от дома си; жена му поканва при себе си някакъв младеж; Пиетро се прибира и тя скрива своя любовник под един кош за пилета; Пиетро й разказва, че в къщата на Ерколано, където бил поканен на вечеря, намерили някакъв младеж, скрит там от жена му; жената на Пиетро се възмущава от жената на Ерколано; за зла участ едно магаре настъпва по пръстите младежа, дето е скрит под коша; Пиетро изтичва натам, вижда младежа и се уверява в измяната на своята съпруга, с която в края на краищата се сдобрява поради своя порок.

 

Кралицата завършила своята новела и когато всички започнали да славят всевишния, задето възнаградил Федериго заслужено, Дионео, който никога не чакал нареждане, започнал така:

— Не мога да разбера защо хората се смеят повече на лошите, отколкото на добрите дела, особено тогава, когато първите не ги засягат: дали поради някакъв случаен порок, последица от непристойните нрави на смъртните, или поради вродена слабост на човешката природа. А тъй като задължението, с което се нагърбих преди и което съм готов да поема и сега, не преследва друга цел, освен да прогони вашите скърби и да ви развесели и разсее, аз ще ви разкажа, влюбени дами, една новела, чието съдържание не е чак толкова пристойно; но ще ви я разкажа, защото ще ви разсмее, пък вие, докато я слушате, ще постъпите по следния начин, както обикновено правите, влизайки в някоя градина: ще протегнете нежната си ръчица да откъснете розата, а бодлите ще оставите; точно така ще постъпите и в тоя случай: ще оставите постигнатия от зла участ недостоен мъж да се пържи в собственото си безчестие, ще се смеете весело на любовните хитрини на неговата съпруга и ще изпитвате състрадание към чуждата мъка там, където е необходимо.

Неотдавна в Перуджа живял никакъв много богат човек на име Пиетро ди Винчоло, който се оженил, може би по-скоро с цел да измами ближните си и да опровергае мнението, което имали за него съгражданите му, отколкото по вътрешно желание; съдбата се показала толкова благосклонна към неговия вкус, че тая, която избрал за жена, се оказала яка, червенокоса и пламенна девойка, предпочитаща да има не един, а двамина съпрузи; ала вместо това тя попаднала в ръцете на човек, който мислел за всичко друго, но не и за нея. С течение на времето тя се уверила в това и виждайки, че е красива и млада, чувствувайки се бодра и пълна със сили, отначало много се ядосвала и почнали да си разменят с мъжа си най-обидни ругатни — изобщо не живеели като хората; но после се убедила, че ако продължава така, тая работа ще да навреди по-скоро на нея, отколкото да поправи негодността на съпруга й, затова си рекла: „Тоя негодник ме пренебрегва, за да може при цялата си порочност да шляпа с налъми по сухото; аз пък ще се постарая да прекарам с кораба някой друг по мокрото. Омъжих се за тоя човек и му донесох голяма и хубава зестра, като мислех, че е мъж на място и предполагах, че и той ще иска същото, каквото желаят и към което трябва да се стремят всички мъже; ако знаех, че не е истински мъж, никога нямаше да му стана жена. Но той знаеше, че аз съм жена; щом жените не му са по вкуса, защо се е оженил за мен? Такова нещо не се търпи. Ако не исках да живея като другите хора, щях да стана монахиня; но тъй като желая да живея истински, така както ми се ще, ако чакам той да ми достави радост и удоволствие, ще си остарея в напразно чакане, а като остарея и разбера какво съм изпуснала, ще има да съжалявам за погубената си младост; самият той ме тласка да търся утеха за младостта си и да се наслаждавам, също както и той се наслаждава; но моят стремеж към наслада е достоен за похвала, а неговият — за най-голямо порицание; аз ще наруша единствено законите, а той отива и против законите, и против човешката природа.“

Ето какви мисли почнали да спохождат (и то не веднъж и дваж) младата жена и за да изпълни скришом своите намерения, тя се сближила с някаква старица, която на пръв поглед приличала на света Вердиана, дето храни змиите; тя ходела на всяко отпущение на греховете с молитвеник в ръка, а колчем си отваряла устата, почвала да говори само за житиетата на разни светии и за раните на свети Франциск, та всички я имали за много свята жена. Младата жена издебнала удобен момент и разкрила своите намерения на старицата, а тя й рекла: „Дъще моя, един Бог знае (а той знае всичко), че ще постъпиш много добре; дори и да нямаше някаква друга причина, и ти, и всяка друга млада жена би трябвало тъкмо така да постъпвате, за да не си губите напразно младините, защото за всеки разумен човек няма по-голяма мъка от съзнанието, че си е пропилял времето. Та нали като остареем, освен да клечим край пепелта в огнището, за друго не ни бива? И ако има жени, които добре знаят това и могат да го докажат, то аз съм една от тях; едва сега, когато остарях, почнах да проумявам (и това ме кара не само да съжалявам, ами още да се мъча и терзая, макар и без полза) колко време ми е отишло на вятъра; макар и да не съм си губила чак толкоз времето (недей да мислиш, че съм била голяма наивница), аз все пак не направих всичко, за което имах възможност. Но сега, колчем си спомня за това и си помисля колко съм остаряла, та никой дори и не ме поглежда, един Бог знае колко тежко ми става. Виж, с мъжете подобно нещо не може да се случи; те се раждат годни да вършат хиляди други неща, а не само тая работа, и стават много по-опитни като остареят, отколкото докато са млади; а ние, жените, идваме на тоя свят само за тая работа и да раждаме деца — затова ни и зачитат. Ти може би не вярваш, че е така, но ще се убедиш, че това е самата истина, щом си помислиш, че ние сме винаги готови за тая работа, а с мъжете не е така; една жена може да изтощи много мъже, но многото мъже не могат да изморят една жена; та затова още веднъж ти казвам, понеже не сме родени за друго, ти ще постъпиш много добре, като го върнеш тъпкано на мъжа си, та после, като остарееш, душата ти да няма за какво да се сърди на плътта. В тоя наш свят човек получава толкова, колкото успее да грабне; това важи най-вече за жените, които много повече от мъжете трябва да използуват времето си, защото сама виждаш, че като остареем, никой не ни поглежда — ни мъж, ни дявол, и ни натикват в кухнята да си бъбрим с котките и да броим гърнетата и съдините, не стига това, ами ни се и подиграват, че и песен са ни съчинили: «За младите — сладките залци, за старите — горчивите» и разправят за нас какви ли не още работи. А сега, за да не ти губя повече времето в приказки, ще ти кажа, че в целия свят нямаше да намериш друг, на когото да се довериш и да ти бъде толкова полезен, колкото аз; знай, че аз не се страхувам да подскажа и на най-изискания как трябва да постъпи, че на тоя свят няма дебелак или грубиян, когото да не мога да обработя както си искам и да го накарам да направи каквото аз пожелая. Ти само ми посочи кой ти харесва, по-нататък аз ще имам грижата; едно нещо само искам да ти напомня, дъще моя: не забравяй, че съм бедна жена и че бих искала още отсега да вземеш участие във всички мои индулгенции и молитви, които ще прочета, та да може Господ Бог да ги приеме вместо свещи и кандила за упокоение душите на твоите близки покойници.“

Старицата млъкнала, а младата жена й обяснила какво да направи, като срещне еди-кой си младеж, който много често минавал по тяхната улица; разбира се, тя описала на старицата и как изглежда, после й дала парче солено месо и я изпроводила да си върви с бога.

Само няколко дни по-късно старицата въвела тайно в спалнята на младата жена момъка, за когото тя й говорила; после почнала да й води всички, на които оная хвърляла око; разбира се, младата жена се пазела най-внимателно от мъжа си, но представял ли й се удобен случай — не го изпускала.

Веднъж се случило следното: Пиетро трябвало да отиде на вечеря у един свой приятел, на име Ерколано, затова жена му заръчала на старицата да й доведе един от най-красивите и приятни млади мъже на Перуджа; старицата тозчас изпълнила поръчението. Не щеш ли, тъкмо жената седнала да вечеря с младежа, Пиетро викнал от улицата да му отворят вратата. Жена му си глътнала езика от страх, но все пак съобразила, че трябва да скрие някъде младежа; и тъй като нямало как ни да го отпрати, ни да го настани другаде, взела, че го накарала да се свие под един навес до нейната стая, захлупила го с един кош за пилета, а отгоре метнала зеблото от някакъв сламеник, който била изпразнила предния ден. Щом успяла да направи това, тя веднага наредила да отворят на мъжа й.

Още като влязъл, тя му рекла: „Много скоро я изядохте тая вечеря!“ Пиетро отвърнал: „Че ние дори не я и вкусихме.“ — „Защо?“ — възкликнала жена му. Пиетро рекъл: „Сега ще ти обясня всичко. Тъкмо бяхме седнали на трапезата — Ерколано, жена му и аз, — изведнъж чухме, че наблизо някой кихна; ние не обърнахме внимание на тая работа ни първия, ни втория път, но когато оня кихна още веднъж и още веднъж, и продължи да киха, всички се учудихме; тогава Ерколано, който беше сърдит на жена си, задето се позабави, докато ни отвори да влезем, почти изръмжа от ярост: «Какво значи това? Кой киха?» После стана от масата и се запъти към стълбата, под която имаше някаква дъсчена преграда, нещо като килерче за разни неща, дето ги правят сега по всички къщи; и тъй като му се бе сторило, че кихането идва точно оттам, отвори вратичката, а щом я отвори, отвътре се разнесе пушилка и страшна миризма на сяра; на сяра понамирисваше още като влязохме и когато казахме това на жената на Ерколано, тя рече: «Тия дни избелвах платна със сяра, оставила съм под стълбата гърнето със сяра, над което ги опушвах, та миризмата идва оттам.»

Когато пушекът се поразсея, Ерколано надзърна вътре и видя човека, който продължаваше да киха от изпаренията на сярата; и въпреки че оня кихаше безспир, серните пари дотам го бяха задушили, че ако беше престоял още малко, щеше да престане и да киха, и да диша. Щом го видя, Ерколано закрещя: «Сега ми стана ясно, жено, защо преди малко, когато дойдохме, ти се забави да ни отвориш вратата; нека до края на живота си не изпитвам никаква радост, ако не ти платя за тая работа.» Щом чу това и разбра, че прегрешението й е разкрито, жената на Ерколано дори не се опита да се оправдава, ами скочи от масата и хукна да бяга накъдето й видят очите. Ерколано хич не й обърна внимание, викна няколко пъти на оня, дето кихаше, да излезе от килера, но той беше в несвяст и не се помръдваше, въпреки че Ерколано продължаваше да му говори. Тогава Ерколано го хвана за крака и го измъкна навън, а после се втурна да търси нож — искаше да го убие; изплаших се да не би и аз да пострадам после в синьорията, скочих и не му позволих ни да го убие, ни да му направи друго зло; развиках се, почнах да го защищавам, вдигна се голяма врява, дотърчаха съседите, грабнаха изпадналия в несвяст младеж и го изнесоха — къде — не зная. Ето какво попречи на нашата вечеря, и аз не само че не можах да я изям, ами, както ти казах, дори не успях да я вкуся.“

Като изслушала Пиетро, жена му разбрала, че има и други мъдри жени като нея, въпреки че от време на време, кога с една, кога с друга, се случвали подобни неприятности; тя била готова на драго сърце да защити жената на Ерколано, но тъй като съобразила, че порицавайки чуждото прегрешение, ще улесни своето, започнала да говори следното: „Виж ти какви работи! Ама че свястна жена, ама че светица! Иди, че вярвай на такава жена, ако си нямаш работа! Аз бях готова да се изповядам пред нея, толкова благочестива и смирена изглеждаше! Как не я е срам, такава възрастна жена! Хубав пример дава на по-младите! Да бъде проклет часът, в който се е явила на тоя свят, да бъде проклета и тя, задето изобщо се осмелява да живее! Ама че подла, ама че престъпна жена, дето позори и петни всички жени в нашия град! Да потъпква своята чест и верността, която е обещала на мъжа си, да потъпква доверието на всички! Как не я е срам да опозорява заради някакъв си негодник един такъв човек, такъв доблестен гражданин, като нейния съпруг, дето така се грижи за нея, че на всичко отгоре да опозори и себе си! Да ме пази бог, ама за такива жени не бива да има милост; трябва да ги убиват, да ги хвърлят живи в огъня и да ги горят, докато станат на пепел!“ После се сетила за своя любовник, който продължавал да лежи под коша, и почнала да убеждава Пиетро да си легне, защото било късно. Но Пиетро вместо да си легне да спи, предпочел да си хапне и я запитал останало ли е нещо за вечеря; жена му отвърнала: „Каква ти вечеря! Да не мислиш, че когато не си в къщи, ние изобщо сядаме да вечеряме! Да не съм жената на Ерколано! Хайде, няма ли да спиш тая нощ? Върви да си легнеш, така ще бъде най-добре!“

Добре, ама привечер от полето били пристигнали неколцина ратаи на Пиетро — трябвало да му донесат някои работи — и вкарали магаретата си в обора до навеса, без да ги напоят; по едно време едно магаре ожадняло много, успяло да се изскубне от юлара, излязло от обора и тръгнало да души навсякъде, търсейки вода; по тая причина станало така, че магарето стъпило върху коша, под който бил захлупен младежът; а тъй като младежът трябвало да лежи по очи — нямало как иначе, — пръстите на едната му ръка се подавали изпод коша; за зла участ (или за беда, ако щете) магарето го настъпило по пръстите, младежът усетил силна болка и изпискал. Пиетро чул вика и разбрал, че тая работа става у дома му, затова излязъл от стаята и тъй като оня продължавал да охка (понеже магарето го било настъпило здраво и не отмествало крака си), запитал: „Кой е там?“ После изтичал към коша, повдигнал го и видял младежа, който освен че усещал силна болка в настъпената от магарето ръка, започнал и да трепери от страх да не би Пиетро да му направи нещо. Пиетро пък познал момъка, когото отдавна гонел, за да задоволи своя порок, и го попитал: „Какво търсиш тук?“ Младежът не му отговорил, само го молел да не му стори зло. Тогава Пиетро му рекъл: „Стани, не бой се, нищо лошо няма да ти направя; кажи само как попадна тук, защо си дошъл в моя дом?“ Младежът му разказал всичко; радостта на Пиетро от тая среща била толкова голяма, колкото била уплахата, обзела жена му; затова той хванал младежа за ръка и го повел към стаята, където съпругата му го очаквала, треперейки от ужас. Пиетро седнал срещу нея и й казал: „Преди малко ти хулеше и проклинаше жената на Ерколано, и викаше, че трябвало жива да я изгорят, задето позоряла всички ви; защо не каза същото за себе си? Ако ли пък не си искала да говориш за себе си, как имаше смелостта да хулиш жената на Ерколано, като знаеше че и ти си сторила същото като нея? Знам аз, че не за друго си го направила, ами само защото всички жени сте от един дол дренки, та все гледате да прикривате собствените си грехове с чуждите. Дано небето прати огън да изгори всички ви, изчадия мръсни!“

Като видяла, че тоя път Пиетро няма да й стори нищо лошо (само дето я наругал) и след като усетила, че е предоволен, задето в ръцете му е попаднал тоя красив момък, тя се посъвзела от страха и отвърнала: „Сигурна съм, че ти наистина желаеш небето да прати огън, та да изгори всички нас, защото ти бягаш от жените като куче от тояга; но ей, на, заклевам ти се в кръста господен, че твоята няма да я бъде! Аз бих си поприказвала на драго сърце с теб, за да разбера от какво се оплакваш; не бих имала нищо против, ако речеш да ме сравняваш с жената на Ерколано, тая стара лицемерка, дето се преструваше на светица; тя получава от него всичко, каквото пожелае, и той я обича така, както мъжът трябва да се отнася към жена си; но аз не мога да се похваля с подобно нещо. Вярно е, че ти се грижиш, и то добре, да не ходя гола и боса, но я ми кажи как се грижиш за другите ми нужди, колко време не си спал с мене? Аз бих предпочела да ходя парцалива и боса, стига ти да беше мъж на място в леглото, отколкото да притежавам всички тия неща, а ти да се отнасяш с мен, както се държиш сега. Пиетро, разбери най-после, че и аз съм жена като всички други, че ми се ще същото, каквото искат другите жени; затова не бива да ме кориш, че искам сама да си доставя онова, което ти не ми даваш; и все пак, макар и малко, грижа се за твоята чест, като не се събирам с разни дрипльовци и някакви си там коняри“.

Пиетро разбрал, че ако продължават така, може и цяла нощ да се карат, затова й рекъл с пренебрежение: „Жено, престани! Ще бъдеш задоволена. А сега бъди така любезна и ни донеси нещо за хапване, защото, както ми се струва, и тоя младеж, подобно на мен, отдавна не е слагал залък в устата си.“ Жена му отвърнала: „Вярно е, че той не можа да хапне нищо, защото тъкмо бяхме седнали да вечеряме, и ти се върна.“ Пиетро казал: „Добре, добре. Дай ни да похапнем, а после така ще наредя работата, че да няма от какво да се оплакваш.“

Виждайки, че мъжът й се е успокоил, жената станала и се разпоредила да сложат отново трапезата и да поднесат приготвената от нея вечеря, след което си хапнала в най-добро настроение със своя съпруг-негодник и с младежа. А какво станало по-нататък, какво направил Пиетро, след като се навечеряли, за да бъдат доволни и тримата — виж, това не си спомням; знам само, че на следната утрин младежът бил изпратен чак до площада, недоумявайки какво повече е бил през изтеклата нощ — мъж или жена. Затова, мили мои дами, искам да ви кажа следното: направят ли ти нещо, и ти отвърни със същото; ако не можеш, не забравяй да си го върнеш при първата възможност, та да не оставаш длъжен никому.

 

Дамите не се смели много на новелата на Дионео, но постъпили така повече от свенливост, а не че им се видяла скучна; когато Дионео завършил своя разказ, кралицата, знаейки, че с това е дошъл краят на нейното владичество, станала, свалила лавровия венец от главата си го положила с радост и изящно движение върху главата на Елиса, изричайки следните слова:

— Мадона, сега е ваш ред да заповядвате.

След като приела почетния знак на властта, Елиса сторила същото, каквото правили всички преди нея: най-напред повикала сенешала и му наредила какво да върши, докато тя управлява, а после се обърнала към дружината със следните думи, които били посрещнати с всеобщо задоволство:

— Често сме чували да разправят, че мнозина са успявали да притъпят зъбите на тия, дето са ги точели срещу тях, или да отстранят надвисналата над тях опасност, кога с помощта на остротата, кога благодарение на своята съобразителност или остроумие. И тъй като тази тема е прекрасна, а може да бъде и от полза, аз бих желала утре, с Божия помощ, нашият разговор да бъде на такава тема, сиреч да разсъждаваме за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или позор.

Всички похвалили много предположението на кралицата, поради което тя се надигнала от мястото си и ги освободила, докато стане време за вечеря.

Щом видяла, че кралицата е станала, почетната дружина последвала нейния пример и както правели всеки път, дамите и младежите се отдали на заниманията, които им доставяли най-голямо удоволствие. Но щом секнала песента на щурците, кралицата заповядала да повикат всички, след което седнали да вечерят; навечеряли се в най-добро настроение, а после захванали да свирят и да пеят.

Когато кралицата дала знак на Емилия да почне първия танц, на Дионео било заръчано да изпее една песен. Той не дочакал да го подканват и започнал така: „Мона Алдруда, врътни си опашката, че ти нося добри вести.“ Всички дами прихнали да се смеят, и най-вече кралицата, която му заповядала да остави тази песен и да подеме друга. Дионео отвърнал:

— Ако имах на разположение цимбали, бих почнал така: „Мона Лапа, повдигнете си фустата“ или пък „Под маслината расте тревица“; ако речете, бих могъл да изпея и тая: „От морската вълна свят ми се вие.“ Но тъй като цимбали няма, предлагам ви да си изберете някоя от тия песни; може би ще ви се понрави следната: „Ха си посмял да си подадеш носа, ха съм го отрязал като дръвче в полето.“

Кралицата го срязала:

— Дума да не става. Кажи някоя друга!

— Добре — рекъл Дионео. — Щом е така, ще ви изпея „Мона Симона все си налива бъчвата, а октомври е далеч.“

Кралицата се засмяла и възкликнала:

— Върви по дяволите! Измисли някоя друга, по-хубава, тая не я щем!

— Мадона, не се сърдете — отвърнал Дионео, — изберете си най-хубавата! Та аз знам над хиляда такива песни. Искате ли да ви изпея „По-кротко бе, мъжле мое“ или „Купих си петел за сто пари“?

Тогава кралицата се ядосала и въпреки че другите се смеели, му се скарала:

— Слушай, Дионео, престани най-после с тия шеги и изпей някоя наистина хубава песен! Не го ли направиш, ще видиш какво значи да се ядосам. — При тия думи Дионео изведнъж станал сериозен и запял следната песен:

Сиянието смътно, о Любов,

което дивния й взор отправи,

слуга и твой, и неин ме направи.

 

От погледа й дивен блясък праща

и първи път сърцето ми запали,

през взора ми като минава.

Че стойността ти беше все растяща,

разбрах от прелестите й преляли;

представяйки си я такава,

усетих как се въплъщава

у нея всяка добродетел —

на скърбите ми новия владетел.

 

Така че твой съм, господарю, с тяло

и с дух, но чакам, драги, в послушание

от тебе милост и ридая;

ала не знам познаваш ли изцяло

от теб посятото в гръдта желание,

ни верността ми към оная,

която моят ум замая

така, че мир не ще намеря вече

далеч от нея, нито ща, човече.

 

Та ще те моля, нежни мой синьоре,

да й покажеш туй и да опита

от огъня ти малко жар,

защото иначе ще ме събори

накрая тази обич нечестита

в разискрилия се пожар;

а сетне по обичай стар

ще ме представиш както му е ред —

едничък теб бих пратил аз навред.

Дионео млъкнал, с което показал, че песента е свършила; кралицата похвалила много песента му и заповядала да изпеят още много други песни. След като изминала част от нощта и кралицата почувствувала, че нощната прохлада е успяла да надвие дневната жега, тя заповядала всички да се приберат в покоите си и да почиват кой както намери за добре до следния ден.