Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

ДЕН ШЕСТИ

Завършва петият ден на Декамерон, започва шестият. Под ръководството на Елиса дружината разсъждава за тия, които, макар и да са били засегнати от хапливи слова, са си връщали със същата монета или благодарение на своето остроумие и съобразителност са успявали да предотвратят загуба, опасност или опозоряване.

 

Когато кралицата станала и заповядала да викнат дружината, месецът бледнеел насред небето, а целият наш свят бил озарен от лъчите на изгряващото ново светило; дамите и младежите се отдалечили с бавна стъпка от прекрасния дворец и тръгнали да се разхождат по росната трева, разговаряйки за най-различни неща; те спорели за по-големите или по-малки достойнства на разказаните досега новели и отново се смели, припомняйки си упоменатите в тях забавни случки, докато слънцето се издигнало по-нависоко и почнало да припича; тогава те си рекли, че е време да се прибират, и се върнали обратно в прохладния си дом. Там трапезите били вече сложени, навсякъде били пръснати ухаещи треви и пъстри букети цветя, затова кралицата наредила да седнат и похапнат, докато не е станало още по-горещо; а след като се нахранили в най-добро настроение, преди да се заемат с нещо друго, те изпели няколко весели, игриви песнички; едва тогава някои се прибрали да спят, други седнали да играят шах, трети — на дама, а Дионео и Лаурета запели песента за Троил и Хризеида[1].

Когато дошло време да се съберат за новелите, кралицата пратила да ги повикат и всички както обикновено насядали около водоскока; не щеш ли, тъкмо кралицата се канела да заповяда да почне първата новела, станало нещо, което дотогава не се било случвало: и кралицата, и всички останали чули откъм кухнята някаква страшна олелия, която вдигали Жените и Мъжете от прислугата. Веднага повикали сенешала и го запитали кой се е развикал и коя е причината за тая врява; той отвърнал, че препирнята била между Личиска и Тиндаро, но не знаел защо са се скарали, понеже тъкмо когато тръгнал да им каже да престанат, му съобщили, че го вика кралицата. Кралицата му заповядала да доведе веднага Личиска и Тиндаро, а като се явили, ги запитала защо се препират. Тиндаро понечил да отговори, но Личиска, която не била вече в първа младост и била по-скоро нахална, отколкото — скромна, а освен това още била разгорещена от спора, се обърнала към Тиндаро и креснала сърдито:

— Ама че говедо! Осмелява се да взема думата преди мен в мое присъствие! Аз ще им разкажа! — После се обърнала към кралицата и продължила: — Мадона, тоя човек си беше въобразил, че може да ми каже разни работи за жената на Сикофанте, като че ли аз изобщо не я познавам, и се опитваше да ме убеди, че първата нощ, когато Сикофанте легнал с нея, месер Боздуган бил проникнал в Черна гора насила и с кръвопролитие; аз пък му казах, че това не е вярно, а тъкмо обратното — че той си е влязъл мирно и тихо за най-голямо удоволствие на всички, дето били вътре. Поради голямата си глупост Тиндаро мисли, че момичетата са толкова наивни, та са готови да си губят времето и да чакат благоволението на своите бащи и братя, които в шест от всеки седем случая ги омъжват три или четири години по-късно, отколкото би трябвало. А бе, братче, кой е глупав да чака толкова време! Кълна се във всевишния — а щом се заклевам, аз знам какво говоря, — че нито една моя съседка не се е омъжила девствена; а пък за омъжените какво знам, как само мамят мъжете си — не ти е работа! А тоя овен седнал да ме поучава какви били жените, като че ли съм вчерашна!

Докато Личиска говорела, дамите така се смеели, че човек би могъл да им извади всичките зъби; кралицата шест пъти подред викала на Личиска да млъкне, но без полза, защото слугинята не се успокоила, докато не казала всичко, що й било на душата. Когато най-после Личиска млъкнала, кралицата се засмяла и се обърнала към Дионео със следните думи:

— Дионео, тоя спор е тъкмо за теб работа; затова имай предвид, когато всички разкажем нашите новели, да излезеш с окончателно решение по тоя въпрос.

Дионео веднага отвърнал:

— Мадона, няма какво толкова да слушаме: решението е готово; според мен Личиока има право, всичко, каквото тя каза, е вярно, а Тиндаро е глупак!

Щом чула това, Личиска се захилила и обръщайки се към Тиндаро, му рекла:

— Нали ти казах бе, човече! Хайде, върви си С бога! Ти си мислеше, че знаеш повече от мен, а устата ти още мирише на мляко! Слава Богу, не съм живяла за тоя, дето духа!

Добре, че кралицата се намръщила и й заповядала най-после Да млъкне и да престане да вдига шум, че може и бой да яде; след това отпратила и нея, и Тиндаро — иначе цял ден щели да слушат само нея и нямало да могат да свършат нищо друго. Когато двамата слуги се прибрали, кралицата заповядала на Филомена да разкаже първата новела. Филомена започнала весело така.

Бележки

[1] „… песента за Троил и Хризеида…“ — в поемата си „Филострато“ Бокачо възпява трагичната любов на Троил, син на троянския цар Приам, към гръцката пленница Хризеида.