Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА X

Брат Чипола обещава на селяните да им покаже перо от крилото на архангел Гавраил; а когато на негово място намира дървени въглища, успява да убеди селяните, че на тия въглища е бил изгорен свети Лаврентий.

 

Тъй като всички останали били разказали своите новели, Дионео разбрал, че е негов ред; затова, без да чака нарочно тържествено нареждане, помолил тия, дето продължавали да хвалят остроумието на Гуидо, да млъкнат и започнал така:

— Мили дами, макар и да ми е дадена привилегията да разказвам каквото аз реша, днес не бих искал да излизам извън темата, по която всички вие говорихте толкова добре; напротив, следвайки вашия пример, възнамерявам да ви покажа с каква ловкост и съобразителност един монах от ордена на свети Антоний успял да се измъкне от капана, който му готвели двамина младежи. Но не ми се сърдете, ако аз, в желанието си да дам повече подробности, ви отнема и повече време, защото, ако погледнете слънцето, ще видите, че то още не е почнало да преваля.

Както може би знаете, в нашата област, във Валделза, има едно селище, наречено Черталдо; то не е кой знае колко голямо, но въпреки това в миналото там са живели знатни и богати люде. По тая причина дълго време, веднъж в годината, там се отбивал, за да събира милостиня, що им дават глупците, някакъв монах от ордена на свети Антоний, на име брат Чипола[1], когото тамошните хора приемали най-радушно както от верски съображения, така — по всяка вероятност — и заради името му, защото в оня край се отглежда лук, който се слави из цяла Тоскана.

Брат Чипола бил дребен на ръст, с червени коси и весело лице; той бил много ловък измамник и без да има каквито и да било познания, бил такъв изкусен и остроумен оратор, че всеки, който не го знаел, можел да го сметне не само за голям ритор, ами би казал, че това е самият месер Тулий, та дори и Квинтилиан; освен това брат Чипола бил много близък с всички хора от оня край — на едни бил кум, на други — приятел. И така, една неделна утрин през август той както обикновено пристигнал в Черталдо тъкмо когато благочестивите мъже и жени от съседните села се били стекли в енорийската църква; и като решил, че е време, излязъл пред енориашите и казал: „Синьори и дами, както ви е известно, вие имате обичая всяка година да пращате на бедните служители на барон месер свети Антоний от вашата пшеница и от вашето зърно — едни по-малко, други — повече, всеки според своята заможност и благочестивост, — за да може блаженият свети Антоний да закриля вашите волове, магарета, свине и овци; освен това вие имате и обичая — особено тия, дето са записани в нашето братство — да му изплащате и малкия дълг, който се събира веднъж в годината. Пратен съм да прибера всичко това от оня, дето стои по-горе от мен, сиреч от месер абата; затова, с Божията благословия, след деветия час, като ударим камбанките, съберете се отново тук пред църквата, за да чуете както обикновено моята проповед и да целунете кръста господен; освен това, тъй като ви знам за най-предани почитатели на барон месер свети Антоний, в знак на особена милост към вас ще ви покажа една прекрасна пресвета реликва, която лично аз съм донесъл от Светите места отвъд морето; тая реликва е едно перо от крилото на архангел Гавраила, останало в стаята на света Дева Мария от времето, когато той се явил при нея в Назарет, за да й съобщи благата вест.“ След тия думи той се отдалечил и продължил да служи литургията.

Докато брат Чипола говорел тия работи, сред множеството в църквата се намирали и двамина младежи, големи хитреци; единият се наричал Джовани дел Брагониера, а другият — Биаджо Пицини; след като се посмели над приказките на брат Чипола за реликвата, въпреки че били негови приятели, те решили да му изиграят някаква шега във връзка с това перо. Разбрали, че брат Чипола е поканен на обед в замъка на някакъв свой приятел и щом научили, че е седнал на масата, излезли и се запътили към странноприемницата, където бил отседнал брат Чипола, с намерение да направят следното: Биаджо да заговори слугата на монаха, а Джовани да се порови из вещите му да потърси перото и да го вземе, за да видят какво ще каже след това брат Чипола на верующите.

Брат Чипола имал слуга, когото някои наричали Гучо Балена[2], други — Гучо Имбрата[3], трети — Гучо Порко[4]; той бил толкова грозен и уродлив, че дори и Липо Топо никога не е рисувал такива като него. Брат Чипола често се подигравал на слугата си пред своята дружина и казвал: „Моят, слуга може да се похвали с девет качества, и то такива, че ако Соломон, Аристотел или Сенека притежаваха поне едно от тях, то би било достатъчно да прати по дяволите цялата им добродетелност, мъдрост и святост. А сега представете си какъв човек е той, след като притежава девет качества, без да е ни добродетелен, ни мъдър, ни свят.“

Когато понякога го запитвали кои са тия девет качества, той ги подреждал според римата и отговарял така: „Той е мързелив, лъжец и злословник, мръсен, непослушен и небрежен, нехаен, безнравствен и разсеян; освен това има и други някои грехове, които е по-добре да премълчим. А най-смешното е, че където и да отиде, все иска да се жени и да вземе къща под наем; и понеже има черна, дълга и мазна брада, той се смята за толкова красив и привлекателен, та е уверен, че която и жена да го види, не може да не се влюби в него; на такъв като него ако му дадеш свобода, ще хукне подир всяка и няма да спре, ако ще и гащите му да паднат. Вярно е, той много ми помага: рече ли някой да си поприказва с мене на четири очи, Гучо не пропуска да даде ухо, а случи ли се да ме запитат за нещо, той, опасявайки се, че не ще мога да отговоря, ме изпреварва и тозчас отвръща с «да» или «не», според това както той отсъди, че ще бъде най-добре.“

И така, брат Чипола оставил Гучо в странноприемницата, заръчвайки му да си отваря очите да не би някой да пипа вещите му, и най-вече дисагите, защото в тях били реликвите. Но Гучо Имбрата, който обичал да кисне в кухнята повече, отколкото славей да стои на зелена клонка, особено ако усетел, че в кухнята шета и слугиня, разбрал, че в кухнята на странноприемницата работела някаква слугиня; тя била дебела и тлъста, ниска и грозна, с две гърди, напомнящи кошници за тор, а лицето й било като на някой от рода Барончи; отгоре на всичко била цялата опушена от дим и сажди и плувала в пот и мазнини; въпреки това, като излязъл от стаята на брат Чипола, без да я заключи, и оставил вещите на произвола на съдбата, Гучо се спуснал в кухнята като лешояд на мърша; и макар че било през август, приседнал край огъня и заговорил слугинята, която се наричала Нута; той почнал да я убеждава, че бил благородник по пълномощия, че малко не му достигало, за да има много флорини, без да брои тия, дето имал да дава, но те комай били повече, а не по-малко; пък какво можел да прави и какво знаел — не ти е работа; после, без да се съобразява със собственото си расо, което било толкова омазнено, че в Алтопашо от него можели да изкарат цял казан чорба[5], с окъсаната си и покрита с кръпки дреха, която лъщяла от мръсотия около врата и под мишниците и била покрита с толкова различни и разноцветни петна, че изглеждала по-пъстра и от най-шарените татарски и индийски тъкани, без да погледне пробитите си обувки и скъсаните си чорапи, Гучо й казал, сякаш бил не друг, а сир Кастильонски, че щял да я облече в нови дрехи, че искал да й помогне да стъпи на краката си, като я избави от печалната участ да работи за другите, и без да й обещава богатства, да запали у нея надеждата за по-добро бъдеще; той й наговорил още какви ли не други работи, но въпреки че се изразявал най-любезно, всичко отишло на вятъра и както повечето негови начинания не му донесло никаква полза.

И така, двамата младежи видели, че Гучо Порко е зает с Нута и много се зарадвали, тъй като работата им била, кажи-речи, наполовина свършена; промъкнали се, без някой да им попречи, в стаята на брат Чипола, която била отворена, и почнали да ровят из дисагите, където монахът държал перото; в един голям вързоп от копринен плат те намерили малка кутия, отворили я, видели едно перо от опашка на папагал и предположили, че именно то е перото, което брат Чипола обещал да покаже на хората от Черталдо. А за него наистина нямало да бъде никак трудно да ги накара да му повярват, защото по онова време ориенталският разкош още не бил проникнал в Тоскана до такава степен, в каквато се разпространил по-късно, допринасяйки за разложението на цяла Италия; тогава тия неща били все още малко познати, а в оня край хората не знаели почти нищо за тях; нещо повече, по причина на наследеното от предците невежество хората не само не били виждали папагали, ами не били чували дори и името им да се споменава.

Младежите се зарадвали, че намерили перото и го прибрали; за да не остане празна кутията, взели, че я напълнили с дървени въглища, които били струпани в един ъгъл на стаята, после затворили кутията, подредили всичко, както си било, измъкнали се весели и доволни с перото, без някой да ги забележи, и зачакали да видят какво ще каже брат Чипола, като види, че в кутията вместо перо има въглища.

Мъжете и жените от простолюдието, които били в църквата, като чули, че след деветия час ще видят перо от крилото на архангел Гавраила, щом свършила литургията, се прибрали по домовете си; един казал на съседа си, друг — на кума си и след като всички се наобядвали, пред църквата се събрал толкова много народ, че мястото едва стигнало за всички, които очаквали с нетърпение да зърнат това перо. Брат Чипола се нахранил добре, подремнал и се събудил малко след деветия час; когато му казали, че са се стекли много селяни, желаещи да видят перото, пратил да повикат Гучо Имбрата да дойде веднага с камбанките и неговите дисаги. На слугата не му било никак лесно да се раздели с кухнята и с Нута, но взел исканите вещи и се затътрил нататък; пристигнал, едва дишайки от умора, тъй като вследствие изпитата в голямо количество вода тялото му било цялото подпухнало, а после, по нареждане на брат Чипола застанал до вратата на църквата и започнал да бие камбанките. Когато народът се струпал наоколо, брат Чипола, без да провери дали липсва нещо, започнал своята проповед и изрекъл много подходящи за целта слова; а когато дошло време да покаже перото на архангел Гавраила, първом прочел най-тържествено някаква молитва, накарал да запалят два факела, после свалил гуглата на расото си, развързал копринения плат, в който била завита кутията, взел я, избъбрил нещо за възхвала на архангел Гавраила и на неговите мощи и я отворил.

Щом забелязал, че кутията е пълна с въглища, той дори и не помислил, че тая работа може да бъде дело на Гучо Балена, знаейки, че оня не е в състояние да измисли подобно нещо; нито го проклел, задето не е пазил както трябва, та друг да не стори същото, ами наругал тихомълком себе си, задето поверил вещите си на човек, за когото знаел, че е небрежен, непослушен, нехаен и разсеян. Въпреки всичко, без да му мигне окото, той повдигнал глава, впил очи в небето, разперил ръце и викнал така, че всички да го чуят: „Господи, хвала во веки веков на твоето всемогъщество!“ После затворил кутията и обръщайки се към множеството, започнал така:

„Синьори и дами, вие трябва да знаете, че когато бях още съвсем млад, моят абат ме прати в ония страни, откъдето изгрява слънцето, с нарочната заръка да търся, докато успея да ги получа, привилегиите на Порчелана[6], които (макар че подпечатването им не струваше нищо) вършат повече работа на някои други, отколкото на нас. И така, аз тръгнах на път; потеглих от Венеция, минах през Борго дей Гречи, пропътувах на кон цялото кралство Гарбо, прекосих Балдака и стигнах в Парионе, откъдето след известно време (през което устата ми изсъхнаха от жажда) се озовах в Сардиния. Но защо ли съм седнал да ви изброявам всички страни, които пребродих? После прекосих пролива Сан Джорджо и попаднах в Измамнишко и Смешникия — две много населени страни, с много народ; оттам минах в Страната на лъжите, където пък срещнах сума ти монаси и от нашия, и от други ордени; всички те, за прослава на Името Божие, гледаха само как да избягат от несгодите, без да ги е еня за чуждите беди, за друго не мислеха — гледаха само да задоволят своите нужди и нищо не харчеха освен собствените си празни приказки. После се прехвърлих в земята Абруцо, където мъжете и жените се катерят по планините с налъми и обличат свинете в техните собствени черва; по-нататък срещнах хора, които носеха хляба, набучен на тояги, а виното наливаха в торби; оттам преминах в планините на баските, където водите текат само надолу. За кратко време успях да отида толкова далеч, че стигнах чак до Пащърнакова Индия, където (кълна се в расото на гърба си) видях пернатите да летят — нещо, което ако не го види човек, хич няма и да го повярва. Ала не се оставих да ме излъже Мазо дел Саджо, един много голям търговец, когото срещнах там; той чупеше орехи и продаваше черупките на парче.

Понеже не успях да намеря каквото бях тръгнал да търся, а по-нататък трябваше да пътуваме все по вода, наложи се да се върна обратно: така стигнах до ония свети земи, където през лятото студеният хляб струва четири гроша, а горещината е без пари. Там намерих преподобния отец месер Не-ме-ругайте-ако-обичате, светейши патриарх на Йерусалим, който от уважение към расото на барон месер свети Антония, което не свалям от гърба си, пожела да ми покаже всички свети мощи, дето държеше у себе си; те бяха толкова много, че ако река да ги изброявам всичките, няма да ми стигнат и няколко мили; все пак, за да не ви оставя безутешни, ще ви разкажа за няколко от тях. Най-напред ми показа пръста на светия дух, ама цял-целеничък, така запазен, просто да не повярваш; показа ми и кичур коса от херувима, дето се явил на свети Франциск, нокът от херувим, ребро от Словото стана плът — излез на прозореца[7], одеждите на светата католическа вяра, няколко лъча от звездата, дето се явила на тримата влъхви на Изток, стъкълце с потта на свети Михаила, от времето, когато се сражавал с дявола, челюстта от смъртта на свети Лазар и други. И тъй като аз не се поколебах да му подаря склоновете на Монтеморело[8] в превод на народен италиански език и няколко глави от Капреций, които той отдавна търсеше, той пък ме направи причастен на своите свети мощи и ми подари един зъбец от светия кръст, сложи ми в едно шишенце няколко звука от камбаните на Соломоновия храм, перото на архангел Гавраила, за което вече ви споменах, и единия от налъмите на свети Герардо от Виламаня — него преди известно време подарих на Герардо дей Бонси от Флоренция, който много го почита — просто благоговее пред него; даде ми и малко въглени от тия, на които е бил изгорен блаженият великомъченик свети Лаврентий; всичко това аз донесох със себе си с най-голямо благоговение, всичко е тук при мен. Вярно е, че моят абат не ми позволяваше да ги показвам, докато не се удостовери те ли са, или не са те; но сега, след като с тяхна помощ станаха някои чудеса, пък и патриархът прати писма, за да удостовери, че наистина са свети мощи, моят абат ми разреши да ги показвам; аз пък, нали се боя да ги поверя на друг човек, ги нося винаги със себе си. Трябва да ви кажа, че перото от архангел Гавраила го нося в една кутия, за да не се повреди, а въглените, на които бил изгорен свети Лаврентий — в друга; добре, ама те толкова си приличат една на друга, че често ми се случва да ги бъркам; така е станало и сега; аз си мислех, че съм взел кутията с перото на архангел Гавраила, а се оказа, че съм взел кутията с въглените. Но аз не смятам, че е станала грешка, напротив — убеден съм, че това е станало по Волята Божия и че сам Господ Бог наш е натикал кутията с въглените в ръцете ми, защото сега си спомних, че след два дни е празникът на свети Лаврентий. Затова Господ Бог ме е накарал да взема не перото, както аз исках, а светите въглени, угасени от влагата на благословеното тяло на светията, та като ви покажа въглените, на които той бил изгорен, да разпаля във вашите души благоговението, що трябва да изпитвате към него; ето каква била Волята Божия. По тая причина, благословени чеда мои, снемете гугли и шапки и се приближете, за да ги погледнете с най-голямо смирение. Преди това искам да ви кажа, че който се докосне до въглените и бъде осенен от кръста господен, може да бъде сигурен, че цяла година пипне ли огън, не може да ме го усети.“

След тия слова той изпял едно хвалебствие за свети Лаврентий, отворил кутията и показал въглените; невежата тълпа ги гледала известно време с удивление, а след това всички се втурнали към брат Чипола, блъскайки се и предлагайки по-хубави дарове от друг път, и всички го молели да им позволи да се докоснат до въглените. Поради това брат Чипола взел въглените и почнал да чертае по белите ризи и дрехи на богомолците и по покривалата на жените колкото можел по-големи кръстове, твърдейки, че като рисува кръстовете, въглените ставали по-малки, но след като ги сложел в кутията, те отново щели да пораснат, както неведнъж имал случай да се увери. По тоя начин той успял — извличайки най-голяма полза за себе си — да сложи кръстове на всички хора от Черталдо и благодарение на своето остроумие да надхитри опия, които откраднали перото с намерение да му се подиграят. Двамата младежи присъствували на неговата проповед и като чули как съумял да се измъкне, откъде почнал и откъде минал и какви работи разправял, толкова се смели, че по едно време се уплашили да не им се разчекнат устата от смях. А когато народът се пръснал по домовете си, младежите отишли при брат Чипола, разказали му най-весело какво са направили и му върнали перото, което на следната година му свършило не по-малко работа от тая, дето му свършили тоя ден въглените.

 

Новелата доставила най-голямо удоволствие и развлечение на цялата дружина; всички се смели много на брат Чипола и най-вече на неговите странствувания и на видените и донесени от него свети мощи; а кралицата, като чула, че новелата е свършила, разбрала, че заедно с това е дошъл и краят на нейното владичество: тя станала, снела лавровия венец от главата си, засмяла се и го положила върху главата на Диокео, изричайки следните слова:

— Дионео, дойде време и ти да видиш, поне малко, какво значи да управляваш и ръководиш жени; затова стани наш крал и ни управлявай така, че накрая да има за какво да те похвалим. Поемайки венеца, Дионео отвърнал:

— Та вие неведнъж сте ги виждали — искам да кажа за шахматните царе; те са много по-ценни от мен; искам да кажа, че ако вие ми се подчинявате, както би трябвало да се подчинявате на един истински крал, аз бих направил така, че да се наслаждавате на онова, без което на нито един празник не може да има истинско веселие. Но да оставим приказките настрана: ще управлявам както знам и както мога.

И съгласно установения вече обичай накарал да извикат сенешала, наредил му какво да прави по време на неговото владичество, след което казал:

— Доблестни дами, тук се говори за какво ли не — и за хорското остроумие, и за разни други случаи, така че, ако преди известно време дона Личиска не се беше явила пред нас, за да ме подсети с казаното от нея за някаква тема за новелите, дето ще трябва да разказваме утре, мисля, че щях доста да си поблъскам главата, преди да измисля нещо подходящо. Както чухте, тя твърдеше, че нито една нейна съседка не се е омъжила девствена, и добави, че й било много добре известно как омъжените жени мамят съпрузите си. Като оставим настрана първото (то е детинска работа), аз мисля, че ще бъде много забавно да си поговорим за второто; затова, както ни подсказа и дона Личиска, аз бих желал утре ние да разсъждаваме за това как жените, било от любов, било за да запазят себе си, лъжат своите съпрузи, а те или се досещат за това, или не.

Някои дами обаче възразили; те смятали, че не им прилича да разговарят тъкмо по този въпрос и помолили Дионео да промени своето предложение; но кралят им отвърнал така:

— Уважаеми дами, аз зная много добре какво съм предложил и го знам не по-зле и от вас; мнението, което току-що изказахте, не ще бъде в състояние да ме накара да се откажа, защото ние живеем в такова време, че стига мъжете и жените да се пазят от нечестни деяния, те могат да беседват по какъвто си искат въпрос. Нима не знаете, че поради сполетелите ни сега беди съдиите са напуснали съдилищата, а както Божите, така и човешките закони са изгубили всякаква сила и всеки има пълна свобода на действие, за да запази своя живот? Ако вашата честност си позволи известна свобода в разговорите, това не значи, че тази свобода ще бъде последвана от непристойни дела; напротив, това ще достави удоволствие и на вас, и на другите и аз не виждам на какво основание някой ден биха могли да ви упрекват. Освен това, каквото щат да казват, но още от първия ден, та и до днес нашата дружина е водила най-приличен живот; аз мисля, че тя не е извършила нищо, с което да хвърли петно върху себе си, и че с Божия помощ и занапред ще се пази от такова нещо. Я ми кажете, кой не познава вашата честност? Та тя няма да се огъне и пред страха от смъртта, камо ли от някакви си весели разговори. Но право да си кажа, който и да разбере, че вие отказвате да разговаряте и да се шегувате с тия неща, ще си помисли, че го правите, понеже и вие сте постъпили така и се чувствувате виновни. А да не говорим за това, че след като ме избрахте за крал, се опитвате да ми налагате какво да върша и отказвате да разговаряте за каквото аз съм заповядал; та аз се подчинявах преди на всички ви! Няма що, хубава чест ще ми окажете! Както и да е, прогонете това съмнение, което приляга повече на низшите духом, отколкото на нас; и нека всяка от вас с Божия помощ се погрижи да ни разкаже нещо хубаво!

Като чули тия негови думи, дамите решили да бъде така, както той желае, след което кралят разпуснал дружината до часа за вечеря и разрешил всеки да прави каквото пожелае.

Тъй като разговорът им не продължил дълго, слънцето било още високо; Дионео и другите младежи седнали да играят на дама, а Елиса повикала дамите настрана и им рекла:

— Откакто пристигнахме тук, аз все мисля да ви заведа на едно място, недалеч от тоя дворец, където още не сте ходили; то се нарича Долината на дамите, но аз все не можех да улуча подходящо време, за да ви заведа; днес можем да отидем, защото слънцето е още високо; ако речете да дойдете с мен, аз съм уверена, че няма да съжалявате.

Дамите се съгласили, извикали една слугиня и без да се обадят на младежите, тръгнали на път; не извървели и една миля и стигнали в Долината на дамите. Те навлезли в нея по твърде тясна пътечка, встрани от която се носел ромонът на бързоструен поток, и видели, че долината била толкова хубава и прекрасна, особено в тая жега, че от нея по-прелестни нямало. Както по-късно ми разказваше една от дамите, цялата долина била кръгла, сякаш очертана с пергел, въпреки че била дело на природата, а не на човешка ръка; обиколката й била малко повече от половин миля, самата долина била заградена от шест не много високи хълма, а на върха на всеки от тях се издигал по един дворец, приличащ на красив замък.

Склоновете на упоменатите хълмове се спускали стъпаловидно към долината, както в театрите, стеснявайки се постепенно надолу. Склоновете, дето гледали на юг, били целите осеяни с лозя, с маслинови, бадемови, смокинови, черешови и безброй други овощни дървета, така че не оставало педя свободна земя. Тия пък, дето били обърнати на север, били изпъстрени с дъбови и ясенови горички и други яркозелени, стройни дървета, а долината — там не можело да се проникне освен по пътеката, по която дошли дамите — била пълна с елхи, кипариси, лаврови дръвчета и няколко бора, които били разхвърлени в такъв живописен ред, сякаш за това се бил погрижил най-изкусният художник; слънцето, макар и да било високо, едва успявало да пробие през техните корони и почти не стигало до зеления килим от ситна трева, изпъстрен с пурпурни и разни други цветя. Към приятното усещане от тая гледка се прибавяло и друго: през ниската седловина, разделяща два съседни хълма, изтичал малък поток, който, спускайки се от камък на камък, издавал приятен за слуха ромон, а пръскащите се струи вода отдалеч приличали на пръски живак под силно налягане; наближавайки долината, водата се събирала в малък ручей, стичала се бързо към средата и образувала малко езеро, като ония рибници, дето гражданите, които имат възможност, правят понякога насред своите градини. Малкото езеро било дълбоко по-малко от човешки бой и нали било бистро като сълза, човек можел да види съвсем ясно дребните камъчета, с които било осеяно дъното и които, стига да пожелаел (и ако нямало какво да прави), можел да преброи едно по едно. Погледнел ли водата, човек виждал не само дъното, ами и безброй риби, мятащи се насам-натам; гледката била и дивна, и приятна. Бреговете на езерцето били краищата на зелената поляна — но там тревата била още по-ярка и свежа от благодатната влага. Излишната вода изтичала по друго поточе, което се губело надолу към противоположния по-нисък край на долината.

Когато младите дами пристигнали, те огледали всичко и похвалили живописната местност; и тъй като било много горещо и видели пред себе си езерото, решили да се изкъпят, понеже били уверени, че няма кой да ги види. Заповядали на слугинята си да застане на пътеката, по която дошли, като й заръчали да внимава да не се зададе някой, а ако види нещо, да им каже; после седемте дами се съблекли и се потопили в езерото, което прикрило белоснежните им тела толкова, колкото тънкото стъкло може да скрие алена роза. Когато влезли във водата, която даже и не помътняла, те се впуснали на всички страни да гонят рибите, които не знаели къде да се скрият, а някои дами се опитвали да ги ловят с ръце. Те успели да уловят няколко и след като се позабавлявали известно време, излезли от водата и се облекли; дамите не могли да намерят повече думи от вече казаните, за да похвалят дивната местност, и когато им се сторило, че е време да се прибират, поели бавно по обратния път, продължавайки да се възхищават от красотата на долината.

Като се върнали, било още рано и заварили младежите така, както ги и оставили: те продължавали да играят на дама. Пампинеа се засмяла и им казала:

— Днес успяхме да ви изиграем! Дионео запитал:

— Какво? Значи, вие първо действувате, а после уведомявате.

Пампинеа отвърнала:

— Да, повелителю наш! — и му разказала най-подробно къде са ходили, какво е мястото, колко е далеч от двореца и какво са правили.

Като чул за красотата на това място, кралят пожелал да го види и заповядал да поднесат веднага вечерята; след като се нахранили в най-добро настроение, тримата младежи оставили дамите, взели слугите си и тръгнали към тая долина, която никой от тях не бил виждал; а след като я огледали, казали, че това е едно от най-красивите места на земята. После се изкъпали, облекли се и се прибрали в дома си, защото станало доста късно; там заварили дамите да играят карола, а Фиамета — да им пее, и заиграли с тях; след танца те заговорили с дамите за Долината на дамите, похвалили я много и казали за нея най-хубави слова.

След това кралят повикал сенешала и му наредил за следния ден да приготви всичко необходимо в долината, като занесе и няколко постели, та ако някой реши да си почине след обеда, да има на какво да легне. После заповядал да запалят свещите, да поднесат вина и сладкиши, а след като се подкрепили, дал знак за танците; по негово желание танцът бил поведен от Панфило, а кралят се обърнал към Елиса и казал:

— Красавице, днес ти ми предостави честта на венеца, затуй тази вечер аз искам да ти предоставя честта да изпееш една песен. Ще ни изпееш каквото най-много обичаш.

Елиса се усмихнала, отвърнала, че ще го стори с най-голямо удоволствие и запяла тихо така:

Ако от ноктите ти пак изляза,

то вярвам вече, о Любов,

от лапите на друг да се опазя.

 

Аз млада влязох в твоята война,

покой я мислех сладък, благороден

и щита свой захвърлих настрана,

като човек, от вярата си воден;

тиран лукав, звяр див и бързоходен,

ти в моя гръб заби, готов,

оръжия жестоки със омраза.

 

А сетне във вериги окована

за туй, което в мойта смърт се ражда,

сред мъки, в сълзи горестни обляна

и в плен видях се, който ме обсажда;

и тъй жестока власт ме тук огражда,

че тя не чува плач, не чува зов

и милост всякаква на мен отказва.

 

И вятър моите молби метеше,

не чуваш нищо ти и не желаеш,

а ежечасно мъката растеше;

животът — скръб, смъртта не ме влечеше.

0, нека милостта ти ме познае,

сама не мога, ела, Любов,

при примките, с които ме наказа.

 

Ако това не щеш, то развържи ме

от възли и въжета, пожелай,

о, моля те, синьоре мой, спаси ме,

а сториш ли го, ще се върна, знай,

красива според моя обичай,

а болката си под покров

от цветове червени ще погазя.

Елиса завършила своята песен и въздъхнала жалостно; въпреки че всички се зачудили на думите на песента, никой не се досетил каква е причината тя да изпее тъкмо тази песен.

Кралят, бидейки в най-добро разположение на духа, извикал Тиндаро и му наредил да донесе своята гайда, под звуците на която били изиграни много танци. Чак късно през нощта Дионео дал заповед всички да се приберат да спят.

Бележки

[1] Лук. — Б. пр.

[2] Кита.

[3] Мърляча.

[4] Свинята.

[5] „…че в Алтопашо от него можели да изкарат цял казан чорба…“ — става дума за казана на манастира в Алтопашо, в провинция Лука, където монасите два пъти седмично варели чорба и я раздавали на бедните.

[6] Привилегиите на Порчелана — това е названието на една болница във Флоренция. Използувайки името на тази болница, както и някои от другите названия в същата новела, авторът иска да подчертае, че свещеникът използува невежеството на своите енориаши, за да ги лъже, че е обикалял света.

[7] „… ребро от словото стана на плът излез на прозореца…“ — изопачено от „словото стана плът“ от евангелието на Йоан.

[8] Склоновете на Монтеморело — Монте Морело е хълм край Флоренция.