Джовани Бокачо
Декамерон (76)

НОВЕЛА VII

Лодовико се обяснява в любов на мадона Беатриче; тя накарва мъжа си Егано да се облече в нейните дрехи и го изпраща в градината, след което спи с Лодовико; после Лодовико отива в градината и набива Егано.

Цялата дружина похвалила като чудесна находчивостта на мадона Изабела, за която разказала Пампинеа; но Филомена, на която кралят наредил да продължи, казала:

— Любезни дами, може би греша, но аз мисля, че находчивостта, за която ще ви разкажа сега, заслужава не по-малка похвала.

Вие трябва да знаете, че на времето в Париж живял някакъв благородник от Флоренция, който бил обеднял; поради това почнал да се занимава с търговия и така му потръгнало, че придобил несметно богатство. От жена си той имал един-единствен син, когото кръстил Лодовико, но тъй като желаел синът му да се числи към благородниците (от каквото потекло и бил), а не да се занимава с търговия, бащата не го пратил в някой склад, а го наредил на служба при френския крал заедно с други благородници, където младежът се научил на много добри обноски и на редица хубави неща.

И така, Лодовико живеел в кралския двор; един ден, когато той и неколцина младежи се събрали да си поприказват, в двора пристигнали неколцина рицари, които току-що се били върнали от Божи Гроб; като разбрал, че младежите разговарят за красавиците на Франция, Англия и на другите страни по света, единият от рицарите се намесил в разговора и заявил, че той бил пребродил целия свят, че бил видял много жени, но никъде не срещнал жена, чиято хубост може да се сравнява с красотата на съпругата на Егано дей Галуци от Болоня, на име мадона Беатриче; другарите му го подкрепили, тъй като й те били ходили в Болоня и били виждали дамата.

Като чул това, Лодовико, който дотогава не се бил влюбвал, пламнал от толкова силно желание да се срещне с тази дама, че престанал да мисли за друго; и тъй като решил да отиде в Болоня, за да види дамата и ако наистина я хареса, да остане в града, излъгал баща си, че иска да пътува до Божи Гроб; ала баща му дълго се колебал, преди да му разреши да потегли натам. Лодовико пристигнал в Болоня под друго име — Аникино — и щастието веднага му се усмихнало; срещнал дамата още на следния ден, на някакво празненство; тя му се сторила много по-красива, отколкото допускал, поради което се влюбил безумно в нея и решил да не си тръгва от Болоня, докато не спечели любовта й.

Той седнал да размишлява как да постъпи и след като отхвърлил всички други начини, решил, че ако се настани като слуга при нейния съпруг — който имал голяма прислуга, — може би ще успее да постигне онова, към което се стремял. Аникино продал конете си, погрижил се да настани слугите си, на които заповядал да се правят, че изобщо не го познават, после станал близък със стопанина на странноприемницата, където бил отседнал, и му подметнал, че би постъпил на драго сърце като слуга при някой знатен човек, стига да намери такъв. Стопанинът отвърнал: „Ти си само за един благородник от нашия град, на име Егано; той има голяма прислуга, но държи всичките му слуги да са така представителни, както си и ти; ще поговоря с него.“ Речено-сторено: отишъл при Егано и веднага уредил работата на Аникино, от което той останал от доволен по-доволен.

След като постъпил на работа при Егано и имал възможност да вижда твърде често жена му, Аникино започнал да служи на господаря си с голямо старание, а той толкова се привързал към Аникино, че без него нищо не предприемал, предоставяйки му и себе си, и управлението на всичките си работи и имоти. Веднъж Егано излязъл на лов, Аникино останал, а мадона Беатриче (която още не се досещала за неговата любов, макар и често да се заглеждала в него, харесвайки го и одобрявайки неговото държане и обноски) го викнала да играят шах. В желанието си да й достави удоволствие, Аникино се оставял да бъде побеждаван и го вършел толкова умело, че дамата се радвала безкрайно. Когато придворните на дамата, след като погледали играта, си отишли и ги оставили сами, Аникино изведнъж въздъхнал дълбоко. Дамата го погледнала и запитала: „Какво ти става, Аникино? Да не би да ти е неприятно, задето печеля?“ Аникино отвърнал: „Не, мадона, причината за моята въздишка е много по-голяма.“ Дамата рекла: „Кажи ми каква е, ако ме обичаш.“ Когато Аникино чул, че жената, която обичал най-много от всичко, го заклела да говори с израза „ако ме обичаш“, въздъхнал още по-дълбоко от преди; поради това дамата отново го замолила да й каже причината за неговите въздишки. Аникино отвърнал: „Мадона, аз много се боя, че ако ви кажа, не ще ви стане приятно; боя се още и от това, че бихте могли да го споделите с друг човек.“ Дамата отвърнала: „Повярвай ми, няма да ми стане неприятно; бъди сигурен, че никому няма да кажа каквото ще ми довериш, освен ако сам не пожелаеш това.“ Тогава Аникино рекъл: „Добре, щом ми обещавате, ще ви кажа.“ И той почнал да й разказва със сълзи на очи кой е, какво е чувал за нея, къде и как се е влюбил в нея и защо е постъпил на работа при мъжа й; а след това я замолил най-покорно, ако е възможно, да се смили над него и да изпълни съкровеното му и пламенно желание; ако ли пък тя не иска да го направи, нека му позволи да остане такъв, какъвто е сега, и да продължава да я обича.

О, дивна нежност на болонската кръв! Колко са заслужени похвалите, отправяни към теб в подобни случаи! Ти никога не си била жадна за сълзи и въздишки, винаги си скланяла на молбите, била си винаги готова да отстъпиш пред любовните желания! Ако мога да те възхвалявам достойно, както заслужаваш, гласът ми никога няма да секне!

Докато Аникино говорел, хубавицата не откъсвала очи от него, повярвала на думите му и любовта, за която той я молел, почнала да се разгаря у нея с такава сила, че тя въздъхнала, а след като въздъхнала, отговорила: „Мили мой Аникино, успокой се! Досега ни подаръците, ни обещанията, ни ухажванията на благородници, знатни люде и други мъже (а мен са ме ухажвали и продължават да ме ухажват) — нищо не е могло да ме трогне дотолкова, че да се влюбя в някого; а ти, с малкото думи, които каза, направи така, че сега принадлежа много повече на теб, отколкото на себе си. Мисля, че ти напълно си заслужил моята любов, затова те дарявам с нея и ти обещавам, че ще й се насладиш още преди да е изтекла тази нощ. А за да може да стане така, гледай към полунощ да дойдеш в моята стая; аз ще оставя вратата отворена; ти знаеш от коя страна на леглото спя: щом влезеш, ако съм заспала, бутни ме, за да ме събудиш, и аз ще те утеша заради така дълго лелеяното от теб желание. За да ми повярваш, ще ти дам като залог една целувка.“ Тя го прегърнала, целунала го с любов, а Аникино целунал нея.

След като се условили, Аникино се разделил с дамата и тръгнал да си гледа работата, очаквайки с безумна радост настъпването на нощта. Егано се върнал от лов, навечерял се и тъй като бил изморен, легнал да спи; жена му си легнала с него и както обещала на Аникино, не затворила вратата; Аникино дошъл в уречения час, промъкнал се на пръсти в стаята, затворил вратата и се приближил към оня край на леглото, където спяла дамата, сложил ръка на гърдите й и разбрал, че е будна. Щом усетила, че Аникино е влязъл в стаята, тя хванала здраво с две ръце ръката му и почнала да се мята из леглото, докато Егано се събудил, след което му рекла: „Слушай, снощи нищо не ти казах, защото изглеждаше изморен; но я ми кажи, Егано — и нека Бог да ти е на помощ, — кого смяташ за най-добър и най-честен от всички слуги в твоя дом, кого от тях най-много обичаш?“ Егано отвърнал: „Защо ме питаш за това, жено? Нима не знаеш? Никога досега не съм имал служител, комуто да се доверявам и вярвам и когото да обичам толкова, колкото се доверявам и вярвам на Аникино и колкото обичам него. Но защо ме питаш за това?“

Като чул, че Егано се е събудил, Аникино се опитал да издърпа ръката си, понеже се изплашил не на шега, че дамата е намислила да го изиграе; но тя го държала толкова здраво, че той не успял да се измъкне. Дамата отвърнала на Егано: „Ей сега ще ти обясня. И аз бях убедена, че е така, както ти мислиш, че Аникино ти е по-верен от всеки друг, но вече не съм на това мнение, защото, когато днес ти отиде на лов, а той остана у дома, Аникино не се посвени да поиска да се съглася с неговите желания; за да не си служа с много доказателства, а да ти дам възможност сам да се увериш в това, отвърнах, че съм съгласна и че тая нощ, след полунощ, ще изляза в нашата градина и ще го чакам под бора. Аз не възнамерявам да отида, но ако ти искаш да провериш верността на твоя слуга, можеш да го направиш много лесно; облечи някоя моя рокля, забули си главата, излез и почакай да видиш дали ще дойде; аз съм сигурна, че Аникино ще дойде.“

Щом чул това, Егано казал: „Да, ще трябва да се уверя в това.“ После станал, облякъл в тъмното роклята на жена си, забулил си главата, отишъл в градината и застанал под бора, очаквайки Аникино. Когато дамата разбрала, че мъжът й излязъл от стаята, станала и заключила вратата. Аникино, който през това време се бил изплашил както никога дотогава и се опитвал напразно да се измъкне от ръцете й, проклинайки сто хиляди пъти и нея, и любовта си, и себе си, задето й се доверил, щом чул как дамата извъртяла работата, се почувствувал отново най-щастливият човек на земята; а когато мадона Беатриче се върнала в леглото, казала му да се съблече, съблякла се и тя и двамата дълго време си доставяли един на друг и утеха, и наслада.

След известно време дамата решила, че Аникино не бива да остава повече при нея, наредила му да стане и да се облече, след което му казала следното: „Душо моя, вземи една яка тояга и иди в градината; престори се, че си ме помолил за онова, уж за да ме изпиташ, и все едно, че съм аз, наругай Егано и го натупай здравата с тоягата, защото от това и двамата ще имаме само полза и утеха.“

Аникино станал, грабнал една яка върбова тояга и се запътил към градината; когато наближил бора, Егано го забелязал, надигнал се и тръгнал срещу него, готвейки се уж да го посрещне с най-голяма радост. Но Аникино започнал да го ругае: „Ех, ти, коварна жено, ти дойде, а? Значи, наистина мислеше, че съм искал и искам да лепна тоя позор на моя господар? Бъди проклета!“ Вдигнал тоягата и започнал Да налага Егано. Егано, щом чул тия думи й видял тоягата, хукнал да бяга, без да се обажда, а Аникино продължавал да го гони и нарежда: „Бягай, бягай, престъпна жено, дано Бог те убие! Утре ще кажа всичко на Егано!“

Егано, след като изял не малко бой, се прибрал в стаята с възможната най-голяма бързина. Жена му го запитала дали Аникино е дошъл в градината, а той й отвърнал: „По-добре да не беше идвал; той помисли, че си ти, преби ме от бой с една тояга и ми наговори такива неща, каквито не са казвани на никоя развратна жена. Право да ти кажа, учудих се не малко, като чух, че той ти е наговорил всички ония неща с цел да ме опозори; очевидно е имал намерение да те подложи на изпитание, като е разбрал, че ти обичаш да се веселиш и забавляваш.“ Тогава дамата казала: „Слава Богу, че мен той подложи на словесно изпитание, а теб — на истинско; но мисля, че той би могъл да каже, че аз понасям думите много по-търпеливо, отколкото ти делата. Щом ти е толкова верен, трябва да го обичаш и зачиташ.“ Егано отвърнал: „Право казваш.“

Това му послужило като повод да се убеди, че жена му е честна и почтена и че Аникино е най-верният слуга, служил някога при благородник; вследствие на което, макар че после и той, и жена му се смели неведнъж над станалото заедно с Аникино, Аникино и дамата имали по-голяма възможност, отколкото може би биха имали, да вършат онова, що доставяло удоволствие и утеха и на двамата; и то дотогава, докато Аникино благоволил да остане в дома на Егано в Болоня.