Джовани Бокачо
Декамерон (18)

ОВЕЛА IV

Ландолфо Руфоло обеднява и става корсар; заловен от гснуезците, той претърпява корабокрушение и се спасява на сандък, пълен със скъпоценности; приютява го една жена на остров Корфу и той се прибира у дома си забогатял.

Лаурета седяла до Пампинеа и като разбрала, че тържественият завършек е и краят на нейната новела, без да чака да я подканват, започнала така:

— Прелестни дами, по мое мнение никъде намесата на съдбата не може да проличи така добре, както при издигането на едни човек от крайна бедност до положението да стане крал, както се случило с Алесандро в новелата на Пампинеа. И тъй като всеки от пас, които отсега нататък ще трябва да разказва на предложената тема, е длъжен да се придържа и нейните граници, аз няма да се посвеня да ви разкажа една новела, която, макар и да съдържа още по-големи митарства, все пак няма такъв блестящ край. Зная много добре, че като имате предвид това, вие няма да изслушате така внимателно моя разказ; но понеже не мога да ви предложа друго, моля за извинение.

Казват, че крайбрежието от Реджо до Гаета е най-живописният край на Италия; там, съвсем близо до Салерно, високо над морето се издига бряг, който местните жители наричат брега на Амалфи; той е осеян с малки градчета, с градини и водоскоци, там живеят много богати люде, умеещи да търгуват както никой друг. Измежду споменатите градчета се намира едно, наречено Равело, където и сега има богати люде, а в миналото там живял много голям богаташ на име Ландолфо Руфоло, чието богатство му се видяло малко, та рекъл да го удвои, но при това загубил всичко и едва не погубил и себе си. Както всеки търговец, след като си направил сметката, тоя човек закупил много голям кораб, натоварил го с най-различни стоки, купени изцяло само с негови пари, и потеглил за Кипър. Ала там заварил множество други кораби, докарали стоки със същите качества като неговите; и за да успее да разпродаде каквото бил донесъл, наложило се не само да дава стоката си на безценица, а едва ли не даром; това, кажи-речи, го разорило.

Дълбоко огорчен от станалото, той се чудел и се маел какво да направи и като видял, че за съвсем кратко време от богаташ, какъвто бил, стигнал едва ли не до просяшка тояга, решил или да загине, или чрез грабеж да възстанови загубите си, та да не се върне като бедняк там, откъдето бил потеглил като най-богат човек. Намерил купувач на големия си кораб и с получените от продажбата пари, заедно с другите, които взел от стоките си, закупил малък корсарски кораб, съоръжил го отлично с всичко необходимо за тая работа и почнал да напада и граби чуждото, и най-вече турците. В тая му дейност щастието му се усмихнало много повече, отколкото в търговията; за около година, година и нещо той заловил и ограбил толкова турски кораби, че не само успял да си възвърне каквото бил загубил в търговията, но и умножил състоянието си повече от два пъти. Поради това, поучен от патилата си при първата загуба и като видял, че е понатрупал доста пари, за да не пострада още веднъж, той убедил себе си, че спечеленото му е предостатъчно, че няма какво повече да желае и затуй решил да се прибере у дома си със заграбеното; и тъй като се страхувал да закупи стоки, не обърнал в друго спечелените пари и ценности, а със същото корабче, с което ги бил натрупал, спускайки веслата на вода, потеглил към дома си.

Като стигнал архипелага, привечер излязъл сироко, който не само духал в обратна на следваната от него посока, ами вдигнал такива високи вълни, че малкият му кораб едва ли щял да издържи; затова той се приютил в един защитен от вятъра залив, образуван от малко островче, с намерението да дочака по-благоприятен вятър. Не щеш ли, малко след това, бягайки от същото, което и Ландолфо искал да избегне, с големи мъки доплували в залива и два големи генуезки търговски кораба, които идвали от Константинопол; хората на тия кораби, като забелязали корабчето и разбрали кой е стопанинът му — а те били чували, че е много богат човек, — препречили изхода на залива, и бидейки по природа грабливи и алчни за пари, решили да го завладеят.

Спуснали на сушата част от хората си, въоръжени с арбалети, и ги накарали да заемат такова място на брега, че никой да не посмее да слезе от корабчето, ако не иска да бъде пронизан от стрелите им; останалите спуснали лодките и с помощта на морското течение се приближили до корабчето на Ландолфо, за кратко време успели да го превземат без особени усилия и да пленят всички гребци, от които не можал да се спаси нито един човек; после прехвърлили Ландолфо на един от своите кораби, заграбили всичко, каквото намерили на неговото корабче, и го потопили, а Ландолфо останал само по една тъпка дрешка.

На следния ден, когато вятърът задухал в обратна посока, двата кораба вдигнали платна и потеглили на запад; цял ден пътували благополучно, но привечер излязъл бурен вятър, който вдигнал високи вълни и отдалечил корабите един от друг. Случило се така, че корабът, на който се намирал клетият Ландолфо, поради силния вятър заседнал в една плитчина малко по-нагоре от Кефалония, разбил се и станал на трески подобно на парче стъкло, хвърлено срещу стена; и както обикновено става в такива случаи, морето се покрило с плаващи стоки, със сандъци и дъски; въпреки че било тъмно като в рог и морето се вълнувало и се вдигали високи вълни, ония клетници от кораба, които умеели да плуват, заплували и гледали да се заловят за всяка вещ, изпречила се пред тях. Между тях бил и бедният Ландолфо, който през деня на няколко пъти призовавал смъртта да го прибере, защото предпочитал да умре, отколкото да се завърне у дома си беден, какъвто станал отново; но щом видял смъртта да се надвесва над него, той се изплашил и подобно на другите се заловил за първата попаднала му под ръка дъска, с надежда, че може би няма да се удави веднага и Бог ще му помогне да се спаси. Възседнал дъската, крепейки се доколкото може, и макар че морето и вятърът го носели ту на една, ту на друга страна, изкарал така, докато се развиделяло.

Като станало съвсем светло, той се огледал и не видял нищо друго освен море, облаци и някакъв сандък, люшкан насам-натам от вълните, който понякога идвал толкова близо до Ландолфо, че той умирал от страх, понеже се боял да не го блъсне и да го удави; всеки път, когато сандъкът се доближавал, той протягал ръка да го блъсне, доколкото може, защото останал почти без сили. Не щеш ли, изведнъж във въздуха се извила вихрушка, спуснала се над морето, блъснала сандъка, а той така ударил дъската, на която седял Ландолфо, че я преобърнал; Ландолфо я изпуснал, потънал под вълните и като изплувал отново, подпомогнат по-скоро от страха, отколкото от собствените си сили, видял, че дъската е доста далеч от него; понеже се страхувал, че не ще успее да стигне до нея, доплувал до сандъка, който се оказал съвсем близо, опрял гърдите си на капака му и гледал да го крепи с ръце, за да не се преобърне.

Морето го мятало ту на една, ту на друга страна и той, без да яде, защото нямало какво, наливайки се с вода повече, отколкото би искал, без да знае къде се намира и без да вижда около себе си друго освен море, прекарал така целия ден и следващата нощ. На следния ден, било по Милостта Божия, или поради силата на вятъра нашият човек, прогизнал почти като сюнгер, склещил здраво ръце о ръба на сандъка (както виждаме, че правят удавниците, когато се залавят за каквото им попадне), се доближил до брега на остров Корфу, където случайно се намирала една бедна женица, дошла тук да мие и лъска с пясък и солена вода своите съдове. Като го забелязала да се приближава и не можала да различи никакъв образ, тя се изплашила, извикала и се дръпнала назад.

А той не можел да продума и зрението му било съвсем отслабнало, та затова не й се обадил; но когато морето го изтласкало към брега, тя видяла сандъка, а като се вгледала по-внимателно, забелязала първом ръцете му, проснати върху сандъка, после лицето му и се досетила какво може да бъде това. Подтиквана от състрадание, жената нагазила в морето, което се било вече успокоило, сграбчила Ландолфо за косата и го извлякла на брега заедно със сандъка; после, макар и с мъка, откопчала ръцете му от сандъка, сложила сандъка на главата на дъщеря си, която била с нея, грабнала Ландолфо като малко дете и го отнесла у дома си, вкарала го в банята и толкова го разтривала и мила с гореща вода, че. той възвърнал загубената си топлина и част от силите си. Когато й се сторило, че вече е дошъл на себе си, тя го изкарала от банята, подкрепила го с хубаво вино и сладкиши и го гледала както могла няколко дни, докато най-сетне той укрепнал достатъчно, за да може да се окопити и да проумее къде се намира.

Тогава добрата женица решила, че трябва да му върне сандъка, който била запазила, и да му каже, че по-нататък той сам трябва да се погрижи за себе си. Така и направила, а Ландолфо, който съвсем бил забравил за сандъка, все пак го взел, когато добрата женица го донесла, защото предполагал, че вътре ще намери нещо, което ще му даде възможност да изкара поне няколко дни; ала сандъкът му се сторил доста лек и надеждите му се изпарили. Въпреки това веднъж, когато добрата женица не била в къщи, той отворил сандъка, за да види какво има вътре, и намерил много скъпоценни камъни, едни обработени, други не, а Ландолфо разбирал от тия неща. Щом ги видял и си дал сметка за голямата им стойност, започнал да слави господа, задето не го изоставил, и съвсем се ободрил; но като човек, сполетян на два пъти, и то за кратко време, от зла орис, за да не пострада трети път, той съобразил, че трябва да бъде крайно предпазлив, ако иска да стигне до дома си с тия неща; затова завил камъните в някакви парцали, казал на жената, че сандъкът не му трябва повече и тя може да го вземе, ако иска, а после я помолил да му даде една торба.

Жената се съгласила веднага; той й поблагодарил най-сърдечно за добрината, която му сторила, метнал торбата на рамо и си тръгнал; после се качил на една лодка и отишъл в Бриндизи, а оттам все по брега стигнал до Трани, където срещнал неколцина свои съграждани, търговци на платове. Разказал им за патилата си и за всичко освен за сандъка, а те се смилили над него и му дали дрехи; не стига това, ами му дали й кон, и придружители до Равело, където той казал, че иска да се върне, и го изпратили.

Когато най-сетне се почувствувал на сигурно място, той благодарил на бога, задето му помогнал да се добере дотук, развързал торбата, разгледал всичко най-внимателно (нещо, което преди не можел да стори) и установил, че скъпоценните камъни са толкова много и толкова скъпи, че ако ги продаде на изгодна, та дори и на по-ниска цена, ще стане два пъти по-богат, отколкото бил, преди да замине.

След като намерил начин да продаде камъните, той изпратил голяма сума пари на добрата женица в Корфу като награда за услугата, която му сторила, извличайки го от морето; същото направил и за ония люде, които го облекли в Трани; а остатъка задържал за себе си и не желаейки да се занимава повече с търговия, живял почтено до края на дните си.