Джовани Бокачо
Декамерон (110)

НОВЕЛА VIII

Софрония мисли, че ще се омъжи за Гисип, а става съпруга на Тит Квинций Фулвий и заминава с него за Рим; след време там пристига и Гисип, който е съвсем обеднял, и понеже предполага, че Тит го презира, пожелава да умре, като за тая цел твърди, че е убил някакъв човек; щом научава за това, истинският престъпник сам се издава, поради което Октавиан пуска всички на свобода. Тит оженва Гисип за своята сестра и поделя с него цялото си състояние.

Когато Пампинеа завършила своя разказ и всички дами, и най-вече тази, която била гибелинка, похвалили крал Пиетро, по заповед на краля Филомена започнала така:

— Великодушни дами, кому не е известно, че кралете, стига да пожелаят, са в състояние да извършат какви ли не велики дела и че от тях най-много се иска да проявяват великодушие? Следователно, добре постъпва всеки, който, имайки възможност да го стори, върши това, дето е длъжен да направи, но затуй не следва нито да му се учудваме чак толкова много, нито пък да го превъзнасяме с възторжени похвали, както би трябвало да се отнасяме към този, от когото се иска по-малко, тъй като и възможностите му са много по-малки. Поради това, щом вие не пестите словата си, за да възхвалявате делата на краля, които ви се струват прекрасни, аз не се съмнявам ни най-малко, че много повече ще харесате и ще възхвалите делата на подобните нам люде, когато те са равни на делата на краля или ги превъзхождат; и в моята новела аз възнамерявам да ви разкажа за похвалното великодушие, що проявили помежду си двамина граждани, които били приятели.

И така, по времето, когато Октавиан Цезар още не бил наречен Август, но управлявал Римската империя чрез триумвират, в Рим живеел благородник на име Публий Квинций Фулвий: той имал син, наречен Квинций Фулвий, който бил надарен със забележителен ум и когото той изпратил в Атина да учи философия, като го поверил на един тамошен благородник, наречен Кремет, негов много стар приятел. Кремет настанил Тит в своя дом, при сина си, който се казвал Гисип, а след това поверил и двамата на един философ на име Аристип да ги учи. Живеейки заедно, двамата младежи се сближили и характерите им се оказали толкова сходни, че те се свързали с крепка, братска дружба, която впоследствие нищо друго освен смъртта не могло да наруши; когато не били заедно, никой от тях не можел да намери нито радост, нито покой. Те били започнали едновременно своето учение, и тъй като всеки един от тях притежавал способности, еднакво блестящи като тия на другия, изкачвал се нагоре към славните върхове на философията наравно с него и с най-големи похвали.

Така живели те в продължение на цели три години за най-голяма утеха на Кремет, който се отнасял почти еднакво и към двамата, като с родни синове. Но след като тия три години изтекли, случило се нещо, което става с всички смъртни: Кремет, който бил вече на преклонна възраст, завършил земния си път; двамата младежи били еднакво опечалени, сякаш и двамата били изгубили родния си баща, та приятелите и роднините на Кремет просто не знаели кого от двамата повече да утешават за сполетялата го загуба.

След няколко месеца приятелите и роднините на Гисип дошли при него и заедно с Тит почнали да го увещават да се ожени; те му били намерили. една девойка с чудна красота, атинска гражданка, дъщеря на знатни родители, която била на около петнайсет години и се казвала Софрония. Един ден, когато определеното за сватбата време наближило, Гисип помолил Тит да го придружи, за да види девойката — дотогава той още не я бил виждал. Двамата отишли у дома й и когато Софрония седнала при тях, Тит — сякаш му се полагало да бъде съдник на хубостта на годеницата на своя приятел — започнал да я оглежда най-внимателно; и понеже всичко у нея му се харесало безкрайно много, той почнал да й се възхищава мълчаливо и станало така, че — макар и без да го показва — Тит пламнал по Софрония от такава любов, каквато дотогава нито един влюбен мъж не бил изпитвал към любимата жена.

Двамата прекарали известно време със Софрония, след което се прибрали у дома си. Щом се усамотил в стаята си, Тит започнал да мечтае за девойката, която харесал толкова много, и колкото повече мислел за нея, толкова по-пламенна ставала неговата любов; като забелязал тая работа, Тит въздъхнал дълбоко и почнал сам да се кори: „Ех, Тите, колко си жалък! Къде и на какво си намислил да отдадеш душата си, твоята любов и твоята надежда? Нима не можеш да проумееш, че заради тясната дружба между теб и Гисип, с когото тази девойка е свързана, ти трябва да я почиташ като твоя родна сестра? Защо се влюби? Защо се поддаде на тая измамна любов, на тая съблазнителна надежда? Отвори си очите и се осъзнай, клетнико! Дай път на разума, обуздай сластолюбивото си желание, задръж нечистите си помисли и устреми духа си другаде; пребори се още сега, в началото, с твоето сладострастие и се овладей, докато е още време. Ти не бива да желаеш това, защото не е честно; ти не си уверен, че ще успееш, но дори и да беше уверен, че ще постигнеш това, към което се стремиш, пак не би трябвало да постъпваш по тоя начин, като имаш предвид какво значи една истинска дружба и какво дължиш на тия хора. Е, Тите, какво ще правиш? Ако искаш да постъпиш по съвест, ти трябва да се откажеш от тази непочтена любов.“

Но след това, щом си спомнел за Софрония, той започвал да мисли точно обратното и проклинайки предишните си размишления, си казвал: „Законите на любовта са много по-могъщи от всички останали, защото те разрушават не само законите на дружбата, ами и Божиите. Колко пъти се е случвало баща да залюби дъщеря си, брат — сестра си, мащеха заварения си син? Та това е много по-чудовищно, отколкото да залюбиш съпругата на приятеля си — нещо, което е ставало хиляди пъти. Освен това аз съм млад, а младостта е изцяло подчинена на законите на любовта; следователно онова, дето се нрави на Амур, трябва и на мен да се харесва. Честните постъпки прилягат повече на зрелите люде, а аз не мога да искам друго освен това, което желае Амур. Красотата на Софрония е достойна за любовта на всекиго и щом аз, който съм млад, я обичам, има ли някой право да ме укорява за това? Аз не я обичам за това, че принадлежи на Гисип, аз я обичам и бих я обикнал на когото и да принадлежеше; но че тя е била отредена не на друг, а на моя приятел Гисип, тук вече съдбата е виновна. И щом Софрония трябва да бъде обичана — тя наистина го заслужава заради своята красота, — Гисип трябва да остане още по-доволен, като научи, че в нея съм се влюбил аз, а не някой друг.“

След тия разсъждения той отново се връщал към предишните си размисли, сам се осмивал, после отново променял становището си от едно към друго. Тит прекарал така не само тоя ден и тая нощ, ами и много други, докато не изгубил и сън, и охота за ядене и отслабнал дотолкова, че се тръшнал на легло. Гисип, който няколко дни наред го гледал колко е умислен, като видял, че легнал и болен, много се огорчил, седял непрекъснато край него и правел каквото можел, за да го ободри, питайки го често и настойчиво защо е толкова загрижен и защо се е разболял. Тит на няколко пъти се опитал да му разправя разни измислици, но Гисип веднага разбрал, че не е вярно, затова накрая Тит бил принуден да му признае истината; разплакал се и като въздъхнал, започнал така: „Гисип, ако боговете рекат, ще ми бъде много по-приятно да умра, отколкото да продължавам да живея, защото съдбата ме накара да изпадна в състояние, при което се налага да проявя доблест, а за най-голям мой срам трябва да призная, че доблестта ми се пречупи; разбира се, аз очаквам да бъда сполетян в най-скоро време от наказанието, що заслужавам заради това, сиреч смъртта, която ще приема с много по-голямо удоволствие, отколкото спомена за собствената си подлост; и понеже не мога, а и не трябва да крия нищо от теб, аз ще ти призная моята подлост не без да потъна от срам.“

И като започнал от самото начало, той му разкрил причините за своята загриженост и за душевната си борба, казал му кои негови мисли взели окончателно връх и как просто умирал от любов към Софрония; Тит заявил, че понеже разбирал много добре, че това е недостойна постъпка, бил решил да се разкае и да умре и бил уверен, че смъртта няма да закъснее.

След като го изслушал и го видял да плаче, Гисип се позамислил, понеже и той, макар и в много по-малка степен, бил също увлечен от красотата на девойката, но след това отсъдил бързо, че животът на неговия приятел трябва да му бъде много помил, отколкото самата Софрония; сълзите на Тит го трогнали, разплакал се и той и отвърнал през сълзи: „Тите, ако ти нямаше нужда от такава утеха, от каквато се нуждаеш сега, аз щях да ти се оплача от самия теб като от човек, който е нарушил нашата дружба, защото е криел толкова време от мен съдбоносната си страст. Вярно е, че това ти се е струвало нечестно, но все пак човек не би трябвало да крие от приятеля си и своите нечестни дела, така както споделя с него честните, защото всеки приятел ще се радва на приятеля си заради честните му постъпки, а що се отнася до нечестните му помисли — той ще се постарае да ги отхвърли от душата му. Но засега ще спра дотук и ще се насоча към онова, което според мен е най-належащо. Аз не се учудвам ни най-малко, че обичаш толкова пламенно Софрония, която е сгодена за мен; щях да се учудя много повече, ако не се беше случило така, защото познавам нейната красота и благородството на твоя дух, комуто е присъщо да се увлича толкова по-страстно и пламенно, колкото е по-голяма прелестта на това, което той харесва. И колкото имаш право да обичаш Софрония, толкова не си прав (въпреки че не го показваш) да се оплакваш от съдбата, загдето е отредила девойката на мен, понеже мислиш, че ако тя принадлежеше другиму, а не на мен, твоята любов би била честна. Но като размислиш разумно, както обикновено правиш, кажи ми, можеше ли да бъдеш по-благодарен на съдбата, ако тя беше отредила Софрония другиму, а не на мене? Който и друг да я притежаваше, щеше да я обича повече за себе си, отколкото за тебе — колкото и честна да е твоята любов; а ако наистина ме смяташ за твой приятел, какъвто и съм, от мен такова нещо не можеш да очакваш; причина за това е обстоятелството, че откакто сме станали приятели, аз не си спомням да съм притежавал нещо, което да не бъде колкото мое, толкова и твое. Ако работата със Софрония беше отишла толкова далеч, че да няма как да се оправи по друг начин, аз и в тоя случай щях да постъпя, както съм постъпвал във всички останали; но тъй като работата още не е стигнала до подобно положение, аз мога да направя девойката да стане само твоя и ще го сторя; иначе не разбирам защо ти би трябвало да продължаваш да държиш на моето приятелство, ако аз не бих могъл да постъпя така, че твоето желание да стане и мое, стига, разбира се, това да е възможно и да бъде извършено по честен начин. Вярно е, Софрония е моя годеница, аз много я обичах и очаквах сватбата с най-голяма радост; но понеже ти, който си много по-чувствителен от мен, се стремиш с много по-голяма страст към това съкровище, каквото представлява тя, бъди уверен, че тя ще пристъпи прага на моята стая като твоя, а не като моя жена. Поради това отхвърли грижите, прогони мъката си, възвърни загубеното си здраве, бодрост и веселие и отсега нататък очаквай в най-добро разположение на духа наградата за твоята любов, която я заслужава много повече, отколкото моята.“

След като изслушал словата на Гисип, Тит, макар и да се зарадвал от примамливата надежда, която те му вдъхнали, още повече се засрамил, защото размислил, че колкото е по-голямо великодушието на Гисип, толкова по-непристойно е той да се възползува от него; поради това, без да престава да плаче, намирайки трудно думи, той му отвърнал: „Гисип, твоето великодушие и твоята дружба ми показват съвсем ясно как трябва да постъпя аз като твой приятел. И нека сам Бог не допусне да приема някога от теб като моя жена тази, която той ти е дарил, смятайки те за по-достоен за нея. Ако той бе прозрял, че тя подобава на мен, то нито ти, нито който и да е друг бихте могли да мислите, че бог щеше да я отреди на теб. Затова, наслаждавай се на избора, който Бог е направил за теб, радвай се на неговия разумен съвет и дар и ме остави да чезна в сълзите, които той е отредил за мен, като недостоен за такова благо; или ще успея да надвия тия сълзи — с което ще ти доставя удоволствие, — или пък те мен ще надвият и аз ще се избавя от моите мъки.“

Гисип отвърнал: „Тите, ако нашата дружба ми дава право да те принудя да изпълниш някое мое желание, аз бих искал да го упражня тъкмо в това; и ако ти не склониш доброволно на моите молби, аз, с помощта на насилието, което е позволено да се употребява в полза на приятеля, ще направя така, че Софрония да бъде твоя. Знам колко са могъщи силите на любовта, знам, че не един, а много пъти те са довеждали влюбените до ужасна смърт; и виждам, че ти си толкова близко до нея, че нито ще успееш да надвиеш сълзите си, нито да се върнеш назад и ще продължиш да се мъчиш, докато умреш сломен, а аз — в това не бива да се съмняваш — скоро ще те последвам. Затуй, дори никак да не те обичах, животът ти пак щеше да ми бъде скъп, за да мога да живея и аз. И така, Софрония ще бъде твоя, защото ти не ще намериш лесно друга, която толкова да ти хареса, а пък аз ще мога без усилия да се влюбя в друга и по този начин ще задоволя и теб, и себе си. Може би аз нямаше да проявя такова великодушие в случая, ако жените се срещаха толкова рядко и толкова трудно, както истинските приятели; но тъй като за мен ще бъде съвсем лесно да си намеря друга съпруга, но не и друг приятел, аз предпочитам (не ще кажа: да я загубя, защото, отстъпвайки я на теб, няма да я загубя, а ще я дам на по-добър от мен) да ти я предам, отколкото да загубя тебе. Затова, ако моите молби са в състояние да ти въздействуват, аз те моля да престанеш да се измъчваш и да утешиш едновременно и себе си, и мене, и с надеждата за по-добро, да се приготвиш да се наслаждаваш на радостта, която очакваш от пламенната си любов към обичаната жена.“

Колкото и да се срамувал да приеме Софрония да стане негова съпруга и да не искал да отстъпи, подтикван, от една страна, от любовта си, а, от друга — от уговарянията на Гисип, Тит отвърнал: „Виж какво, Гисип, не знам дали ще доставя по-голямо удоволствие на себе си или на теб, ако изпълня онова, за което ти ме молиш и ме уверяваш, че ще ти бъде много приятно да сторя; но тъй като твоето великодушие е такова, че надвива моя срам, аз ще постъпя, както ти искаш. Ала бъди уверен, че ще направя това със съзнанието, че съм получил от теб не само любимата жена, а и собствения си живот. И нека боговете ми помогнат, за твоя чест и твое благо, да ти докажа още веднъж колко ми е приятно това, което ти вършиш за мен, като ме съжаляваш много повече, отколкото самият аз себе си.“

На тези думи Гисип отвърнал следното: „Тите, ако искаме работата да стане, ще трябва да постъпим така. Както ти е известно, Софрония стана моя годеница след дълги преговори между моите роднини и нейните близки, затова, ако аз отида сега и кажа, че не я искам за съпруга, ще си имам големи неприятности и ще разгневя и моите, и нейните роднини; ако бях уверен, че по тоя начин тя ще стане твоя, тая работа за мен не би имала никакво значение; но аз се опасявам, че ако постъпя така, родителите й може начаса да я омъжат за друг, и тоя човек да не си ти, и ще стане така, че ще загубиш това, което аз не ще получа. Затуй, стига ти да си съгласен, аз мисля, че ще трябва да продължа започнатото дело, да въведа Софрония в дома си, като моя жена, да отпразнуваме сватбата, а след това ще уредим ти да легнеш скришом с нея, все едно, че е твоя жена. Впоследствие, когато му дойде времето, ние ще съобщим за станалото; ако им хареса, добре, пък ако не им хареса, нали работата вече е станала и няма как да се оправи, те, щат не щат, ще трябва да се примирят.“

Тит одобрил това предложение, поради което Гисип приел Софрония в дома си като своя жена едва след като Тит оздравял и укрепнал. След големия пир, когато паднала нощта, жените оставили девойката в постелята на съпруга й и си отишли. Стаята на Тит била до тая на Гисип, от едната се влизало в другата; поради това, когато Гисип се прибрал, изгасил всички светлини, промъкнал се безшумно при Тит и му казал да иде да легне при жена си. Като чул това, Тит потънал от срам, разкаял се и отказал да го стори; но Гисип, който бил готов да изпълни желанието му с цялата си душа, а не само на думи, успял да го накара да отиде там, макар и след дълга препирня. Щом легнал в постелята, Тит прегърнал девойката и като се престорил, че се шегува с нея, запитал я шепнешком дали иска да му стане жена. Предполагайки, че това е Гисип, тя отвърнала „да“, след което той й надянал на пръста един хубав скъп пръстен и казал: „И аз искам да бъда твой съпруг.“ След като консумирали брака, той й се наслаждавал дълго и най-любовно, но нито тя, нито който и да било не се досетили, че с нея е спал някой друг, а не Гисип.

Докато бракът на Софрония и Тит стигнал до това положение, Публий, бащата на Тит, умрял, поради което младежът получил писмо да се завърне незабавно в Рим, за да се погрижи за своите работи. И така той се видял принуден да замине, като вземе със себе си и Софрония; но това било невъзможно, пък и нямало как да стане, без да й обяснят какво се е случило; затова един ден те я викнали при себе си в стаята, разказали й всичко, без да скриват нищо, а Тит я убедил, че чутото от нея е истина, като й припомнил много неща, станали между тях двамата. Софрония изпървом изгледала и двамата с известно негодувание, после се разридала, загдето Гисип я измамил, но преди да разкаже за това в дома на Гисип, отишла в бащиния си дом и там разказала на баща си и на майка си по какъв начин и тя, и те били измамени от Гисип и ги уверила, че тя е съпруга на Тит, а не на Гисип, както си мислели.

Бащата на Софрония се почувствувал страшно оскърбен; той и неговите близки се оплаквали дълго време на близките на Гисип, изобщо станали големи караници и разпри. Гисип се спечелил омразата както на своите близки, така и на роднините на Софрония; всички твърдели, че той заслужава не само порицание, но и най-сурово наказание, докато Гисип ги уверявал, че е постъпил честно и че роднините на Софрония трябва да бъдат благодарни, задето е омъжил девойката за човек, който е и от него по-добър. Тит пък от своя страна слушал всичко и много се огорчавал, но понеже познавал добре нравите на гърците и знаел, че те вдигат шум и заплашват, докато не срещнат някого, който да съумее да им отговори както трябва, след което не само стават смирени, ами и от страхливите по-страхливи, той решил, че не бива да оставя ругатните им без отговор; и тъй като притежавал дух на римлянин и разум на атинянин, Тит успял с хитрост да събере в един храм роднините на Гисип и близките на Софрония, влязъл в храма, придружен само от Гисип и им заговорил така:

„Мнозина философи смятат, че всичко, каквото смъртните извършват, се прави съгласно решението и благоволението на безсмъртните богове; затуй някои мислят, че всичко, каквото става или предстои да стане някога, е неизбежно, въпреки че има и такива, които отнасят тази неизбежност само до вече станалите неща. Ако разгледаме внимателно споменатите мнения, ще ни стане ясно, че да порицаеш едно дело, което няма как да промениш, не значи друго, освен да пожелаеш да се покажеш по-мъдър от боговете, а ние сме длъжни да смятаме, че именно боговете разполагат и с нас, и с нашите дела, и че те ръководят и нас, и тях безпогрешно, съгласно вечни закони; поради това вие лесно бихте могли да проумеете на какво неразумно и глупаво високомерие е проява желанието да бъдат порицавани техните постъпки и що за люде са и какви окови заслужават тия, дето позволяват на дързостта си да стигне чак дотам. Според мен всички вие сте като тях, ако е вярно онова, което съм чувал, че сте говорили и че продължавате да разправяте по повод на това, че Софрония е станала моя жена, въпреки че вие сте я били сгодили за Гисип, без да се съобразите, че тя ab eterno е била предопределена да стане жена не на Гисип, а моя, което ви стана ясно сега. Но тъй като на мнозина разсъжденията за невидимото провидение и намеренията на боговете се струват и тежки, и Трудни за разбиране, нека допуснем, че боговете не се намесват в нашите дела, а аз ще слезна до хорските размисли и като говоря за тях, ще ми се наложи да направя две неща, които никак не ми се нравят: първо — да похваля малко себе си, и, второ — да порицая или дори да унизя донейде другите; но тъй като не желая да се отдалечавам от истината нито в единия, нито в другия случай, аз ще го сторя, защото това се изисква и от настоящия наш разговор.

С вашите оплаквания, които са плод повече на гнева ви, отколкото на вашия разум, с непрекъснатите си мърморения и дори крясъци вие охулвате, хапете и осъждате Гисип, защото той по своя воля ми е дал за съпруга девойката, която вие, по ваше желание, сте определили за него; аз пък смятам, че за тая работа той заслужава най-голяма похвала, и то поради следните причини: първо, защото е постъпил така, както е трябвало да постъпи като приятел, и, второ, защото е постъпил много по-мъдро от вас. Аз нямам намерение да седна да ви обяснявам сега какво, според свещените закони на дружбата, един приятел трябва да върши заради своя приятел, а ще се задоволя да ви напомня, че дружеските връзки са много по-силни и от роднинските, и от кръвната връзка, защото човек сам си избира приятелите, докато роднини му стават тия, дето са предопределени от съдбата. Поради това никой не бива да се учудва, че Гисип е предпочел моя живот пред вашето благоволение, понеже аз съм му приятел и се смятам за такъв.

Но нека преминем към втората причина, във връзка с която ще ми се наложи да ви докажа още по-убедително, че той постъпи много по-мъдро от вас, защото ми се струва, че вие не сте в състояние да проумеете промисъла на боговете, а още по-малко пък да разберете и проявите на приятелство. И така, аз ви казвам, че съгласно вашето намерение и решение вие дадохте Софрония на младия философ Гисип, а Гисип реши да я даде на друг млад философ; по ваше решение тя бе дадена на един атинянин, а по решение на Гисип — на един римлянин; съгласно вашето мнение тя бе дадена на един благороден младеж, а съгласно това на Гисип — на друг, още по-благороден; според вашето — на един богат младеж, а според това на Гисип — на друг, още по-богат; според вашето — на един млад човек, който не само че не я обичаше, ами едва я познаваше, докато по решение на Гисип тя бе предадена на младежа, който я обича повече от цялото си щастие и от собствения си живот.

А сега ще ви докажа точка по-точка, че всичко това, което казах, е истина и че то заслужава много по-голямо поощрение от това, което вие сте сторили. Че аз съм млад и съм също такъв философ, какъвто е Гисип, могат да ви го докажат, без да са необходими много разговори, и моето лице, и моите занимания. И аз, и той, сме на едни години и в учението си винаги сме вървели заедно. Вярно е, че той е атинянин, а аз — римлянин. Но ако почнем да спорим за славата на градовете, ще кажа, че аз съм от един свободен град, докато Гисип е от град, задължен да плаща данък; ще кажа още, че аз съм от града, който властвува над целия свят, а той е от град, подвластен на моя; ще кажа, че съм от град с цъфтяща военна слава, власт и ученост, докато за своя град Гисип може да се похвали само с неговата ученост. Освен това, макар и да ме виждате тук като скромен ученик, аз не съм роден от измета на римското простолюдие; и моите къщи, и обществени места в Рим са пълни с древните изображения на моите предци, а римските летописи са пълни с описания на многобройните триумфални шествия, с които людете от рода Квинций са били извеждани на Капитолия в Рим; славата на нашето име не само че не е изгнила от старост, ами днес цъфти повече от всякога. От стеснение аз не ще ви говоря за своите богатства, тъй като помня, че честната бедност е древното и най-голямо наследство на благородните граждани на Рим; и макар простите хора да я осъждат и да превъзнасят богатствата, искам да подчертая, че аз притежавам такива богатства не защото съм алчен, а защото съм любимец на съдбата.

Знам много добре, че за вас е било, пък и сега сигурно е много приятно да се сродите тук с Гисип, но няма никаква причина, поради която вие би трябвало да държите по-малко на мен в Рим, имайки предвид какъв гостоприемен домакин бихте могли да имате там в мое лице, който освен това може да ви бъде полезен, грижлив и силен покровител както в обществените, така и в частните работи. Впрочем кой, като остави настрана собственото си желание и се съобрази със своя разум, би похвалил вашите решения, а не решението на моя Гисип? Никой, разбира се. Следователно бракът на Софрония с благородния, от древен произход и богат гражданин на Рим и приятел на Гисип, Тит Квинций Фулвий, е сполучлив и всеки, който съжалява за станалото и се оплаква от това, не постъпва както би трябвало да постъпи и не знае какво върши.

Ще се намерят може би и такива, които ще кажат, че те съжаляват не затуй, че Софрония е станала жена на Тит, а заради начина, по който е било извършено: скришом, крадешком, без да бъдат известени ни приятелите, нито роднините. Това не е някакво чудо, нито пък се случва за пръв път. Не искам да ви разказвам сега за тия, които са си избирали мъже против волята на своите бащи, или за ония, които са забягвали със своите любовници и са били любовници още преди да станат съпруги, или за тези жени, които са разкрили своя брак с бременност или раждане, преди да са известили за него, и поради това бракът им е бил признат от немай-къде; със Софрония такова нещо не се е случило, напротив, Гисип я даде на Тит скромно и честно, без да извърши нищо нередно.

Други пък ще кажат, че тя е била омъжена от човек, който не е имал право да го стори. Но това са глупави женски приказки, дължащи се на неразбиране на нещата. Не за пръв път съдбата прибягва до различни пътища и нови средства, за да насочи събитията към желаните от нея цели. Защо, ако всичко излезе добре, аз ще трябва да се тревожа, че някой обущар, а не някой философ, тайно или открито е седнал да урежда моите работи по начин, който той мисли за най-добър? Виж, ако обущарят не се прояви като разумен човек, в такъв случай ще трябва да внимаваме да не се залавя повторно със същата работа, а за каквото е сторил досега — да му благодарим. Щом Гисип е омъжил Софрония сполучливо, глупаво и излишно е да се оплаквате от него и от начина, по който е извършил това. Щом не се доверявате на неговия разум, гледайте отсега нататък да не омъжва други жени, а сега му благодарете.

Въпреки това вие трябва да знаете, че аз не се опитах да опетня вашата чест и чистотата на вашата кръв в лицето на Софрония нито с хитрост, нито с измама; и въпреки че я взех тайно за своя жена, не постъпих като крадец, за да отнема нейната девственост; аз не желаех да я взема по непочтен начин, като ваш враг, отказвайки се от вашето роднинство; направих го, защото бях пламенно влюбен в нейната чаровна красота и добродетел и знаех, че ако я бях поискал по реда, който вие може би имате предвид, аз можех да не я получа, понеже вие много я обичате и щяхте да се опасявате, че ще я отведа в Рим. И така, както вече знаете, аз се възползувах от тайната хитрост и от мое име подтикнах Гисип да се съгласи да извърши нещо, с което сам той не беше съгласен; след това, макар и да я обичах горещо, аз не пожелах да легна с нея като любовник, а като съпруг, и както самата тя може да удостовери, не я докоснах, преди да я направя моя жена, като й дадох пръстен и я запитах с обичайните слова иска ли ме за свой съпруг, на което тя отговори утвърдително. И ако тя разправя, че е била измамена, вие трябва да порицаете не мен, а нея, защото тя не ме запита кой съм аз.

Ето какво голямо зло, какво голямо прегрешение и престъпление сме извършили аз, влюбеният, и моят приятел Гисип, за да може Софрония да стане тайно съпруга на Тит Квинций, ето за какво сте седнали да го мъчите, заплашвате и тормозите. Как ли щяхте да постъпите с него, ако я беше дал на някой селяк или на някой нехранимайко, или пък на някой слуга? Какви вериги, какъв ли затвор щяхте да му измислите! Но нека засега оставим този въпрос, защото е дошло времето, което аз все още не очаквах: баща ми е умрял и се налага да се завърна в Рим; ето защо, желаейки да взема със себе си и Софрония, аз ви разкрих онова, което може би щях все още да пазя в тайна от вас; ако сте разумни люде, вие ще понесете това, без да се тревожите, защото, ако имах намерение да ви наскърбя или да ви се подиграя, можех да опозоря Софрония и после да я изоставя; но да пази Бог един римлянин да намисли някога такава подлост!

И така, Софрония е моя и по волята на боговете, и по силата на човешките закони, и поради достойния за похвала разум на моя приятел Гисип и посредством моята любовна хитрост, а вие, които — както изглежда — се смятате за по-мъдри и от боговете, и от другите люде, осъждате станалото по два начина, които ми са твърде неприятни: първо, задържате Софрония, върху която нямате никакви права освен тия, които аз бих могъл да ви разреша, и, второ — отнасяте се към Гисип като към враг, докато всъщност сте му длъжници. Засега нямам намерение да продължавам да ви обяснявам колко глупаво постъпвате, вършейки всичко това, но бих искал да ви посъветвам като приятел да престанете да негодувате, да уталожите гнева си и да ми върнете Софрония, за да мога да си замина радостен, като ваш роднина, и да си остана ваш близък; но бъдете уверени, че независимо от това дали станалото ви се нрави, или не, ако вие сте решили да постъпите иначе, аз ще взема Гисип със себе си, а щом успея да се добера до Рим, може да не се съмнявате, че макар и против волята ви, ще си възвърна тая, която по право ми принадлежи; освен това, като стана ваш враг, аз ще ви покажа и какво може да направи негодуванието на римляните.“

Щом изрекъл тия слова, Тит станал със смръщено от гняв лице, хванал Гисип за ръка и показвайки с какво пренебрежение се отнася към всички, намиращи се в храма, излязъл, като поклащал глава и ги заплашвал.

Тия, дето останали в храма, повлияни донейде от обещанията на Тит за родството и приятелството с него и изплашени от последните му слова, решили единодушно, че е по-добре да имат за роднина Тит, след като Гисип не пожелал да се сроди с тях, отколкото хем да изгубят Гисип като роднина, хем да си спечелят враг в лицето на Тит. Поради това те тръгнали да търсят Тит, намерили го и му дали своето съгласие Софрония Да стане негова съпруга, той — техен скъп роднина, а Гисип — техен добър приятел; а след като се събрали на голямо пиршество за сродяване и помирение, отишли си и му пратили Софрония; и тя, бидейки разсъдлива жена, нали нямало как иначе да постъпи, побързала да прехвърли върху Тит любовта, която изпитвала към Гисип, и потеглила с него за Рим, където била приета с големи почести.

Гисип останал в Атина, където почти всички се отнасяли към него с голямо презрение; след известно време, вследствие някакви вътрешни разпри, той и целият му род били изгонени от Атина, а той, беден и нещастен, бил осъден на вечно изгнание. И така, след като не само обеднял, ами стигнал до просяшка тояга, Гисип все пак успял да отиде в Рим, за да види дали Тит ще си спомни за него; като научил, че Тит е жив и се ползува с уважението на всички римляни и като му казали къде живее, Гисип застанал пред дома му и го дочакал, докато оня се прибере; поради нищетата, в която бил изпаднал, Гисип не се осмелявал да го заговори, но се надявал, че щом го зърне, Тит ще го познае и ще го повика при себе си. Обаче станало така, че Тит минал край него, без да го познае, а Гисип си помислил, че Тит го е видял и се е отвратил от вида му; затова, като си припомнил какво бил направил за Тит, Гисип се изпълнил с възмущение, отчаял се и си тръгнал; понеже било вече късно и бил гладен, а нямал пари, той тръгнал напосоки, предпочитайки смъртта пред всичко друго; така стигнал до един пущинак край града, видял една пещера, вмъкнал се вътре, за да прекара там нощта, проснал се на голата земя така както бил в дрипите си, и заспал, изнурен от дългите страдания.

Призори в пещерата дошли двама души, които през нощта били отишли да крадат, а сега влезли тук, за да си поделят плячката; по едно време те се скарали и тоя, дето бил по-силен, убил другия и си отишъл; Гисип чул и видял всичко и решил, че е намерил най-после пътя към смъртта, която толкова много желаел, без да се налага да слага сам край на живота си; затова той не си тръгнал, а изчакал стражите на съда, които, като узнали за станалото, нахълтали в пещерата, нахвърлили се яростно върху Гисип и го отвели със себе си. При разпита той заявил, че е извършил убийството, но после нямало как да излезе от пещерата, затова преторът, който се казвал Марк Варон, заповядал да го разпънат на кръст според тогавашния обичай.

В същото време в преторията случайно пристигнал и Тит; щом погледнал в лицето нещастния осъден и научил за какво са го осъдили, той познал Гисип, останал много учуден от нещастната му съдба и от начина, по който е попаднал там; и понеже изгарял от желание да му помогне, а не виждал как иначе може да го стори, освен да обвини себе си и с това да оправдае него, Тит се хвърлил към претора и викнал: „Марк Вароне, оправдай клетия човек, когото си осъдил, защото той е невинен! Аз обидих боговете с моята вина, убивайки тоя, когото твоите стражи тази сутрин намериха мъртъв, и не искам да ги оскърбя отново със смъртта на още един невинен.“

Варон останал удивен, пък и му било много неприятно, загдето цялата претория чула всичко, но понеже неговата чест не му позволявала да не изпълни повелята на законите, той заповядал да върнат Гисип и после му казал в присъствието на Тит: „Ти луд ли си, та без да те изтезават, призна, че си извършил нещо, което не си сторил, нали от това зависеше животът ти? Призна, че нощес си убил човек, а ето че сега дойде тоя и твърди, че не ти, ами той бил извършил убийството.“

Гисип се обърнал, видял, че тоя, за когото ставало дума, е Тит и разбрал много добре, че е постъпил така, за да го спаси, като благодарност за услугата, която той бил му сторил някога. Поради това Гисип се трогнал, разплакал се и казал: „Вароне, аз наистина съм извършил убийството, а състраданието на Тит идва твърде късно, за да ме спаси.“ Тит от своя страна настоял: „Преторе, ти виждаш, че тоя човек е чужденец; при това е бил заловен при убития без всякакво оръжие; сам можеш да видиш, че нищетата му го е накарала да търси смъртта, затова освободи го, а мен накажи, защото го заслужавам.“

Варон продължавал да се чуди на настойчивите молби и на двамата и понеже предполагал, че никой от тях не е извършил престъплението, започнал да обмисля как да ги оправдае; не щеш ли, тъкмо в тоя миг се появил някакъв младеж, на име Публий Амбуст, един нещастник, известен на всички римляни като пладнешки разбойник, който действително бил извършил убийството и знаел, че нито един от тия двама не бил виновен за станалото, в което всеки от тях се самообвинявал; тяхната невинност предизвикала у него такава голяма жалост, че подтикван от нея, той се приближил до Варон и му рекъл: „Преторе, моята орис ме принуждава да се намеся, за да разреша трудния спор между тия двама люде; аз не знам кой Бог ме кара и подтиква отвътре да ти призная моя грях, но знай, че никой от тях не е виновен за това, за което всеки един обвинява себе си. Аз убих оня човек днес призори, а тоя нещастник видях да спи там, докато деляхме плячката от кражбата заедно с оногова, когото после умъртвих. Тит не се нуждае от моето оправдание — неговото име е достатъчно известно, за да бъде способен на такова деяние. И така, освободи ги, а на мен наложи наказанието, което постановяват законите.“

Октавиан, който вече бил известен за станалото, заповядал и тримата да се явят при него, понеже искал да узнае какво е подтикнало всеки един от тях да пожелае именно той да бъде осъден; и тримата му разказали всичко. Тогава Октавиан пуснал на свобода първите двама като невинни, а третият освободил заради тях.

Тит взел със себе си своя Гисип и след като му се накарал здравата за неговата плахост и недоверие, оказал му най-сърдечна почит; завел го у дома си, където Софрония се трогнала до сълзи и го посрещнала като роден брат, а Тит го поутешил, облякъл го и го възвърнал в онова положение, което се полагало на неговата доблест и благородство. Най-напред Тит поделил между него и себе си всички свои съкровища и имения, после му дал за съпруга младата си сестра, която се наричала Фулвия, и му казал: „Гисип, от теб зависи дали ще пожелаеш да останеш при мен, или ще предпочетеш да се завърнеш в Ахея с всичко онова, което аз ти дадох.“ Принуден, от една страна, от обстоятелството, че бил изгонен от своя град, а от друга, подтикван от любовта, която му вдъхвала благодатната дружба на Тит, Гисип решил да стане римлянин. Така той със своята Фулвия, а Тит със своята Софрония живели дълго време в село в един и същи дом и с всеки изминат ден — ако може така да се каже — ставали все по-големи приятели.

И така, дружбата е най-святото нещо; тя е достойна не само за най-голяма почит, ами и за вечна възхвала, тъй като е премъдра майка на великодушието и почтеността, сестра на благодарността и милосърдието, враг на ненавистта и алчността, и без да чака да я подканят, винаги е готова да стори за другите онова, което би искала да направят за нея. Но днес е рядкост да срещнем нейното свещено влияние между двама души, по вина и за срам на презряната алчност на смъртните, която, мислейки единствено за собствената си изгода, я е осъдила на вечно изгнание, отвъд най-далечните краища на земята.

Коя любов, кои богатства, кое родство освен дружбата биха могли да заставят Гисип да долови със сърцето си, и то с такава сила, страстта, сълзите и въздишките на Тит, за да му преотстъпи красивата си, благородна и любима годеница? Какви други надежди за по-добро положение, какви възхвали, какви изгоди, ако не дружбата, биха могли да накарат Гисип да не мисли за това, че ще изгуби и своите близки, и близките на Софрония, да не обръща внимание на презрителните подмятания на простолюдието, да пренебрегва подигравките и насмешките само и само да задоволи своя приятел? И от друга страна, какво, ако не дружбата, е подбудило Тит веднага, без всякакво колебание — а той е имал възможността да се престори, че нищо не е забелязал — да потърси собствената си смърт, за да смъкне Гисип от кръста, който сам Тит е искал за себе си? Какво, ако не дружбата, е направило Тит толкова великодушен, че да подели без ни най-малко колебание огромното си състояние с Гисип, когото съдбата била лишила от неговото? Кой, ако не дружбата, би могъл да накара Тит да даде на Гисип собствената си сестра с готовност и без ни най-малко съмнение, въпреки че е видял, че Гисип бил обеднял и изпаднал до просяшка тояга?

И така, нека людете си имат безброй роднини, цели рояци братя, безчет деца, нека с помощта на парите те умножават броя на своите слуги и нека не виждат, че всеки един от тях повече се страхува от най-малката опасност, която би могла да го сполети, отколкото да се грижи да отстрани и най-големите опасности, надвиснали над неговия баща, брат или господар. Приятелят обаче върши точно обратното.