Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Decameron, –1353 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (29 декември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (9 март 2008 г.)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1970

Никола Иванов — превод

Драгомир Петров — превод на стиховете

 

При спорни моменти в редакцията на сканирания текст е използвано и изданието на изд. „Захарий Стоянов“ от 2000 г.

История

  1. — Добавяне

НОВЕЛА VII

Тедалдо се скарва с любимата си и напуска Флоренция; след известно време се завръща предрешел като поклонник, среща се с дарбата, убеждава я, че е сгрешила, спасява от смъртно наказание нейния съпруг, обвинен в убийството на Тедалдо, помирява го с братята си, а после се отдава на разумна наслада с жена му.

 

Фиамета млъкнала, всички я похвалили, а кралицата наредила на Емилия да начене веднага своя разказ, та да не губят време. Емилия започнала така:

— Ще ми се да се завърнем в нашия град, откъдето двете преждеговоривши предпочетоха да излязат, за да ви разкажа как един наш съгражданин успял да си възвърне дамата, която бил загубил.

И така, живял някога във Флоренция млад благородник, на име Тедалдо дели Елизеи; той бил безумно влюбен в една дама, която се казвала Ермелина и била съпруга на някой си Алдобрандино Палермини; благодарение на изисканите си обноски Тедалдо успял да осъществи желанията си и да се наслаждава; но съдбата, която е враг на щастливците, се противопоставила на тая радост; дамата, след като известно време била благосклонна към Тедалдо, не знам по каква причина, изведнъж го лишила от своето благоволение и не само отказвала да приеме неговите послания, ами не искала за нищо на света да го вижда повече. Поради това той бил обзет от дълбока печал, но тъй като криел любовта, си, никой не разбрал каква е причината за неговата мъка; опитал той какво ли не, за да си възвърне любовта, която (както му се струвало) изгубил, без да има вина, ала след като се убедил, че усилията му отиват нахалост, решил да се махне оттук, защото не му се искало виновницата за неговите страдания да се радва, че той чезне по нея. Затова, като събрал малко пари, без да се обади никому — ни на роднини, ни на приятели (освен на един свой близък, който знаел всичко), Тедалдо напуснал тайно града и отишъл в Анкона, където се установил под името Филипо ди Сан Лодечо; тук се запознал с някакъв богат търговец, постъпил при него на работа като слуга и потеглил с неговия кораб за Кипър. Търговецът харесал толкова много обноските и държането на Тедалдо, че му дал не само висока заплата, ами го направил свой съдружник и му поверил голяма част от сделките си, които той поел така успешно и с такова старание, че за няколко години станал добър, богат и известен търговец. Погълнат от тия свои занимания, той често се сещал за своята жестока дама и макар да бил дълбоко засегнат от тая любов, изпитвал силно желание да я види отново, но проявил такова упорство, че успял да издържи цели седем години.

Ала не щеш ли, веднъж, като бил в Кипър, чул една песен, съчинена някога от самия него; песента разказвала за любовта, която той изпитвал към дамата, за нейната любов към него и за радостта, която тя му доставяла; в същия миг Тедалдо си помислил, че не е възможно дамата да го е забравила и желанието му да я види отново така се разпалило, че той не успял да издържи и решил да се върне във Флоренция. Затова, след като си уредил работите, взел със себе си един слуга и потеглил за Анкона; там изчакал да пристигнат вещите му, пратил ги във Флоренция при един свой другар от Анкона, а самият той се преоблякъл като поклонник, завръщащ се от гроба господен, и се запътил тайно за Флоренция, съпроводен от слугата си.

Като пристигнал тук, отседнал в една малка странноприемница, стопанисвана от двама братя, намираща се близо до дома на дамата. И първото нещо, което направил, било да застане пред нейния дом, за да я зърне, ако му се отдаде случай; ала видял, че вратите са залостени, а прозорците — затворени, и се разтревожил да не би дамата да е умряла или пък да се е преместила другаде. Обзет от силно безпокойство, той се отправил към къщата, където живеели неговите братя; като стигнал там, за голямо свое учудване видял, че Четирима от тях стоят пред вратата, облечени в черно от главата до петите; и тъй като знаел, че за времето, откакто бил напуснал града, се е изменил твърде много, пък и бил така облечен, че трудно можели да го познаят, той се приближил смело към един обущар и го запитал защо тия мъже са облечени в черно.

Обущарят отвърнал: „Облечени са в черно, понеже преди две недели техният брат, на име Тедалдо, който напусна отдавна нашия град, е бил убит. Доколкото разбрах, те са заявили пред съда, че е бил убит от някой си Алдобрандино Палермини защото Тедалдо обичал жена му и се бил върнал тайно, за да се види с нея. Алдобрандино е задържан.“ Тедалдо се учудил не малко как е възможно някой толкова да прилича на него, та така да се припознаят, и съжалил Алдобрандино за сполетялата го беда. Като узнал, че дамата е жива и здрава, привечер той се прибрал в странноприемницата, изпълнен с най-различни мисли; седнал да вечеря със слугата си, а после го настанили да спи едва ли не в най-горния кат на къщата. Легнал си той, но дали защото го безпокоели тежки мисли, или защото постелята била неудобна, а може би и поради оскъдната вечеря не можал да заспи чак до полунощ; на едно време, както лежал буден, му се сторило, че някой се спуска от покрива, а след малко през пролуката на вратата в стаята проникнала светлина. Тедалдо се промъкнал на пръсти до пролуката, за да разбере какво става, и видял една млада, доста хубава девойка със светилник в ръка, към която се приближавали трима мъже, навярно спуснали се от покрива; те я поздравили най-приятелски, а после единият от тях й казал: „Слава Богу, най-сетне ще можем да си отдъхнем спокойно, защото научихме от достоверно, място, че братята на Тедалдо Елизеи са посочили като виновник за смъртта му Алдобрандино Палермини, а той признал всичко и присъдата вече е подписана; въпреки това трябва да пазим най-строго мълчание, защото научат ли някой ден, че ние сме го убили, ще изпаднем в същата опасност, в каквато се намира сега Алдобрандино.“ След като казали това на девойката, която се зарадвала извънредно много, те слезли надолу и отишли да спят.

А Тедалдо, който чул всичко, седнал да размишлява на колко много и на какви заблуди може да стане жертва човешкият ум: най-напред се сетил за братята си, които оплакали и погребали чужд човек вместо него; после се замислил за невинния мъж, обвинен по невярно подозрение и осъден на смърт с помощта на лъжливи доказателства; накрая почнал да разсъждава за сляпата жестокост на законите и управниците, които уж в старанието си да установят истината, много често със своята жестокост принуждават хората да дават лъжливи показания и се представят за ревностни служители на правосъдието и на бога, докато всъщност служат само на неправдата и на дявола. После почнал да размишлява как да спаси живота на Алдобрандино и решил какво да каже и как да постъпи.

Сутринта Тедалдо станал, освободил слугата си и щом решил, че времето е удобно, отправил се сам към дома на своята дама; когато стигнал там, видял, че вратата е оставена отворена, влязъл и като съзрял дамата да седи на пода в една малка зала на долния етаж, цялата потънала в сълзи и печал, едва не заплакал от жалост; приближил се към нея и рекъл: „Мадона, не се измъчвайте: утехата не е далеч от вас.“ Щом чула тия слова, дамата повдигнала очи и продължавайки да плаче, го запитала: „Добри човече, ти ми изглеждаш чужденец, комай си поклонник; какво знаеш ти за моята утеха или за моята печал?“ Поклонникът отвърнал: „Мадона, аз идвам от Константинопол, току-що пристигнах, Бог ме прати, за да превърна сълзите ви в радост и да спася мъжа ви от смърт.“ Дамата възкликнала: „Щом идваш от Константинопол и си току-що пристигнал, откъде знаеш кой е моят мъж и коя съм аз?“ Тогава поклонникът започнал от самото начало и й разказал цялата история за злочестината на Алдобрандино, обяснил й коя е тя, откога е омъжена и много други неща, които знаел за нейното минало; дамата останала много учудена и понеже го помислила за пророк, паднала на колене пред него и почнала да го моли в Името Господне да побърза, щом е дошъл да спаси Алдобрандино, защото нямало много време. Преструвайки се на много свят човек, Поклонникът Казал: „Мадона, станете й слушайте внимателно какво ще ви кажа, но да знаете, че не бива да го разказвате никога никому. Господ Бог се смили да ми разкрие, че бедата, дето ви е сполетяла сега, ви е изпратена заради един грях, сторен от вас на времето. Господ е благоволил да пречисти този грях донейде чрез сегашните ви страдания; но неговата воля е вие да го изкупите изцяло, иначе ви чакат още по-големи нещастия.“

Тогава дамата изхлипала: „Месер, аз съм извършила много грехове и не знам кой измежду тях е угодно Богу да изкупя! Ако сте научили нещо, кажете ми, аз ще направя каквото мога, за да го изкупя.“ — „Мадона — рекъл полковникът, — много добре ми е известно за кои ваш грях става дума, ала аз ще ви питам не за да науча повече подробности, а за да може вие самата, като го разкажете, да изпитате още по-големи угризения на съвестта. Но да не бъдем голословни. Я ми кажете, помните ли да сте имали някога любовник?“ При тия думи дамата въздъхнала дълбоко и много се учудила, защото мислела, че това се е запазило в тайна, въпреки че след убийството на човека, когото погребали уж като Тедалдо, приятелят на Тедалдо, който знаел за тяхната любов, се изпуснал най-неблагоразумно, споменал нещичко и хората почнали да шушукат. Тогава тя отвърнала: „Виждам аз че Бог ви разкрива всички хорски тайни, затова не възнамерявам да крия от вас и моите. Вярно е, че на младини бях много влюбена в нещастния младеж, за чиято смърт сега обвиняват моя съпруг; много плаках аз заради смъртта на тоя човек и продължавам да страдам и да се измъчвам, макар че преди той да замине, бях почнала да се отнасям с него жестоко и студено; но нито неговото заминаване, нито продължителното му отсъствие, нито нещастната му кончина — нищо не бе в състояние да го изтръгне от сърцето ми.“

Поклонникът рекъл: „Вие никога не сте обичали клетия младеж, който е убит; вие сте обичали Тедалдо Елизеи. Я ми кажете: защо му се разсърдихте на времето? Обиди ли ви той с нещо?“ Дамата отвърнала: „Не, той никога с нищо не ме оскърби; причина за моя гняв станаха словата на един проклет монах, пред когото веднъж се изповядах. Когато му разказах за любовта си към тоя човек, за това, че съм много близка с него, той така ме изплаши, че и днес още, сетя ли се за това, тръпки ме побиват: почна да ми разправя, че ако не се откажа от тая връзка, щяла съм да попадна право в устата на дявола, във вечния мрак на преизподнята, че за наказание щели да ме хвърлят в огъня. Толкова се изплаших, че реших да прекратя близостта си с Тедалдо, затова и престанах да приемам неговите писма и послания; но аз съм убедена, че ако той, вместо да замине от отчаяние, както предполагам, бе останал и бе продължил да настоява, а аз бих видяла как се топи от мъка като сняг на слънце, твърдата ми решителност щеше да бъде сломена, защото никога не съм изпитвала по-силно желание от това.“

Тогава поклонникът се обадил: „Мадона, точно този грях ви кара сега да се измъчвате. Знам много добре, че Тедалдо никога за нищо не ви е принуждавал: когато сте се влюбили в него, сторили сте го по ваше желание; харесали сте го, сама сте поискали той да дойде при вас, а след като сте станали много близки, вие сте се показали толкова ласкава и мила с него, че тоя човек, който ви е обичал и преди, след това се е влюбил във вас хиляда пъти по-силно, та и повече. Ако наистина е било така (а аз знам, че е било така), какво би могло да ви накара да се разделите с него по такъв жесток начин? Трябвало е да размислите по-рано и ако сте допускали, че после ще се разкайвате заради лошата си постъпка, изобщо да не правите така. Той е станал ваш, но и вие сте станали негова. Понеже е бил ваш, вие сте имали право да се разпореждате с него като с ваша собственост, и ако пожелаете, да постъпите така, че той да не бъде вече ваш; но да пожелаете да му отнемете себе си мимо волята му, и то след като сте му принадлежали, това вече е било нечестно, все едно, че сте извършили кражба. Трябва да знаете, че аз съм монах и познавам много добре всички нрави на монасите; затова смятам, че аз повече от който и да е друг имам основание да се изкажа за тях с известна свобода (за ваша полза, разбира се); искам да ви припомня някои неща за тях, та занапред да ги познавате по-добре, отколкото ги знаете сега. Някога е имало достойни и свети монаси, но у тия, дето сега наричат себе си монаси и искат и людете да ги смятат за такива, няма нищо монашеско освен расото; ама и то не е монашеско, защото, ако на времето основателите на монашеските ордени са се разпореждали расата да бъдат тесни и прости, от грубо платно, като доказателство, че обличайки тялото си в такава проста дреха, те изразяват презрението, с което техният дух се отпием към всичко мирско, то днешните монаси си шият широки, двойни и лъскави раса от най-тънко плитко, придавайки им най-изящен, архиерейски вид, и по се срамуват да се перчат с тях в църквите и по площадите, както правят миряните със своите дрехи. И както рибарят гледа да улови с мрежата си в реката колкото се може повече риба, така и те, загръщайки се в широките поли на своите раса, гледат да примамят е тях колкото се може повече светици, вдовици и други наивни жени и мъже; това е най-голямата им грижа, повече от всичко друго. Та за да бъда по-близо до истината, искам да ви кажа, че тия хора не носят монашески раса, а по-скоро само цвета, който би трябвало да има расото. Докато някогашните монаси са ратували за спасение на човешките души, днешните ламтят само за жени и богатства; те винаги са влагали и продължават да влагат всичките си сили, за да плашат глупците с крясъци и разни страшни изображения, да им внушават, че могат да изкупят греховете си с милостиня и молитви, за да могат пък те, дето са станали монаси не от набожност, а поради низостта на своята душа, да получават всичко наготово, без да работят; един ще им донесе хляб, друг — вино, трети — ядене, а те ги залъгват, че така щели да успокоят душите на починалите си близки. Разбира се, вярно е, че милостинята и молитвите изкупват греховете; но ако тия, дето правят подаяния, се вгледат на какви хора дават милостиня или ако ги познаваха, те щяха да запазят всичко за себе си или пък биха предпочели да го хвърлят на свинете. И понеже монасите знаят, че на тях ще им бъде толкова по-добре, колкото по-малък е броят на заможните люде, всеки от тях се стреми с крясъци и заплахи да отнеме от ближния си онова, което той самият иска да притежава. Те порицават мъжете, отдаващи се на сладострастие, за да може, след като порицаните се откажат, жените да останат за тях, които порицават; осъждат и проклинат лихварството и незаконните печалби, та след като почнат да ги събират, уж от името на църквата, да могат да си шият по-широки раса и да се доберат я до епископство, я до някой друг висок сан, и то със същите пари, които според собствените им слова осъждат на гибел и проклятие тия, дето ги притежават. Почнат ли да ги корят за тия им дела и за другите безобразия, дето вършат, те отговарят: «Правете каквото казваме, а не каквото вършим»; защото смятат, че това е достатъчно да облекчи всяка душевна тежест, сякаш на паството му е по-лесно да бъде непреклонно и твърдо като желязо, отколкото на неговите пастири. При това повечето от тях знаят колко малко люде, като чуят тоя отговор, ще последват думите, а не делата им. Днешните монаси се стремят да ви накарат да вършите каквото те искат: сиреч да им пълните кесиите с пари, да им доверявате своите тайни, да пазите целомъдрието си, да бъдете търпеливи, да прощавате обидите, да не злословите; това са все хубави, почтени, свети неща, но защо ви говорят за всичко това? За да имат те самите възможност да се занимават с всички ония неща, които иначе не биха могли да вършат, ако с тях се занимаваха само миряните. Кой не знае, че без пари тяхното тунеядство не би могло да продължава? Ако почнеш да харчиш парите си за собствено удоволствие, монахът не ще може да безделничи в своя манастир; ако почнеш да се навърташ около жените, за монасите няма да има място при тях; ако не търпиш и не прощаваш обидите, монахът не би се осмелил да влезе в твоя дом, за да скверни семейството ти. Но защо да се спирам подробно на всяко нещо? Те сами се обвиняват всеки път, щом почнат да се оправдават по тоя начин пред хората, които разбират. Щом не са сигурни, че ще могат да се въздържат и да водят свят живот, защо не си седят в къщи, вместо да стават монаси? Ако пък все пак са решили да се посветят на монашеството, защо не последват другото свещено слово на евангелието: «Христос започна да твори и да поучава»? Нека и те първо започнат да творят, а после да тръгнат да поучават другите. Досега през целия си живот съм виждал хиляди мъже да ухажват, обичат и посещават не само светските жени, ами и тия, дето са в манастирите; сред тях винаги са били и ония, които вдигат най-много шум от амвоните. Нима трябва да следваме техния пример? Който иска да постъпва така, негова си воля, но Бог ще каже дали той постъпва благоразумно. Да предположим все пак, че монахът, който пи се е скарал, е бил прав, а именно, че нарушението на съпружеската вярност е тежък грях. Но нима не е тежко престъпление да ограбиш един човек? Нима не е още по-жестоко да убиеш точи човек или да го принудиш да се скита немил-недраг по света? Всеки ще каже, че е така. Ако една жена стане любовница пи някой мъж, това е природен грях; но да обереш някого, да го убиеш или прогониш — топа вече е злосторничество. Преди малко ви доказах, че вие сте ограбили Тедалдо, като сама сте му отнели себе си, след като сте станали негова собственост с ваше доброволно съгласие; а сега твърдя, че доколкото е зависело от вас, вие сте го и убили, защото, след като сте започнали да се отнасяте към Тедалдо все по-жестоко, на него не му е оставало друго, освен сам да сложи край на живота си; а законът гласи, че тоя, който е станал причина за извършено зло, е виновен наравно с оня, който го е извършил. Не можете да отречете, че вие сте причина той да отиде в изгнание и да се скита немил-недраг по света цели седем години. Така че с всяка една от трите гореспоменати постъпки вие сте извършили много по-голям грях, отколкото когато сте се любели с него. А сега да видим друго: може би Тедалдо е заслужавал такова отношение? Не, разбира се; вие сама признахте това, а да не говорим, че доколкото знам, той ви обича повече и от собствения си живот. Никоя друга той не е превъзнасял така над останалите жени, за никоя друга не се е изказвал с такова уважение и с такива хвалебствия както за вас, и то на места, където е бил уверен, че споменаването на вашето име няма да възбуди подозрение и няма да опетни честта ви. Цялото му богатство, неговата чест, неговата свобода — всичко е било във ваши ръце. Нима той не е бил от благороден произход? Нима не е изпъквал с красотата си сред другите свои съграждани? Нима не е притежавал добродетелите, които трябва да има всеки млад човек? Та нали всички са го обичали и уважавали, нали за всички е бил винаги желан гост? И на това вие не можете да кажете, че не е така. Тогава как можахте заради думите на някакъв си тъп, глупав и завистлив монах да се решите на такава жестока постъпка спрямо тоя човек? Не мога да разбера заблудата на тия жени, които пренебрегват и подценяват мъжете, вместо да си съберат ума и да видят какво са те и с какво благородство Бог е надарил мъжа в сравнение с всяка друга жива твар; та те би трябвало да се гордеят, когато някой ги обича, най-много за него да милеят, да правят каквото могат, за да му угаждат, та да не престане да ги обича. А вие сама си знаете как сте постъпили под влиянието на оня монах, дето сигурно е някакъв търтей, готованец и лицемерен чревоугодник; а може би е искал да заеме мястото на оногова, когото се е стараел да прогони. Божието Правосъдие, що отмерва най-справедливо последиците на всяка постъпка, не с пожелало да остави без възмездие именно тоя ваш грях; затова както вие сте се постарали да отнемете себе си от Тедалдо, така и вашият мъж без вина е изпаднал и все още се намира в опасност заради Тедалдо, а вие се измъчвате. Ако желаете да се избавите от това страдание, длъжна сте да обещаете и най-вече да изпълните следното: ако някой ден Тедалдо се завърне от продължителното си изгнание, вие ще трябва да му възвърнете вашата милост, вашата любов, благосклонност и близост и да го възстановите в същото положение, каквото е заемал, преди да повярвате така неразумно на оня смахнат монах.“

Поклонникът завършил словото си, а дамата, която го слушала най-внимателно, си мислела, че обвиненията му са напълно справедливи; тя била уверена, че сполетялата я мъка е наказание, пратено й именно за тоя грях, както казал той, затова рекла: „Приятелю божи, признавам, че всичко, за което говорихте, е вярно и че благодарение най-много на вашите слова можах да разбера какво представляват монасите, които досега смятах за свети люде; признавам без колебание, че постъпвайки така с Тедалдо, аз съм направила голяма грешка; ако е възможно, готова съм на драго сърце да изкупя грешката си по начина, за който вие ми споменахте. Но как да го сторя? Тедалдо няма никога вече да се завърне: той е мъртъв; затова не разбирам защо трябва да ви обещая нещо, което не може да се изпълни.“

Тогава поклонникът отвърнал: „Мадона, както Бог ми разкри, Тедалдо съвсем не с мъртъв; той е жив и здрав и ще бъде много доволен, ако може да разчита на вашата милост.“ Дамата възкликнала: „Какво говорите! Та аз го видях да лежи проснат пред вратата ми, прободен на няколко места с нож, държах го в прегръдките си, пролях много сълзи над застиналото му лице, та всичко това може би е станало причина за ония клевети, които после се разчуха.“ Поклонникът отвърнал: „Мадона, каквото и да казвате, аз ви уверявам, че Тедалдо е жив; ако обещаете и изпълните онова, за което говорихме, надявам се, че скоро ще го видите.“ Тогава дамата казала: „Ще го направя, ще го направя на драго сърце и нищо друго няма да ми достави такава радост, както да видя мъжа си свободен, а Тедалдо — жив.“

Тогава Тедалдо си рекъл че е време да се открие на дамата, да я утеши и обнадежди за спасението на мъжа й, затова казал: „Мадона, за да ви успокоя относно вашия съпруг, налага се да ви разкрия една голяма тайна, която ще трябва да пазите и да не разправяте, докато сте жива.“ Те били сами в един уединен кът на къщата, тъй като дамата имала пълно доверие на поклонника, който й се сторил много свят човек; Тедалдо извадил пръстена, подарен му на времето от дамата след последната нощ, която прекарали заедно, и който той съхранявал най-грижливо, показал й го и я запитал: „Мадона, познавате ли тоя пръстен?“ Щом го видяла, дамата го познала и отвърнала: „Да, месер, някога аз го подарих на Тедалдо.“ Тогава поклонникът станал, отхвърлил от себе си поклонническите дрехи, снел шапката си и като заговорил на флорентински, рекъл: „А мене познавате ли ме?“

Когато дамата разбрала, че пред нея стои Тедалдо, мигом се вцепенила от страх, както хората се плашат от мъртъвците, когато ги видят да ходят като живи; и не се втурнала да посрещне Тедалдо като човек, завръщащ се от Кипър, а понечила да побегне, обзета от ужас, сякаш той се бил върнал от гроба. Ала Тедалдо й казал: „Не се бойте, мадона, аз съм вашият Тедалдо, жив и здрав, никога не съм умирал, никой не ме е убивал, каквото и да мислите и вие, и моите братя.“ Щом се поокопитила и познала гласа му, дамата се вгледала по-внимателно в него и след като се уверила, че той наистина е Тедалдо, разплакала се, хвърлила се на врата му, целунала го и рекла: „Добре дошъл, мили мой Тедалдо!“ А Тедалдо, след като я прегърнал и целунал, рекъл: „Мадона, сега не е време за по-сърдечно посрещане; искам да изляза и така да уредя всичко, че вашият Алдобрандино да се прибере у дома си здрав и читав; надявам се, че до утре вечер ще получите вести, които ще ви зарадват; ако, както предполагам, бъда в състояние да ви успокоя относно неговото освобождение, бих искал още тази нощ да дойда при вас и да ви разкажа всичко много по-спокойно, отколкото бих могъл сега.“

Като облякъл отново поклонническите дрехи и сложил своята шапка, той целунал още веднъж дамата, успокоил я с няколко добри думи, сбогувал се с нея и се запътил към мястото, където бил затворен Алдобрандино, чиито мисли били изпълнени повече със страх от близката смърт, отколкото с надеждата да бъде освободен; Тедалдо влязъл при него със съгласието на пазачите уж да го утеши и като приседнал край него, казал му: „Алдобрандино, аз съм твой приятел, пратен от Бога да те снася, защото Бог се смили над тебе заради твоята невинност; затова, ако ти от уважение към него речеш да ме удостоиш с една малка милост, за която ще те помоля сега, можеш да бъдеш уверен, че утре, преди още да мръкне, вместо да чуеш очакваната от тебе смъртна присъда, ще узнаеш, че си оправдан.“

Алдобрандино отвърнал: „Почтени човече, макар че не те познавам и не си спомням да съм те виждал някъде, щом си решил да се погрижиш за моето спасение, сигурно, както твърдиш, си мой приятел. Трябва да ти кажа, че аз наистина не съм извършил това, за което, както разправят, трябва да бъда осъден на смърт; вярно е, сторил съм други грехове, които може би и ме докараха до тоя хал. От уважение към Господа Бога ти казвам, че ако той сега наистина се смили над мен, аз не само ще обещая, а ще изпълня на драго сърце и нещо по-голямо, камо ли малко; затова искай каквото ти е угодно, защото, ако бъда освободен, непременно ще изпълня всичко.“ Тогава поклонникът казал: „Не искам от теб друго, освен да простиш на четиримата братя на Тедалдо, задето са те докарали до това положение, предполагайки, че ти си виновникът за гибелта на техния брат; искам, ако те помолят да им простиш, да ги приемеш като братя и твои приятели.“ Алдобрандино отвърнал: „Само оскърбеният знае най-добре какво нещо е сладостта на отмъщението и страстта, с която се стреми към него; въпреки това, ако Бог се погрижи за моето спасение, ще им простя на драго сърце, дори прощавам им още сега; и ако изляза оттук жив и свободен, ще се постарая да постъпя както ти е угодно.“

Поклонникът останал доволен от тия негови думи и без да добави друго, помолил Алдобрандино да не изпада в униние, тъй като по всяка вероятност още преди края на следния ден щял да чуе сигурна вест за своето спасение. Като излязъл оттам, Тедалдо се запътил към синьорията и заявил тайно пред благородника, комуто тоя ден принадлежала властта, следното: „Господарю мой, всеки е длъжен според силите си да спомага за разкриване истината за всичко, що се случва; най-вече пък люде с вашето положение, за да не бъдат наказвани тия, дето не са извършили никакво престъпление, а истинските виновници. Дойдох при вас, за да стане именно така, за ваша чест и за зла участ на тия, дето са я заслужили. Както знаете, вие сте се, отнесли с най-голяма строгост към подсъдимия Алдобрандино Палермини, защото мислите, че сте успели да докаже те, че той е убил Тедалдо Елизеи, и сте готов да го осъдите; това съвсем не е вярно, аз ще ви го докажа още преди полунощ, като предам във ваши ръце убийците на тоя младеж.“ Достойният мъж, комуто било жал за Алдобрандино, се вслушал драговолно в думите на поклонника и след като той му разказал още много неща около тая работа, по негово указание заловил по време на първия им сън двамата братя, стопани на странноприемницата, и техния слуга без всякаква съпротива, а когато рекъл да ги подложи на изтезания, за да узнае как стои работата, те не издържали и всеки поотделно, а после всички заедно признали, че са убили Тедалдо Елизеи, без да го познават. Като ги попитали защо са постъпили така, те отвърнали, че са извършили убийството, понеже в тяхно отсъствие той досаждал много на жената на единия от тях и искал да я принуди да задоволи желанията му.

Като узнал това, поклонникът поискал разрешение от благородния господар да си върви и отишъл скришом в дома на мадона Ермелина, където я намерил съвсем сама, тъй като всички други били легнали да спят; тя го очаквала с еднакво желание както да научи добри вести за съпруга си, така и да се помири окончателно с Тедалдо. Като се приближил към нея, той възкликнал весело: „Прескъпа мадона, радвай се, защото утре твоят Алдобрандино ще се завърне при теб здрав и читав.“ И за да й вдъхне още по-голяма увереност, той й разказал най-подробно какво бил направил.

Дамата, която след двете станали като изневиделица събития (завръщането на живия Тедалдо, когото тя наистина оплаквала, убедена, че е мъртъв, и вестта, че Алдобрандино, когото пък се канела да оплаква след няколко дни, ще бъде избавен от сполетялата го опасност) била обзета от такава радост, каквато едва ли някой е изпитвал, прегърнала най-любовно Тедалдо и го целунала; после те си легнали заедно в постелята и с общо съгласие се помирили на драго сърце по най-прелестен и весел начин, доставяйки си един на друг и радост, и утеха.

Призори Тедалдо станал, обяснил на дамата какво възнамерява да прави, отново я помолил да запази всичко в най-строга тайна, облякъл поклонническите дрехи и излязъл от дома, за да се заеме, когато му дойде времето, с работите на Алдобрандино. Щом съмнало, синьорията, която била убедена, че всичко е достатъчно ясно, веднага пуснала на свобода Алдобрандино, а след няколко дни главите на престъпниците се търкулнали на същото място, където било извършено убийството. Алдобрандино, след като бил освободен за голяма радост на него самия, на жена му и на всички техни приятели и роднини, разбирайки напълно ясно, че дължи живота си на намесата на поклонника, го поканил да живее в неговия дом през цялото време, докато пожелае да остане в града; тук и той, и жена му се надпреварвали да му оказват почести и да му се радват, особено жена му, която знаела много добре за кого прави това.

След няколко дни Тедалдо решил, че е дошло време да помири Алдобрандино със своите братя; при това той научил, че те не само се почувствували подиграни след неговото освобождение, ами от страх ходели въоръжени; затова напомнил на Алдобрандино за даденото обещание. Алдобрандино отвърнал, че е готов да го изпълни. Тогава поклонникът го помолил да устрои на следния ден голямо пиршество, на което по негово желание заедно със своите роднини и жените им Алдобрандино трябвало да покани и четиримата братя, и техните съпруги; после добавил, че той сам щял да отиде веднага да ги покани от негово име на пиршеството и помирението. Алдобрандино се съгласил; поклонникът отишъл при четиримата братя и след продължителни увещания, необходими при такива случаи, най-сетне успял да ги убеди с помощта на неопровержими доводи, че трябва да възобновят дружбата си с Алдобрандино и да го помолят за прошка. Накрая ги поканил на следния ден на обед у Алдобрандино заедно с жените им; те повярвали на честната дума и приели поканата на драго сърце.

И така, на следния ден към обед четиримата братя на Тедалдо, облечени в черно, както си ходели, придружавани от неколцина свои приятели, пристигнали в дома на Алдобрандино, който ги очаквал; тук, пред всички, които били поканени на пиршеството от Алдобрандино, те хвърлили на земята своето оръжие и се поставили на негово разположение, молейки го да им прости каквото му били сторили.

Алдобрандино се просълзил, приел ги най-приятелски, целунал ги в устата и с няколко кратки слова им простил нанесеното оскърбление. След тях пристигнали техните жени и сестри, и те облечени в черно; те били посрещнати сърдечно от мадона Ермелина и другите дами. После мъжете, а наравно с тях и жените били нагостени както подобава на такъв богат пир, където всичко заслужавало най-голяма похвала с изключение на мълчанието, причинено от неотдавнашната скръб, що личала по черните дрехи на близките на Тедалдо; затова неколцина от присъствуващите порицали предложението на поклонника да се устрои този пир — нещо, което той веднага доловил. И когато дошло време (както си бил намислил от преди), той станал, докато другите все още продължавали да ядат плодове, и рекъл: „За да бъде весело, на тоя пир му липсва само Тедалдо, когото ще ви покажа сега, тъй като вие не можахте да го познаете, въпреки че се намира непрекъснато сред вас.“

Като казал това, той съблякъл поклонническите си одежди и останал само по една дреха от зелена коприна. Всички втренчили поглед в него с най-голямо изумление и дълго го разглеждали, преди някой да се реши да повярва, че това наистина е Тедалдо.

Тедалдо забелязал това и започнал да им разказва надълго и нашироко за роднините, за разни случки в техния род, за собствените си патила. Тогава братята му и останалите мъже се разплакали от радост и се втурнали да го прегръщат и целуват; последвали ги и дамите — чужди и близки — всички с изключение на Ермелина. Тогава Алдобрандино я запитал: „Какво става, Ермелино? Защо и ти не поздравиш Тедалдо, както направиха останалите дами?“ А дамата отвърнала пред всички: „Уверена съм, че никоя от тук присъствуващите дами не би искала да го приветствува с по-голяма охота, отколкото аз. Та нали съм му задължена повече, отколкото който и да е друг, защото благодарение на неговата помощ ти се върна при мен. Но непристойните слова, изречени в дните, когато ние оплаквахме оногова, когото мислехме за Тедалдо, ме карат да се въздържам.“

Алдобрандино възразил: „Хубава работа! Нима мислиш, че ще повярвам на тия, дето лаят? Полагайки усилия за моето спасение, той доказа, че това е лъжа; а ти знаеш много добро, че аз никога не съм давал ухо на подобни приказки; стани колкото се може по-скоро и иди да го прегърнеш.“

Дамата, която само това чакала, побързала да се подчини на мъжа си, надигнала се от мястото си, целунала Тедалдо, както направили в останалите, и го поздравила. Великодушието на Алдобрандино се поправило и на братята на Тедалдо, и на всички присъствуващи там мъже и жени; то помогнало да бъде заличена всякаква вражда, възникнала у някои по причина на предишните слухове.

След като всички поздравили Тедалдо най-радостно, той сам смъкнал от братята си черните дрехи и траура от своите сестри и снахи и поискал да им донесат веднага други дрехи. Те се преоблекли и всички захванали да пеят, да играят и да се веселят; така пирът, започнал с мълчаливо начало, завършил с шумен край. После всички вкупом, както били в най-весело настроение, отишли в дома на Тедалдо, където седнали да вечерят; и там продължили празненството и през следващите дни.

Дълго време флорентинците гледали на Тедалдо като на възкръснал човек, като на някакво чудо, и у мнозина, та дори и у братята му тлеела искрица съмнение: той ли е, или не е той; те не били напълно уверени и може би дълго още нямало да вярват, ако една случка не им доказала ясно кой всъщност е бил убит. Ето какво се случило: веднъж край дома на Тедалдо минали някакви войници от Луниджана; като видели Тедалдо, те се спуснали към него и казали: „Здравей, Фациоло!“ Тедалдо, който бил заедно с братята си, отвърнал: „Вие сте се припознали.“ А те, щом чули гласа му, се смутили и го помолили за извинение с думите: „Вие наистина приличате, и то много повече, отколкото може да си представи човек, на един наш другар, на име Фациоло от Понтремоли, който дойде тук преди около две-три недели, и ние не можахме да разберем какво се е случило с него. Вярно е, че се учудихме на вашите дрехи, защото и той бе войник като нас.“

Като чул това, най-големият брат на Тедалдо се приближил и запитал как е бил облечен Фациоло.. Те му обяснили и се оказало, че убитият бил облечен в същите дрехи, за които споменали войниците. По това, а и по разни други белези всички се уверили, че убитият е бил Фациоло, а не Тедалдо, вследствие на което съмненията на братята на Тедалдо и на всички останали напълно се разсеяли. А Тедалдо, след като станал отново богат човек, продължил да обича своята дама, която престанала да му се кара; и двамата, действувайки най-предпазливо, дълго време се наслаждавали на своята любов. Да даде Бог и ние да се насладим на нашата.