Джовани Бокачо
Декамерон (112)

НОВЕЛА X

Маркизът на Салуцо се вижда принуден да склони на молбите на своите васали и да се ожени и понеже иска да си вземе съпруга по свой избор, оженва се за дъщерята на един селянин; тя му ражда две деца и той я излъгва, че ги е убил; после се престорва, че тя му е дотегнала и че се е оженил за друга, извиква дъщеря си, представяйки я за своя жена, а съпругата си изгонва по риза; но като вижда, че тя понася всичко най-търпеливо, той отново я прибира в дома си, заобичва я повече от когато и да било, започва да я почита и заповядва и другите да я почитат като маркиза.

Когато кралят завършил дългата си новела, която явно се понравила твърде много на всички, Дионео се засмял и казал:

— Оня добродушен човек, дето очаквал да смъкне на следната нощ навирената опашка на привидението, не би дал пукната пара за всички похвали, които вие отправяте към месер Торело.

После, тъй като знаел, че единствен той остава да разказва, започнал:

— Мои благодушни дами, струва ми се, че днешният ден бе посветен само на кралете и султаните и на други тям подобни люде; поради това, за да не се различавам много от вас, ще ви разкажа не за великодушната постъпка, а за безпределната глупост на един маркиз; и въпреки че на края той все пак успял да поправи глупостта си, аз не бих посъветвал никой да му подражава, още повече, че доброто, което го споходило след тая му постъпка, било явна несправедливост.

Преди много време, най-старши в рода на маркизите на Салуцо бил някакъв младеж, на име Гуалтиери, който, бидейки неженен и без деца, прекарвал времето си единствено в лов на птици и диви зверове и хич не се грижел ни да си потърси жена, нито искал да има деца, поради което, трябва да се съгласим, е бил твърде разумен мъж. Това обаче не се нравело на неговите васали и те неведнъж се обръщали към него с молба да се ожени, за да не остане без наследник, а те — без синьор, като при това предлагали да му намерят такава жена, и то от такъв баща и от такава майка, че от нея да може да очаква само хубави неща и да остане доволен. Гуалтиери им отвърнал: „Приятели мои, вие ме карате да сторя нещо, което бях решил никога да не правя, като имам предвид колко е трудно човек да намери жена, чиито нрави да приличат на неговите, колко е голямо числото на неподходящите съпрузи и колко е труден животът на всеки, който си е взел жена, с която не си подхождат. А вашето твърдение, че по нравите на родителите можело да се съди и за децата — нали такива са вашите доводи, че ще ме ожените за жена, която да харесам, — е голяма глупост, тъй като аз не мога да проумея как е възможно да разберете какви са бащите и да вникнете в тайните на майките; а дори и да можете да ги различавате, често пъти дъщерите никак не приличат на своите родители. Но тъй като въпреки всичко вие сте решили да ми нахлузите тия окови, а пък аз желая да остана доволен, искам сам да си намеря жена, та в случай, че не излезе нищо, да няма на кого друг да се сърдя освен на себе си; при това ви заявявам, че ако вие не почнете да уважавате като истинска дама която и да си избера, ще изпитате на собствения си гръб колко ми е тежко, задето съм се оженил по ваша молба, против моето желание.“ Почтените мъже отвърнали, че на всичко са съгласни, само и само той да се реши да се ожени.

Гуалтиери отдавна бил хвърлил око на една бедна девойка, която живеела в селцето, недалеч от дома му, и понеже тя му изглеждала много хубава, той сметнал, че ще може да си живее с нея в мир и спокойствие; затова, без да търси друга, решил да се ожени за нея; наредил да викнат баща й, който бил сетен бедняк, и се договорил с него да му даде дъщеря си за жена.

След като свършил тая работа, той свикал всички свои приятели от околността и им рекъл: „Приятели мои, вие настоявахте и продължавате да настоявате да склоня да се оженя; аз се съгласих да го сторя, но не толкова от желание да си имам жена, колкото за да угодя на вас. Вие помните какво ми обещахте: че няма да се противите и ще почитате като моя съпруга каквато и жена да си избера; ето че дойде време да изпълня обещанието, което ви дадох, затова бих искал и вие да изпълните вашето: Харесал съм си една девойка, която живее недалеч оттук, нея реших да взема за съпруга и след няколко дни ще я доведа в моя дом; затова погрижете се да устроите хубаво сватбено празненство и да посрещнете младоженката с най-големи почести, за да мога да остана доволен от изпълнението на вашето обещание, както вие — от моето.“

Достойните люде се зарадвали и отвърнали, че ще я харесат, която и да е тя, че ще я посрещнат като дама и като дама ще я почитат. После всички почнали да се готвят, за да уредят прекрасно, голямо и весело празненство; същото направил и Гуалтиери. Той наредил да приготвят великолепна, голяма сватба и да поканят множество негови приятели, роднини и знатни люде, както и други от околността; освен това заповядал да скроят и ушият много красиви и богати дрехи по мярката на една девойка, която му изглеждала еднаква по ръст с тази, за която той имал намерение да се жени, приготвил и пояси, и пръстени, и един красив, разкошен венец и всичко, каквото изобщо се полагало за младоженка.

Като настъпил денят, който той бил определил за сватбата, около третия час Гуалтиери се качил на коня си, заобиколен от всички, които били дошли да го почетат, и след като се разпоредил за всичко необходимо, казал им: „Синьори, време е да отидем за младоженката.“ После потеглил заедно с дружината си, стигнали до селцето и когато отивали към бащиния дом на девойката, срещнали я: тя бързала да донесе вода от извора, за да отиде после с другите жени да види как ще пристигне годеницата на Гуалтиери; щом я зърнал, Гуалтиери я повикал по име, сиреч Гризелда, и я запитал къде е баща й. Тя му отвърнала свенливо: „Господарю, той си е в къщи.“ Тогава Гуалтиери слязъл от коня, казал на Другите да го почакат и влязъл в бедната колиба, където намерил бащата на девойката, който се казвал Джануколо. Гуалтиери му казал: „Дойдох да взема за жена Гризелда, но преди това бих желал да я попитам за някои неща в твое присъствие.“ После я запитал дали ако той я вземе за жена, тя ще се старае да му угажда във всичко и няма да му се сърди каквото и да каже или да извърши, дали ще бъде послушна и още много други такива неща, на които тя отвърнала с „да“.

Тогава Гуалтиери я хванал за ръка, извел я от колибата, заповядал да я съблекат гола-голеничка пред цялата му дружина и пред всички останали и като наредил да донесат дрехите, които бил заповядал да приготвят, казал да я облекат и обуят колкото се може по-бързо, а на разрошените й коси да поставят венеца; и понеже всички били много учудени, той рекъл: „Синьори, ето тази съм намислил да ми стане жена, стига тя да ме иска за съпруг.“ После се обърнал към нея — а тя стояла засрамена и объркана — и я запитал: „Гризелда, искаш ли ме за съпруг?“ Тя отвърнала: „Да, господарю мой!“ Тогава Гуалтиери казал: „И аз те искам за съпруга.“ И пред всички се венчал за нея. После я качил на един жребец и я закарал в дома си, докато другите ги съпровождали най-почтително. Сватбеното празненство било толкова голямо и разкошно, като че ли Гуалтиери се женел за дъщерята на френския крал.

Младоженката така се променила, сякаш със смяната на дрехите променила и душата си, и нрава си. Както вече споменахме, тя била хубава и снажна, и колкото била красива, толкова станала и любезна, приветлива и благовъзпитана — сякаш не била дъщеря на Джануколо и довчерашна овчарка, ами дъщеря на благородник; и на това се удивлявали всички, които я знаели отпреди. При това тя била толкова послушна и така угаждала на мъжа си, че той се смятал най-щастливият и най-доволен човек на тоя свят; а с поданиците на своя съпруг се отнасяла толкова мило, с такава доброта, че нямало човек, който да не я обичал повече и от себе си, и всички се молели за нейното щастие, благополучие и възхвала; докато преди мнозина говорели, че Гуалтиери не бил постъпил кой знае колко разумно, като я взел за жена, сега твърдели, че той бил най-разумният и най-мъдър човек на тоя свят, защото никой друг освен него не би могъл никога да открие големите добродетели на Гризелда, скрити под бедните й дрипи и селските й дрехи. Накратко казано, не минало много време и тя успяла да направи така, че не само във владението на нейния съпруг, маркиза, ами навсякъде говорели за нейните добродетели, и ако преди, когато мъжът й се оженил за нея, хората говорели против него, сега станало точно обратното.

Не след много тя забременяла и като дошло време, родила момиче, на което Гуалтиери се зарадвал много. Не щеш ли, след време в главата му щукнала друга мисъл, сиреч да провери търпението й с продължителни и най-трудни изпитания; затова отначало почнал да я кори със слова, преструвайки се на много ядосан, и твърдял, че неговите васали не били доволни от нея заради ниското й положение; че недоволството им се засилило, като видели, че почнала и деца да ражда, че негодували от раждането на момичето, че изобщо друго не правели, а само роптаели.

Като изслушала тия слова, жена му отвърнала, без да трепне и без да промени доброто си чувство към него: „Господарю мой, постъпи с мен така, както смяташ, че ще бъде най-изгодно за твоята чест и за твоя покой; аз ще приема всичко, понеже знам, че съм от по-долен произход от тях и не съм достойна за почитта, до която ти ме издигна по твоя собствена воля.“ Отговорът й се понравил твърде много на Гуалтиери, понеже разбрал, че тя не се била възгордяла ни най-малко от уважението, което й оказвали той или другите люде.

Малко след като уведомил с най-общи слова жена си, че поданиците му не могат да понасят момичето, което тя му родила, Гуалтиери подучил един свой слуга какво да й каже, а слугата отишъл при нея с опечален вид и й рекъл: „Мадона, ако сам не си желая смъртта, аз ще трябва да изпълня повелята на моя господар. Той нареди да взема вашата дъщеря и да я…“ — и млъкнал. Като чула това и погледнала слугата в Лицето И като си припомнила изречените преди малко слова, Гризелда разбрала, че слугата е получил заповед да убие детето; затуй тя грабнала момиченцето от люлката, целунала го и го благословила, и макар сърцето й да се късало от мъка, без да трепне, подала детето на слугата с думите: „Вземи дъщеря ми и изпълни най-точно всичко, каквото ти е заръчал твоят и мой господар, но не оставяй детето да стане плячка на зверовете или птиците, освен ако господарят ги е заповядал да постъпиш така.“

Слугата взел момичето и съобщил на Гуалтиери отговора на жена му. Гуалтиери останал удивен от нейната твърдост и пратил слугата да занесе детето при една негова роднина в Болоня с молба тя да запази всичко в тайна, да не казва чия дъщеря е момичето, да го възпитава най-грижливо и да го учи на добри обноски.

Не щеш ли, скоро след тая случка жена му отново забременяла и когато дошло време, родила момче, на което Гуалтиери се зарадвал твърде много, но понеже онова, което вече извършил, му се струвало недостатъчно, той наранил жена си още по-жестоко, като веднъж й казал с гневен израз на лицето: „Жено, след като ти ми роди това отроче от мъжки пол, аз изобщо не мога да се разбирам с хората си, толкова са възмутени, загдето след мен ще имат за синьор внука на Джануколо; поради това аз се боя, че за да не бъда принуден да отида в изгнание, ще ми се наложи да извърша отново същото, което вече направих веднъж, а после да те изгоня и да си взема друга съпруга.“

Жена му го изслушала, без да трепне, и отвърнала: „Господарю мой, гледай ти да си доволен и да бъде задоволено твоето желание, а за мен не се грижи, защото нищо друго не ми е така скъпо, колкото това, което ти обичаш.“ Не минало много време и Гуалтиери пратил да вземат сина, както по-рано пратил за дъщерята; престорил се отново, че е заповядал да убият детето, а го пратил да бъде възпитавано в Болоня, както постъпил и с дъщеря си; жена му посрещнала това със същия невъзмутим вид и със същите слова, както направила на времето и за дъщеря си, а Гуалтиери се чудел и се маел и си мислел, че никоя друга жена няма да стори това, което вършела неговата съпруга, и че ако не знаел за привързаността й към децата (което много го радвало), би могъл да сметне, че тя постъпва така от равнодушие; сега обаче му станало ясно, че тя се държи като истински разумна жена.

Неговите поданици, които предполагали, че той наистина е заповядал да убият децата, много го упреквали и го смятали за жесток човек, а към жена му изпитвали най-голямо съжаление; но на жените, които идвали да й изкажат съчувствие заради убитите й деца, тя отвръщала едно-единствено нещо: че на нея е угодно само онова, що е угодно на този, който е станал причина те да се родят.

Когато минали няколко години от раждането на момичето и на Гуалтиери му се сторило, че е дошло време да подложи търпението на жена си на последното изпитание, той заявил на мнозина от своите люде, че не може повече да търпи Гризелда да му бъде съпруга, защото съзнавал, че е постъпил много лошо и по момчешки, когато на времето се оженил за нея; затова щял да направи каквото му е по силите, за да издействува разрешение от папата да си вземе друга съпруга и да изгони Гризелда; мнозина добри люде почнали да го упрекват остро, но той им отговарял, че нямало как — така трябвало да стане. Като слушала тия приказки и си мислела, че ще трябва да се върне отново в дома на своя баща и може би пак да пасе овцете, както правела преди, и да гледа човека, когото обичала толкова много, да лежи в прегръдките на друга, съпругата му много се натъжила; но въпреки това решила да не трепне и пред тази превратност на съдбата, така както не трепнала и пред другите.

Скоро Гуалтиери накарал да му донесат подправени писма от Рим и ги показал на своите поданици, твърдейки, че в тях папата уж му разрешавал да си вземе друга жена и да остави Гризелда; след това той я извикал и й заявил в присъствието на мнозина други: „Жено, с позволението, което получих от папата, аз имам право да си взема друга жена и да те оставя; и тъй като моите предци са били все благородни люде и господари на тези области, докато твоите винаги са били селяни, аз не те искам повече за жена и желая да се върнеш в дома на Джануколо със Зестрата, дето ми донесе, а пък аз ще си избера друга жена, която сметна, че повече ще ми подхожда.“

Като чула тия слова и успяла, макар и с големи усилия, пряко женската природа, да сдържи сълзите си, съпругата му отвърнала: „Господарю мой, винаги съм съзнавала, че моят долен произход никак не подхожда на вашето благородство, че това, което бях при вас, го дължа на Бога и на вас, и онова, което ми бе дарено, никога не съм го смятала и имала за моя собственост, а съм го смятала за нещо, дадено ми взаем; достатъчно е да си го поискате обратно и на мен трябва да ми бъде приятно и ще ми е приятно да ви го върна: ето вашия пръстен, с който се венчахте за мен, вземете го. Вие заповядвате да отнеса със себе си зестрата, която съм ви донесла, но за да направя това, не е нужно нито вие да ставате платец, нито пък аз да вземам чувал и товарен кон, защото не съм забравила, че вие ме взехте гола; ако смятате, че ще бъде прилично всички да видят тялото, което е износило заченатите от вас деца, гола ще си и отида; ала като награда за моята девственост, която донесох тук, но която не ще мога да върна обратно, моля ви да благоволите да ми разрешите, извън зестрата си, да мога да взема поне една риза.“

Гуалтиери, на когото повече му се плачело, отколкото каквото и да било друго, все пак успял да запази суровия израз на лицето си и отсякъл: „Добре, вземи една риза!“ Всички, дето били около него, го умолявали да й подари поне една дреха, за да не видят хората, че жената, която била негова съпруга в течение на повече от тринадесет години, излиза от дома му в такъв жалък и позорен вид, само по риза; но молбите им отишли напразно, жена му напуснала дома само по риза, боса и гологлава и се прибрала при баща си, съпроводена от сълзите и стенанията на всички, които я гледали. Джануколо, който никога не вярвал, че Гуалтиери ще задържи дъщеря му за своя съпруга и очаквал всеки ден да се случи подобно нещо, бил запазил дрехите, които Гризелда съблякла онази сутрин, когато се венчала за Гуалтиери; поради което той й ги донесъл, тя ги облякла отново и започнала да се занимава с къщната работа в дома на своя баща, както правела и преди, понасяйки мъжествено суровите удари на съдбата.

Като свършил тая работа, Гуалтиери дал на своите хора да разберат, че ще се жени за дъщерята на един от графовете Панаго, заповядал да направят големи приготовления за сватбата и наредил да кажат на Гризелда да се яви при него. Щом дошла, той й рекъл: „Ще въведа в моя дом онази, за която неотдавна се сгодих, и желая да я посрещна с почести; ти знаеш, че в моя дом няма жени, които да умеят да подреждат стаите и да вършат много други неща, необходими за такова празненство; поради това, понеже разбираш от къщната работа повече от всяка друга жена, нареди всичко както се полага, покани дамите, които ти сметнеш, че трябва да присъствуват, и ги посрещни така, сякаш ти си стопанка в тоя дом; после, като свърши сватбата, ще можеш да се прибереш у дома си.“

Въпреки че всяко едно от тия слова било като бодване с кинжал в сърцето на Гризелда, която не успяла да заглуши любовта си към него, както успяла да се откаже от щастието, тя отвърнала: „Господарю мой, съгласна съм и съм готова.“ И като влязла с робата си от грубо романьолско платно в същия дом, откъдето неотдавна излязла само по риза, тя започнала да мете и да нарежда стаите, заповядала да сложат в стаите килими и да застелят раклите, започнала да се занимава и с кухнята, и с всичко, сякаш била последна слугиня в тоя дом, и седнала да си отдъхне едва когато всичко било приготвено и наредено както трябва. После, като заповядала да поканят всички дами от околността от името на Гуалтиери, тя зачакала да почне празненството. Когато денят на сватбата дошъл, въпреки че била бедно облечена, посрещнала с царска осанка и държане и най-приветливо дамите.

Гуалтиери, който оставил децата си в Болоня да бъдат възпитавани най-грижливо от една негова роднина, омъжена в дома на графовете Панаго (дъщерята, вече дванадесетгодишна, била станала невиждана красавица, а синът му бил на шест години), пратил вест на своя родственик в Болоня с молба да дойде в Салуцо и да доведе със себе си дъщеря му и сина му; молел го също да бъде придружен от богата, почетна свита и да казва на всички, че води момичето за жена на Гуалтиери, без да открива никому кое е то. Благородникът направил всичко съгласно молбата на маркиза, тръгнал на път и след няколко дни пристигнал по обед в Салуцо заедно с момичето, братчето и знатната си свита, посрещнат от всички местни жители и много съседи от околностите, които чакали да видят новата съпруга на Гуалтиери. След като дамите я приветствували, девойката влязла в залата, където били сложени трапезите, а Гризелда пристъпила към нея с ония дрехи, в които била облечена, и я поздравила най-любезно с думите: „Добре дошла, господарке моя!“

Дамите, които преди това дълго, ала напразно молили Гуалтиери да скрие Гризелда в някоя стая или пък да й даде една от предишните й дрехи, за да не се явява в такъв вид пред неговите гости, били поканени да седнат на трапезите, след което почнали да ги гощават. Всички разглеждали девойката, всички говорели, че Гуалтиери бил направил добра замяна; Гризелда, заедно с всички останали, също хвалела много и девойката, и нейния брат.

А Гуалтиери, който, изглежда, бил вече напълно убеден в голямото търпение на жена си, като видял, че нищо не е в състояние да я накара да трепне и като се уверил, че това не се дължало на слабоумие, защото той знаел колко е умна, решил да я освободи от мъчителното състояние на духа, което, както той предполагал, се криело под невъзмутимия й вид. Затова я извикал, усмихнал се и в присъствието на всички я запитал: „Е, какво ще кажеш за нашата невеста?“ — „Господарю мой — отвърнала Гризелда, — много я харесвам и ако тя е толкова мъдра, колкото е красива — което напълно вярвам, — ни най-малко не се съмнявам, че вие ще живеете с нея като най-щастливия човек на тоя свят; само ще ви помоля, ако е възможно, да не й нанасяте такива рани, каквито нанесохте на другата, която беше някога ваша жена, тъй като съм уверена, че тази едва ли ще може да ги понесе както поради това, че е по-млада, така и поради това, че е много по-изнежена, докато другата трябваше да се труди още от най-ранните си години.“

Като разбрал, че Гризелда е твърдо убедена, че девойката ще му стане жена и въпреки това не говори за нея нищо друго освен добро, Гуалтиери я поканил до себе си и рекъл: „Гризелда, дойде времето ти да прибереш плодовете на твоето търпение, а тия, дето ме смятаха за жесток, несправедлив и суров, да узнаят, че с всичко, що вършех, аз преследвах една-единствена цел: тебе да науча да бъдеш съпруга, тях — да умеят да си избират съпруга и да я пазят, а за себе си да осигуря постоянен покой, докато има да живея с теб — нещо, което много се боях, че не ще постигна, когато си избирах жена; та затова, за да те изпитам, аз те уязвявах и обиждах, как — ти сама знаеш. И тъй като нито веднъж не забелязах да се отклониш ни със слово, ни с деяние от онова, що бе угодно на мене, и след като се убедих, че от тебе ще мога да получа утехата, която търся, аз реших да ти върна наведнъж това, що ти отнемах в продължение на толкова години, и да излекувам с най-голяма нежност раните, които ти нанесох; затуй приеми с радостно сърце тази, за която мислиш, че ще ми стане жена, а също и нейния брат, като твои и мои деца; това са нашите деца, които и ти, и мнозина други дълго време смятаха за най-жестоко убити по моя заповед; пък аз съм твоят съпруг, който те обича най-много от всичко и предполага, че би могъл да се похвали, че няма друг човек така доволен от жена си, както съм доволен аз.“

Като изрекъл тия слова, той я прегърнал и целунал, тя се разплакала от радост, а после двамата станали и тръгнали към мястото, където седяла дъщеря им, слисана от всичко чуто; те прегърнали нежно девойката и нейния брат, като по този начин убедили и нея, и мнозина други, че това е самата истина. А зарадваните дами станали от трапезата и отишли с Гризелда в нейната стая, съблекли грубите й дрехи с най-добри пожелания, облекли я в една от нейните разкошни рокли и я завели обратно в залата, вече като господарка, каквато тя изглеждала дори когато била облечена само в дрипи. Тук тя се радвала дълго на своите деца и понеже всички се зарадвали много от това събитие, веселията и празненствата станали още по-хубави и не стихнали няколко дни; всички сметнали Гуалтиери за много мъдър човек, въпреки че според тях изпитанията, на които той подлагал жена си, били твърде сурови и непоносими; но за най-мъдра смятали Гризелда.

След няколко дни граф Панаго се върнал в Болоня, а Гуалтиери избавил Джануколо от непосилния труд, прибирайки го при себе си като свой тъст, така че старецът за най-голяма своя утеха заживял прилично и тъй изкарал до края на дните си. После Гуалтиери омъжил дъщеря си за знатен човек и живял дълго с Гризелда, като се утешавал с нея и й оказвал най-голяма почит.

Какво друго бихме могли да кажем по този въпрос освен това, че както небето праща в бедните колиби божествени души, така то праща в царските палати хора, които биха били по-достойни да пасат свине, отколкото да властвуват над другите люде. Кой друг освен Гризелда би могъл да понесе не само с неоросено от сълзи, ами и с весело лице суровите и нечувани изпитания, на които я подложил Гуалтиери? А за него комай нямало да бъде зле да попадне на такава жена, която, след като била изгонена по риза от дома му, би тръгнала да си търси друг мъж, който така да й одруса кожуха, че да стане за една хубава рокля.

Дионео завършил своята новела и дамите си поговорили доста за нея: една твърдяла едно, друга — друго, една упреквала това, друга пък хвалела онова, докато най-сетне кралят, като погледнал небето и видял, че слънцето вече клони към заник, заговорил, без да се надига от мястото си:

— Прелестни дами, предполагам да ви е известно, че умът человечески служи не само за да помни миналите неща и за да опознава настоящите и че мъдрите люде смятат като белег на най-възвишен разум умението с помощта и на едните, и на другите да се предвиждат бъдещите неща. Утре, както знаете, се навършват петнайсет дни, откакто излязохме от Флоренция, за да се повеселим, за да запазим здравето си и живота си и за да избегнем оная печал, скърбите и огорченията, които съществуват в нашия град, откак започна тоя мор по хората; и според мен ние направихме това по най-пристоен начин, защото, доколкото можах да забележа, въпреки че тук бяха разказани и весели новели, които можеха да ни възбудят към плътски желания, а ние се хранихме добре и пихме, играхме и пяхме — нещо, което възбужда слабите духом към не съвсем пристойни дела, въпреки това аз не забелязах нито една дума, нито едно движение, нищо — както от ваша, така и от наша страна, — което да заслужава порицание; струва ми се, че видях и чух само постоянно приличие, постоянно съгласие, постоянно братско приятелство, което без съмнение ми е крайно приятно и ни прави чест, и е от полза и за вас, и за мен. Поради това да не би вследствие продължителния навик да се появи нещо друго, което да се превърне в скука, и за да не даваме повод на никой да осъжда нашето твърде продължително пребиваване, понеже всеки от нас получи в определения за него ден своя дял от честта, която все още ми е възложена, аз предлагам, ако вие се съгласите и сметнете, че ще бъде най-добре, да се завърнем там, откъдето дойдохме. Да не говорим за това, че ако поразмислим, ще видим, че нашата дружина, за която знаят вече мнозина около нас, може така да се разрасне, че да се превърне в пречка за всякаква наша разтуха. Впрочем ако се съгласите с моето предложение, аз ще задържа венеца, който ми е даден, до времето на нашето заминаване, което смятам да стане утре; ако пък решите иначе, аз вече съм намислил кого да коронясам за следващия ден.

Младежите и дамите дълго спорили и накрая отсъдили, че съветът на краля е пристоен и полезен, затуй решили да постъпят както предлагал той; поради това, след като извикал сенешала, кралят се договорил с него да приготви всичко необходимо за следното утро, разпуснал дружината до часа за вечеря И станал.

Дамите и младежите също се надигнали и, както правели обикновено, едни се отдали на едно, други — на друго забавление. Когато дошло време за вечеря, те седнали на трапезата с най-голямо удоволствие, след което захванали да пеят, да свирят и да играят карола; когато Лаурета повела танеца, кралят заповядал на Фиамета да изпее една канцона и тя започнала с приятен глас:

Да идеше без ревност Любовта,

ще има ли жена родена,

доволна като мене на света?

 

Щом с младостта нехайна

за хубавец жената заплати,

за добродетели рояк,

за неговата стойност трайна,

за жар, обноски, говор и плещи

и за насладите по мрак,

спасението му възлюбих чак,

от него възхитена,

и в него виждам всяка красота.

 

Но тъй като се сещам, че жените

не ще да са по-глупави от мен,

треперя в страх;

и вярвайки, че дяволити,

ще го желаят другите весден,

раздирам се заради тях;

така онуй, което аз мечтах,

ме прави натъжена

и плача с яд в живот от тъмнота.

 

Ако почувствам вяра

в синьора мой, тъй както и цена,

не ще съм аз ревнива;

но всъде с тоя поглед шаря

и щом като ухажва го жена,

престъпна мисъл се за мен разкрива;

копнеж за смърт тогава ме побива

и от съмнение ранена,

не мога вече да го прекратя.

 

Така че моля всяка

жена, за бога, о, да не посмява

да ми вреди, защото,

ако една такваз го чака

и с думи, знаци, ласки пожелава

синьора мой, не ми гласи доброто,

и разбера ли аз каквото

ми готви, да не бъда безчестена,

горчиви сълзи ще изплаче тя.

Когато Фиамета завършила своята канцона, Дионео, който бил до нея, се засмял и рекъл:

— Мадона, ще бъде много любезно от ваша страна, ако заявите пред всички кой е вашият любим, за да не би от незнание да ви отнемат владението, тъй като виждам, че това много ви гневи.

После те изпели още няколко канцони, а след като минала почти половината нощ, всички, по нареждане на краля, се прибрали да си починат.

Когато настанал новият ден, всички станали и след като сенешалът изпратил вещите, дружината тръгнала по пътя към Флоренция начело с благоразумния крал. Тримата младежи оставили седемте дами в „Санта Мария Новела“, откъдето били потеглили с тях, сбогували се и тръгнали да търсят други развлечения, а дамите, когато решили, че е време, се прибрали по домовете си.