Джовани Бокачо
Декамерон (73)

НОВЕЛА IV

Една нощ Тофано залоства вратата, оставя жена си на улицата и въпреки молбите й не я пуска да влезе; тогава тя се преструва, че се удавя в кладенеца, хвърляйки едни голям камък. Тофано излиза от къщи и се втурва към кладенеца, а жена му се промъква в къщата, залоства вратата, почва да го ругае и го прави за смях пред хората.

Когато кралят видял, че Емилия е завършила своята новела, той веднага се обърнал към Лаурета, давайки й да разбере, че би искал тя да продължи; без да чака да я подканват, тя започнала така:

— О, Амур, колко си всесилен! Твоите съвети и приумици нямат край! Кой философ, кой творец е успял или ще може някога да изобрази всичките ти хрумвания, приумици и похвати, които подсказваш на твоите последователи? Наистина, всяка друга наука в сравнение с твоята изостава и изглежда тромава; това може да се установи лесно с помощта на споменатите досега случки. Към тях, любезни дами, бих желала да добавя хитростта, с която си послужила една обикновена жена; тая хитрост е такава, че освен Амур не виждам кой друг би могъл да й я внуши.

И така, в Арецо живял богат човек на име Тофано. Той се оженил за една голяма красавица, наречена мона Гита, която скоро след сватбата почнал да ревнува, без сам да знае защо. Щом забелязала тая работа, жена му взела да негодува и го питала неведнъж за причината на ревността му; но той не можел да й посочи нищо освен най-общи и незначителни неща, затова мона Гита си наумила да го умори със същата болест, от която той най-много се страхувал, и то без да има никакво основание. Тя забелязала, че някакъв, по нейно мнение достоен и порядъчен младеж почнал да се навърта около нея, свързала се тайно с него, а когато работата между двамата стигнала толкова далеч, че не оставало друго, освен думите да се увенчаят с дела, решила да намери начин и това да постигне. Знаейки, че между многото си лоши навици съпругът й обичал и да си попийва, тя не само почнала да го насърчава в това, ами го карала по най-изкусен начин да пие колкото се може по-често. Съпругът й така свикнал да се налива, че тя почнала да го напива когато си поиска; веднъж, когато той бил мъртвопиян, мона Гита го сложила да си легне, след което и тя легнала със своя любовник; и продължила да се среща с него често и без да се страхува от нещо. Тя разчитала толкова много на пиянството на своя мъж, че не само се осмелявала да води любовника си в къщи, ами понякога отивала при него (той живеел наблизо) и се прибирала късно през нощта.

Не щеш ли, докато мона Гита продължавала да действува по тоя начин, един ден клетият съпруг забелязал, че жена му го кара да пие, а тя не слага и капка в устата си; това пък го накарало да се усъмни да не би тя да го прави със същата цел, с която го вършела: сиреч, че се стреми да го напие, та да може, докато той спи, да си гледа удоволствието. Той решил да провери дали наистина е така, затова един ден не пил нищо, а вечерта се престорил — и с приказките си, и с постъпките си — на мъртвопиян. Жена му се хванала на въдицата, решила, че няма нужда да му дава още пиене, за да заспи дълбоко, и го накарала да си легне. След като свършила тая работа, тя излязла от къщи и (както правела и друг път) се отправила към дома на своя любовник, където останала докъм полунощ.

Като разбрал, че жена му не е в къщи, Тофано станал, отишъл до вратата, залостил я и застанал до прозореца, за да дочака завръщането на жена си и да й покаже, че се е досетил за нейната измяна. Седнал и я дочакал; когато тя се върнала и разбрала, че вратата е залостена, останала неприятно изненадана и се опитала да я отвори насила. Тофано помълчал малко, па й се обадил: „Напразно се трудиш, жено; ти няма да стъпиш повече у дома; върни се където си била и бъди уверена, че няма да се върнеш в тая къща, докато не те наредя както заслужаваш и пред твоите близки, и пред съседите.“ Жена му го ударила на молба, заклевала го в Името Господне да я пусне, твърдейки, че не е била там, където той мислел, а на приказки у една съседка, защото нощите били дълги, пък тя нито можела да спи, пито и се седяло самичка в къщи. Но молбите й не помогнали, защото онова говедо, мъжът й, си наумил, че всички жители на Арецо трябва да научат за тоя позор, въпреки че до тоя момент никой нищо не знаел.

Като видяла, че молбите не помагат, съпругата му решила да си послужи със заплаха и рекла: „Ако не ми отвориш, аз ще те направя най-нещастния човек на тоя свят.“ Тофано изръмжал: „Че какво толкоз можеш да ми направиш?“ Жената, която била подучена от Амур, отвърнала: „Вместо да понеса позора, който ти искаш да хвърлиш върху мен без всякакво основание, предпочитам да се хвърля ей в тоя кладенец, дето е тук наблизо; а после, като извадят трупа ми, не ще се намери човек да не помисли, че си се напил и си ме хвърлил; така ще бъдеш принуден да избягаш и да живееш в изгнание, загубвайки цялото си състояние, или пък ще ти отрежат главата, задето си ме убил, което в края на краищата ще бъде самата истина.“ Но и тия думи не накарали Тофано да се откаже от глупавите си намерения. Затова жена му рекла: „Виж какво, аз не мога повече да понасям тоя позор; нека Бог ти прости, а ти прибери хурката ми, която оставям тук.“ На улицата било тъмно като в рог — толкова тъмно, че ако двама души се срещнели, трудно можели да се видят, затуй жената се отправила към кладенеца, вдигнала един голям камък, който намерила наблизо, и извикала: „Прости ми, господи!“ и пуснала камъка. Камъкът полетял към дъното, цопвайки шумно във водата. Тофано повярвал, че жена му наистина е скочила в кладенеца, грабнал кофата с въжето, изскочил от къщи и хукнал да я спасява.

В това време мона Гита се скрила край вратата и щом видяла, че мъжът й се затичал към кладенеца, влязла в къщи, залостила вратата, показала се на прозореца и почнала да му говори: „Човек трябва да налива вода във виното кога пие, а не да вади, вода посред нощ.“ Като чул това, Тофано разбрал, че са го измамили, върнал се обратно, но тъй като вратата била затворена и не можел да влезе, почнал да я увещава да му отвори. Жена му престанала да говори тихо, както говорела дотогава, и изведнъж повишила глас, аха да се развика: „Кълна се в святото разпятие, гадни пияницо, че тая нощ няма да стъпиш в къщи; не мога повече да те понасям; ще направя така, че всички да те разберат какъв си и по кое време се прибираш!“ Тофано побеснял от яд, почнал да я ругае, развикал се, поради което съседите им се събудили и всички — и мъже, и жени, се надвесили на прозорците, за да разберат какво става. Мона Гита се разплакала и почнала да им обяснява: „Вижте го тоя негодник, всяка вечер или се прибира пиян-залян, или се търкаля по кръчмите, а после се връща по никое време, както сега; търпях, търпях, но нищо не помогна; повече не мога да издържам, затова реших да залостя вратата и да го оставя да постои пред къщи, та дано му дойде умът в главата.“ От своя страна глупавият Тофано обяснявал какво всъщност е станало и ругаел жена си. А тя продължавала да се оплаква: „Виждате ли го какъв е? Какво щяхте да кажете, ако аз бях на негово място, на улицата, а той си беше в къщи? Щяхте на него да повярвате, а не на мен, нали така? Вижте му ума! Седнал да разправя, че аз съм била извършила онова, което, както предполагам, сам той е направил! Опита се да ме изплаши и пусна нещо — какво, не знам, в кладенеца; де тоя Господ да се бе хвърлил и да бе глътнал вода, та поне водата да поразреди виното, с което се е налял.“

Съседите — и мъже, и жени — се нахвърлили върху Тофано, викнали му, че е виновен, почнали да го корят, задето говорел такива неща против жена си; мълвата за станалото тръгнала от къща на къща и скоро стигнала до ушите на близките на мона Гита; те дошли, разпитали съседите какво се е случило, хванали Тофано и го пребили от бой; после влезли в къщата, прибрали нещата на жена му, взели и нея и я завели у дома си, заплашвайки Тофано, че може и по-лошо да му се случи. Като разбрал, че не успял да направи нищо и че ревността му донесла само злини, Тофано, който много обичал жена си, прибягнал до посредничеството на неколцина свои приятели, правил-струвал, успял Да се сдобри с жена си и да я прибере в къщи; той обещал, че не ще я ревнува повече, а освен това й дал пълна свобода да върши каквото си иска, стига да го прави внимателно, та той нищо да не забелязва. А той печелил същото, каквото и глупавият селяк: кир до глезени, зарар до колене. Да живее Амур и да пукнат цар Пиндар и всички негови поклонници!