Джовани Бокачо
Декамерон (62)

НОВЕЛА IV

Кикибио, готвач на Курадо Джанфилиаци, благодарение на своята находчивост превръща гнева на Курадо в смях и се спасява от бедата, с която го заплашва Курадо.

Когато Лаурета замлъкнала и всички почнали да превъзнасят Нона, кралицата заповядала на Неифила да продължи, а тя казала:

— Любезни дами, вярно е, че находчивият и съобразителен ум често подсказва на тия, дето вземат думата, остроумни, полезни и прекрасни слова — според случая; но вярно е и това, че понякога случайността идва на помощ на страхливите и влага в устата им такива думи, каквито никога не биха им дошли на ум, ако се намират в спокойно състояние на духа; именно това възнамерявам да ви покажа чрез моята новела.

Всички познавате нашия именит съгражданин Курадо Джанфилиаци, всички сте чували за него; той е прочут със своята щедрост и гостоприемство, с рицарския си живот, с това, че има особена слабост към кучетата и ловните птици; разбира се, аз няма да говоря сега за неговите големи и достойни за похвала дела. Веднъж той излязъл на лов край Перетола и неговият сокол уловил един жерав; Курадо видял, че птицата е млада и тлъста, затова я пратил на един от добрите си готвачи, някакъв венецианец на име Кикибио, със заръката да я опече внимателно и да я приготви за вечеря. Кикибио, който не само изглеждал наивен и лекомислен, ами наистина бил такъв, оскубал и изкормил птицата, сложил я на огъня и започнал да я пече най-старателно. Когато птицата била почти изпечена и започнала да издава приятна миризма, в кухнята влязла някаква жена от същата махала, на име Брунета, в която Кикибио бил влюбен до уши; тя усетила миризмата на жерава, видяла и самата птица и почнала да моли Кикибио да й даде едната кълка. Кикибио отвърнал, тананикайки: „Няма да ви дам, дона Брунета, няма да вя дам.“ Дона Брунета обаче се ядосала и му казала: „Аз пък ти се заклевам, че ако не ми я дадеш, от мен никога нищо няма да получиш.“ С една дума, те се скарали здравата; най-сетне, за да не огорчава любимата си, Кикибио откъснал едната кълка на жерава и я дал на Брунета. Но когато жеравът бил поднесен на Курадо и на гостите му само с една кълка, Курадо се смаял, наредил да извикат Кикибио и го запитал какво е станало с другата кълка на жерава. Венецианецът, който обичал да послъгва, тозчас отвърнал: „Господарю, та нали жеравите имат само една кълка и един крак?“ Курадо кипнал: „Дявол да те вземе, как така имат само една кълка и един крак? Нима мислиш, че не съм виждал други жерави освен тоя?“ Но Кикибио продължил да упорствува: „Така е, месер, както аз ви казвам; готов съм, стига да пожелаете, да ви го докажа и с живите жерави.“ За да не се покаже неучтив към гостите си, Курадо решил да не спори повече е него, но му казал: „Тъй като ти искаш да ми докажеш, че и живите жерави са с един крак, нещо, което нито съм виждал, нито съм чувал — ще ми го покажеш утре заран; ако излезе така — няма да те закачам, но ако се окаже обратното, заклевам се в тялото на Исуса Христа, че така ще те наредя, та да ме помниш, докато си жив.“

С това спорът им за тази вечер завършил, но на сутринта, щом съмнало, Курадо се събудил в много лошо настроение, тъй като сънят не успял да уталожи гнева му; заповядал да доведат конете, после накарал Кикибио да яхне една кранта и го повел към реката, където на разсъмване винаги имало много жерави. „Скоро ще видим кой е прав — аз или ти“ — рекъл му Курадо.

Кикибио видял, че Курадо продължавал да кипи от ярост, и разбрал, че волю-неволю ще трябва да доказва лъжата си, а не знаел как да го направи; затова яздел след Курадо, треперейки от страх, и бил готов да побегне, стига да имало как; но тъй като това било невъзможно, Кикибио втренчвал поглед ту напред, ту назад, ту встрани и накъдето и да се обърнел, му се струвало, че вижда само жерави на два крака. Ала като понаближили реката, той пръв от всички забелязал дванайсет жерава, които стояли край брега на един крак, както застават обикновено когато спят. Затова побързал да ги посочи на Курадо и му рекъл: „Месер, сега вече можете да се уверите, че снощи не ви излъгах, че жеравите наистина имат само една кълка и един крак; погледнете ония жерави там и ще се убедите.“ Курадо им хвърлил един поглед и отвърнал: „Почакай! Почакай! Ей сега ще ти докажа, че имат не един, а два крака“ и щом наближили още малко, викнал: „Охо-о-о!“ При тоя вик жеравите пуснали и другия си крак, направили няколко крачки и хукнали да бягат. Тогава Курадо се обърнал към Кикибио и го запитал: „Какво ще кажеш бе, лакомийо? Убеди ли се, че са с два крака?“ Кикибио съвсем се объркал и без сам да разбере какво го накарало да направи това, отговорил следното: „Прав сте, месер, но снощи вие не викнахте «Охо-о-о!» на оня жерав; ако бяхте викнали и на него, той щеше да пусне другата си кълка и другия си крак, както сториха тия.“

Курадо харесал толкова много отговора на Кикибио, че гневът му се превърнал в смях и радост и той казал на готвача: „Прав си, Кикибио, аз наистина трябваше да го сторя.“ Така със своя остроумен и смешен отговор Кикибио се отървал от надвисналата над него беда и се сдобрил с господаря си.