Иван Вазов
Нова земя (93) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XIX. Пожарът

Поручик Канелов преди осем часът още получи в ресторана не само името на автора на антрефилето, но и самия ръкопис. То бе писано от адвоката Ладжовича. Обладател на това доказателство, той се запъти към гостилницата „Родопи“, дето ходеше да вечеря Ладжович. Той не знаеше добре какво ще прави с тая низка личност, с тоя цинично продажен адвокат и безхарактерен човек, когото презираха самите ония, които си служеха с неговото язвително перо. Клеветникът беше или насъскан от долни партизани, или си отмъстяваше за Хисарската случка така подло. Какво трябваше да прави с него? Той даже се отращаваше да го бие: благородната му душа се потръсваще, но той нямаше воля да победи другото чувство — свирепия гняв, който го душеше, и той непременно трябваше да види Ладжовича и да му удари ръкописа или юмрука си в лицето.

На „Родопи“ не намери адвокатина. Той не бил никак дохождал тая вечер. На цирка — и там го нема. Когато възви през мегданя Джумая, за да го търси в кафене Венети, ненадейно чу биенето на камбаната за огън, а едновременно видя и отблясъка на един пожар. Той скоро се намери при него. Пожарът беше заловил две съседни къщи, именно ония техни части, които бяха прилепени една до друга. Едната къща беше голяма и стара; другата по-малка и нова направа: загоряла беше най-напред новата и предала огъня на другата. Заедно с това и бъркотията, в подобни минути обикновена, растеше… Зрители много идеха, но помагачи не се явяваха. Захар Народът тичаше непрестанно из множеството, даваше команда: „Народе бре, бре хора бре, бре люде бре! Гасете!“ — щуряше се, смаян и уплашен, и не помагаше нищо, а пречеше само. Голямата къща беше безнадеждно изгубена. Старо дървено здание, византийска направа, изсушено от стогодишни южни лета, то сега пламтеше като кибрит и пращеше зловещо. Пламъците едновременно излазяха из прозорците, из стрехите, из покривите и из всичките отверстия на горния кат. Домашните бяха се спасили с време, почти голи — всичко друго ставаше плячка на огъня. Пламъците се сливаха и прегръщаха с пламъците от другата къща, двукатна също, на която едната половина цяла гореше, а другата се префащаше повече. Зле организуваната пожарна команда още се бавеше; повикана бе саперната рота, но и тя не пристигаше. Съседите носеха с полвяци и кофи вода из щерните и въбелите си дворски, но с тия първобитни гасителни средства не можеше да се помогне. Улицата се затрупваше от покъщнини всякакви, носени от близките къщи и от запалените.

Дойдоха най-после пожарникарите, зафанаха да гасят на едни места, на други да сечат и да рушат, покатерени по покривите, за да усамотят запалените къщи от околните. За жалост водата донесена от първите сакаджии от Марица, скоро се изчерпа и тулумбите останаха в бездействие. А пожарът на двете къщи зимаше ужасен характер: запалени дървета, дъски, гвоздеи нажежени отфъркваха надалеко с пукоти и трясъци и падаха като метеори въз другите жилища. Най-после горния кат на старата къща се продъни със страховит трясък. Един вулкан от ясни пламъци избухна подир това и се разклони високо и широко, като на пълни загретия въздух с милиони звезди, които засипаха като с огнен дъжд навалицата, изпариха я, изплашиха я. Скоро трябваше да последва нейната участ и другата къща. Пламъците бяха я обгърнали от трите страни и проникнали в стаите; само на една стая, която беше обърната насам, двата прозореца стоеха още тъмни, залени само с отблясъка на околните пламъци.

Внезапно се издигаха уплашени гласове от тълпата и много ръце засочиха към прозорците. Стъклата им сега се разтвориха и на всеки от тях стоеше човек и простираше ръце. Тия двама нещастници кой знае как бяха закъснели да се спасят по-рано. Като на беда, огънят заблиза близко до единия прозорец и една струя горещ дим влезе в стаята. Страшни писъци изскокнаха оттам. Сега видяха всички, че там бяха един мъж и една жена, млада, разрошавена, обезумяла. Вероятно съпруг и съпруга. Те викаха за помощ, като отчаяно блъскаха с ръце дървените четвъртити пречки на прозорците, за да ги строшат и да се фърлят на улицата… Но пречките бяха здрави.

— Дайте стълбите!

— Брадви! — викаха отвсякъде.

И стълби, и брадви имаше, но хора се не явяваха да ги употребят. Пламъците изяждаха вътрешността на целия долен кат, заприличал на пещ, изскачаха из прозорците му на езици и замрежваха със светлив дим двата горни прозореца. Гибелта беше явна за всеки, който се опиташе да се покачи до тях над пламъци и всред задушлив пушек, при наближающето на всеки миг сгръмолясване на подкосения долен кат.

Нещастниците ревяха като зверове за помощ, която не идеше.