Иван Вазов
Нова земя (109) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

V. Във вагона

Увеселителният влак за Париж тръгваше на седем часът вечерта. Стремски и Невянка, дошли по-рано на гарата, разглеждаха пъстрата тълпа пътници, които гъмжаха шумно из залите й. Между тях — и няколко студенти българи от Женева — познати за такива по говора. Стремскеви се наместиха във вагона си посред голямата тласканица на навалицата, извънредно голяма поради евтината плата на пътуването. До Париж, с престояване една неделя там, и обратно връщане, билетът струваше двайсет и девет франка за трети клас! Стремски си беше извадил билет за втори. Но какво беше неговото учудване, когато скоро разбра, че са влезли в трети по погрешката на хамалина, който им донесе вещите. Да се местят пак, когато всички вагони бяха натъпкани, той намери за неудобно и предпочете да си остане тука. Вагонът беше разделен на отделения с ниски прегради, до които се облягаха гърбовете, тъй щото пътниците отвсъде можеха да се видят и да си говорят. Стремски направи и друго откритие — приятно тоя път: студентите бяха влезли в съседното купе и го запълняха цяло. Те бяха на брой шест души, имаше с тях и една българка девица — сестра на едногото — и една суха и грозничка рускиня, курсистка също. Те стояха в единия ъгъл, противоположен на входа. В другия ъгъл, срещу тях, стоеше един по-възрастен черноок и черновежд господин, който не приличаше да е студент по своята осанка и по невзимането участие в разговорите на другите. Той мълчеше, прозяваше се, дремеше. На Стремски се стори, че го е виждал; той го зе за един важен чиновник от едно министерство в София, чието име не знаеше. Но скоро се убеди, че се заблуждава и че пътникът е чужденец. Студентите, които си разгърнаха вечерята на един куфар между коленете им, от приличие поднесоха му една чаша вино. Той пи с „merci“. Любознателни, колкото и любопитни да знаят кой е другаря им, те заговориха с него по френски. Той знаеше слабо тоя език и неохотно отговаряше на питанията им. Узнаха обаче, че бил шведец. Такъв черноок шведец — това им се видя чудно. Студентите свършиха вечерята, оглашавана от смехове и викове, и продължиха шумната си беседа, се по български. Стремски и Невянка често се ослушваха, с леки усмивки в очите — от духовитите дърдорения и смешки на съотечествениците. Нямаше в тях социалисти. Повечето бяха правници и един медик — както се разбра от разговорите им. Стремски чу строги критики против социалистите в университета: такива са всичките „срязани“ или които ще бъдат „срязани“. За да извинят леността си или прикрият неспособността си, те имат на ръка мантията на социализмът… Но те били малцина. После дойдоха на българската книжнина. Явно бе, че те я следяха. Поезия, проза, критика, драма — всичко мина през стъргата на техния съд. У тях имаше формирани мнения, верни погледи, почти всички говореха с интелигентност, някои обладаваха черти ораторски. В хармонията на разговора, погълнал всичките внимания, само един студент внесе дисонанс. Той каза: „Господа, много място зафаща у нас тая ваша литература или по-просто казано: масал кетабларъ! Всеки се интересува с литературата, тоест с измислици, фикции, вятър… А същественото презираме, онова, което ни дава хляба: земледелието… Една добре посадена овошка е по-полезна от едно стихотворение или повест, един уврат целина, рационално изорана, е заслуга на отечеството сто пъти по-голяма от най-увлекателните романи и масал кетабларъ — извинете за изражението!…“ Изпротестуваха всички, даже и рускинята, която стана права, със светнали очи и с имената на Гоголя, Щедрина, Успенски, Надсона в устата. Развълнува се малко даже и шведецът и който сякаш зина да каже нещо, па се удържа и пак си опря главата до стената.

Оказа се, че студентът, който оскърби тъй дръзко творчеството на ума, беше агроном. Той бе свършил в Монпелие земледелческо училище и навръщане за България през Женева беше се възползувал от случая да посети по евтин начин френската столица. Завърза се горещо прение между тях и него и всичките говореха едновременно в отделението, освен шведът. Той, отворил широко очи, гледаше на словоборците и очевидно се интересуваше от един разговор, който не разбираше.

Железницата следваше да гърми из нощния мрак. Къде полунощ жарът на разговорите отслабна, едни от студентите задрямаха, други се умълчаха, унасяни от еднообразното гърмене на колелетата, люлени от тръскането на колата. Шведът пак задряма. По едно време един от студентите извади стъкло с вино и наля по чаша на ония, които бяха будни. — Да се освежим, господа! — Пиха дамите най-напред. Рускинята забележи на черпача да покани пак шведа, съседа й, който бе погледнал, па пак склопил очи.

— Как ще го будя? Той спи — каза студентът.

— Не, буден е още — каза тя.

— Бутнете господство му да му налея една чаша! — каза той на курсистката.

Шведът мижишком направи знак с ръка, че не желае да пие.

Значи, той разбра!

Всички се изгледаха.

Па закискаха глухо.

Като чу кискането, шведът усети, че се издаде самичък несъзнателно, и една силна червенина покри лицето му. Но той остана вече заспал. На първата станция, дето спря влака, той излезе и вече не се върна. Студентите се запитаха за него, защото куфарът му оставаше на полицата. Но един им каза, че го видял, че влязъл в съседния вагон. Те си останаха тъй пред загадката, без да могат да разберат защо пазеше тая тайнственост непознатият българин.

Скоро подир това обаче сънят налегна всичките. Стремски стана да земе шала от полицата, за да завие Невянка, задрямала седешком в ъгъла си, и видя, че студентите и студентките спяха. Двоица спяха облегнати на преградата, останалите — включително и девиците — бяха сложили едно до друго, концентрически, главите си на една голяма пухова възглавница, подържана от коленете им, между двете седалища.

И влакът фърчеше из тъмните французки полета — към Париж.