Иван Вазов
Нова земя (26) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

XVI. На улицата

Стремски излезе на улицата, дето дъхна свежия въздух издълбоко. Той напущаше зашеметен къщата на Филовича, в полупияно състояние, като че омаян от тежки раздражителни благовония, дълго дъхани в една теплица. Той излазяше из една атмосфера на лицемерие, притворство, фалш невероятен; но в същото време тая атмосфера беше препълнена с упойна нега, с коварно-сладка разслабяюща сила — от присъствието на страстно любимото същество. В ушите му още звучаха изумителните думи на Драга в стаичката й, звънливо-спокойният, смеющий се глас на Светлина, пълен с толкова лъжа и очарование, той виждаше и сега, на пътя, тия усмивки, погледи, движения, прилични на галби, на двете сестри — и от всичко туй излазяше някакво страстно, и сладко, и копнейно дъхане, дето го замайваше. Всичко това беше една мрежа от нега, той беше заплетен в нея, чувствуваше коварството й и приятно му беше да се чувствува в нея. Даже семейната драма у Филовича, у която той беше един от главните актьори — възмутителна, грозна, — не го изстуди; напротив, привличаше го към това ветрено семейство, като го направи пазител на съкровената му тайна; порочната хубост на Светлина сякаш че пръскаше обаяние въз цялата къща. Чинеше му се, че Драга и за това му е още мила, че беше сестра на Светлина. Престъплението на Светлина се губеше, изчезваше, забравяше. Остаяше само едно нещо реално, непобедимо: красотата… Той се чувствуваше щастлив, че може да диша с интимния живот на двете сестри, да изпитва магията на близостта им. Но нито мисъл за съпоставление, за сравнение, за логически извод! Драга, тъй много прилична вънкашно — и вътрешно — на Светлина, нито можеше да бъде като Светлина, нито мислимо беше да падне в нейните гибелни увлечения!

Защо?

Защото я любеше. Сърцето му протестуваше против всяко опитване на разума да постави някакъв въпрос, да подскаже едно съмнение. Сърцето, грубо, тираническо, задушаваше всяко проявление на самостоятелност у него. В мирът на любовта то е едничкий стопанин, и стопанин нетърпелив, властителен, недопускающ ни дележ, ни възражение… И той вървеше из улиците потънал, унесен в тия чувствувания, без да види и познае многобройните познайници, с които се здрависа с шапка.