Иван Вазов
Нова земя (44) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VIII. Пирамидата

Песнята докара разговора на войната и на последствията й; по-после дойде на сръбско-българската граница, която пресичаше тъдява нейде билото; но никой точно не знаеше де. Дикий Барин слушаше с внимание. Доктор Догански разправяше, че смесената разграничителна комисия, натоварена да тегли граница между България и Сърбия според определенията на Берлинския договор, е била много нещастно съставена за нас. Българските членове в нея не били подготвени за важното си послание: тяхното невежество в географията на този край на България се равнявало само с тяхната некадърност; и хитрите сръбски представители, в които имало офицери от сръбския главен щаб, успели да измамят комисията и да спечелят за Сърбия много четвъртити километри българска земя и няколко села чрез кривото прокарване граничната черта, което за жалост е донейде истина. Попитаха случайно дошлият там овчар знае ли докъде е сръбската граница на билото. Той посочи един връх на запад, шест-седем километра далеко, и каза, че там комисията лани побила колец — знак на границата. Но тая пролет той видял, че дошли „сръбски капитани и война“ и турили границата на самия Ком, дето и издигнали ония дървета. Офицерите се само усмихнаха на простодушното заблуждение на овчаря, зел руските топографи за сръбски офицери, а тригонометрическия знак за граничен. Но Дикий Барин, който чу това, погледна гневно на пирамидата. Неговото патриотическо чувство се оскърби за загубата на толкова българска планина и изплюва в брадата си една псувня…

Подир няколко време Дикий Барин, станал много мрачен, отиде та яхна Алминия кон и се запъти на изток по билото. Неколцина му извикаха, но той се не обърна. Вятърът развяваше полите му, конската опашка и брадата му. По мъжественото му стоене на коня, по решителния вид, изглеждаше, че адвокатът не прави проста разходка, а се готви сякаш да нападне невидим неприятел или да извърши друго нещо много важно.

Всички сега гледаха какво ще прави там.

Най-после го видяха, че той възлезе по чуката и отиде право към тригонометрическия белег.

Дикий Барин слезе от коня, пусна го на воля, па дойде при пирамидата и я пипаше нещо.

— Разбрах! — изсмя се един. — Името си ще изреже на пирамидата, да остави вечно свидетелство за своето възлазяне тука. Дикий Барин се грижи за славата си. И Бонапарт си беше забележил името на върха на пирамидата в Египет!

Това съпоставяне повдигна голям смях.

Стремски насочи докторовия бинокъл към адвокатина.

— Ах! — извика той. — Знаете ли какво прави? Бута дърветата!

— Как?

— Мъчи се да ги срути. Всички впериха очи, изумени. Наистина Дикий Барин се напъваше да разклати пирамидата и да я бутне.

— Що прави тоя сумасшедший! — каза окръжният началник разсърдено.

Завикаха му. Но вятърът идеше отсреща и връщаше гласа.

Дикий Барин при все това зачу, извърна се и направи успокоителен знак с ръката, който казваше: — „Вий само гледайте: не ме учете как… Аз ще го направя отлично“…

Беринков отиде да се метне на коня си, но внезапно стълбовете се повалиха и строполиха от върха в пропастта. Трясъкът от това падане достигна дотука.

Дикий Барин погледна насам, за да види ефекта от подвига си.

Беринков побесня. Това престъпление ставаше в негово присъствие, той носеше отговорността пред военното началство.

Той замаха, завика ядосано, почервенял. Разсърдено махаха и другите офицери, когато докторът му пляскаше с ръце възхитен, а Алма примираше от смях, че кръстник й бил толкова як.

Дикий Барин яхна коня си и се запъти насам. Очевидно, сърдитите викове и движения на офицерите бяха претълкувани съвсем в друг смисъл от него, защото отдалеко се позна някаква горда, самодоволна усмивка по лицето му — оттука то се изобразяваше само от един нос — усмивка на човек, извършил един граждански дълг и заслужил пред отечеството.

Той забележи, че от всичките окръжния началник най-много се възторгваше от подвига му. Тщеславното сърце на Дикия Барин тупаше силно и той още по-горд, победоносен продължаваше триумфалното си пътешествие насам.

Като наближи, той посочи с ръка чуката, отдето беше изчезнал тигонометрическия знак, и извика страшно:

— Долу сръбска подлост! Ком е наш!

Па слезна от коня.

Беринков се спусна с дигнат юмрук въз него и му обясни каква глупост и престъпление направи.

Триумфалната усмивка на Дикий Барин замръзна на устата му!

Той се обърна към овчаря:

— Невежествений человек — извика той гневно, — как дерзаеш да лъжеш на тая планина?

И той го изгледа така свирепо с побледнелия си нос и сърдита брада, щото бедният човечец зема си торбата и бърже-бърже отиде при стадото си.

Вятърът духаше. Печално и шуто гледаше сега развенчания връх, на който никакво скърцане, никаква сянка не оживяваше вече безмълвната пустинност.

О, Дикий Барин!