Иван Вазов
Нова земя (13) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

III. Екзекуторът

Вратата се отвори и влезе старец, надскокнал шейсетте години, малко прегърбен. Лицето му беше сухо, дълго, с високо чело, с брада, мустаци и къдрава коса — силно побелели; гърбавият му нос, яхнат от очила, придаваше важност на тая лишена от жизненост и уморена физиономия. Главата му изцяло беше хубава, с благороден профил. Той беше облечен вехто, пазеше вид смирен, почтителен и подобострастен.

— Ваше сиятелство, заплатата ви приех и покупките за вас извърших, да ви представя сметката! — каза Мачухонски и сложи на масата куп руски книжни рубли. — Това е остатъка, а цифрата на купените вещи…

— Добро, добро, любезний Аким Филипович — отговори графът небрежно и хвърли рублите в чекмеджето.

— Проверете, ваше сиятелство!

Графът го изгледа насмихнато-благоволително:

— Няма защо: аз напълно се доверявам на вашата сметалка, Аким Филипович, и на вашата безподобна честност.

— Благодаря покорно, ваше сиятелство, за великодушното ви мнение за мене. Старая се да го заслужа.

В тая минута удариха камбаната на ближната черква. Мачухонски се прекръсти.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми заповядате нищо? — каза той, като се готвеше да си отиде.

— Идете, идете, Аким Филипович, помолете се богу — нямам нищо да ви кажа.

— Молим се за господаря императора, ваше сиятелство, и за Русия, и за България…

— Право, право: отечество ви е — усмихна се графът. — А що, Аким Филипович, вие ще останете ли в България?

Мачухонски погледна стреснато.

— Извинете: как да остана в България?

— Как, нали знаете? След два месеца ще се дигнем и чисто българска власт ще приеме управлението. Нашата задача се свърши.

Дълбока печал и учудване се изобразиха по доброто лице на стареца.

— Позволете, ваше сиятелство: наистина ли ще напуснем България?

— Берлинский договор ни предписва това. И слава богу. А то захванахме да подотегваме на братушките, та и ние сами се теготим вече от положението си. Нашата рол е изиграна.

Старецът усърна.

— Съвсем не е изиграна нашата рол! — каза той внезапно ядосан. — Ония жидове в Берлин, извинете, нищо не отбират и нямат право да се месят в нашите славянски дела. Господарят император не трябва да ги слуша!… Как ще оставим тоя народ, който всемогущий бог тури под руска защита, на разтерзание на хищниците и на враговете? Той е още годиначе, едвам се крепи на краката си.

Брадата на стареца трепереше.

— Съгласен, Аким Филипович, но няма какво ла се прави. Берлинский ареопаг тъй реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну, идете си в черква…

— Отивам, ваше сиятелство! Аз бях викал домашните; сега ще им пиша да не тръгват!… Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне стократно злото, което правят на православния свят.

— А как, не е ли добре да си останете в България? — попита пак графът. — Тя ви е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от Русия.

Мачухонски поклати глава печално.

— Език не знам, стидно е да кажа: българин съм, а матерний си език не знам. А сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни пò за дълго — нека да додеха домашните: може би да останехме — щяхме да привикнем. Но сега, като си отивате вие — тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали сме със старото гнездо и с руския православен народ.

— Имате право: тежко е във вашето положение такъв крут прелом на живота… Но слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми поръчате нещо друго? Утре тръгвам за Гюргево — да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в Гюргево… Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема? Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.

— Този важнейши въпрос на вашата мъдрост предоставям да го реши — усмихна се графът.

— Благодаря. Аз съм за розовите.

— Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си запечатваше едно писмо!

— Как? — попита стреснато старецът.

— Даже се навъси.

— Наистина?

— Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно, съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата неприятност — казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите…

Сухото лице на стареца побледня.

Той се поклони и излезе.

Мачухоноки се наричаше българин, но както пишеше графът, у него нямаше нищо българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула „нежински грек“, който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бухà като вода о бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов, последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига. Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен, натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите раболепни приеми. „Лучше перекланяться, чем недокланяться“ — спомняше си старецът руската поговорка.

В свободното време той пишеше писма. Виждаха го по цели часове, че навел бяла глава, скърбуца с перото и пълни големи листове с дълги послания до жена си или дъщеря си, които обожаваше. Той им описваше със старчески възторг България и всичко българско в най-розови цветове. Заспалото му досега народно чувство, което събуди първия клик на Руско-турската война, растеше с нова сила; всеки ден той повече се влюбваше в България. Превождаше им чрез помощта на българите чиновници български патриотически стихотворения, хвалеше им Стара планина, видена само през очилата на въображението му; опоетизуваше небето и земята; прати им даже веднаж в тенекиева кутия малко пръст от българската земя. Той, в идеализацията на България, изливаше своето сърце и душа, жъдни да разменят мисли с далечните мили хора. Тия писма бяха утешението, съставяха щастието на стареца.

Но одевешните графови думи много го смутиха и той влезе твърде угрижен в божий храм.