Иван Вазов
Нова земя (21) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XI. В гостинница

Един час най-много предполагаше Стремски да трае пътуванието по Дунава — то трая два часа и половина, поради лошото време. Когато влязоха в Гюргево, часът беше пет и половина. На шест часът утринний влак тръгваше за Букурещ. Трябваше да се побърза и да се не изпусне Светлина. Намерението му беше да я потърси на хотела, а ако я не завари там, да я пристигне на гарата. Той се качи на кола, но хотел „Гривица“ се оказа на противоположний край на града и Стремски с ужас видя, че часът приближаваше на шест, когато слезна пред гостилницата.

— Закъснях и тука с няколко минути само! — извика той отчаяно.

— Добре дошъл, господине! — му каза гостинничарят, като го посрещна при колата.

— Тръгна ли си руският офицерин? — попита Стремски, като туряше пак нога на стъпалото на колата.

— Какъв руски офицерин? — попита гостинничарят, като изглеждаше учудено мокрото и окаляно облекло на пътника.

— Тая нощ не е ли слизал руски офицерин тука?

— Не е.

— А някоя госпожа не е ли пристигала?

— От парахода?

— Не — пристигна от железницата от Букурещ.

„Какво значи това? — попита се Стремски. — В записката ясно бе означено хотел «Гривица».“

— Вие през Дунава сте минували, господине?

— Да, с лодка.

— Било е развалено. Кого търсите?

— Казах ви: един млад руски офицерин и една млада госпожа… жена му… които щяха да слезнат тука. Друг хотел „Гривица“ няма ли в Гюргево?

— Няма. Хотел „Гривица“ има пак в Букурещ. При това обяснение една мисъл го озари! Той спомни, че във Волскевата записка не бе споменат града. Гюргево естествено се беше изпречило пред ума им. Той се увери още повече в заблуждението си, когато чу от влаха, че букурещкият хотел „Гривица“ е един от първите хотели.

— Този изнежен женолюбец Волски — помисли си той, — разбира се, няма да очаква Светлина в такава просташка и кирлива гостинница. Непременно в Букурещ е тяхната среща.

Той разпита кога тръгва железницата от Букурещ за Галац (пътят за Русия) и узна, че два влака тръгват през деня: един по 10 часът преди обед, а друг по 9 часът вечерта.

„Светлина е тръгнала със сегашний влак оттука, като е пречакала в някоя друга гостилница — помисли си Стремски. — Тя ще стигне преди 10 часът в Букурещ. Но не е за вярване веднага да тръгват за Русия. Тя е твърде уморена. Казва ми нещо на ума, че са отложили за вечерния влак. Надеждата ми не е изгубена!“

И Стремски реши да тръгне за Букурещ. Но до следующий влак остаяха още два часа. Той влезе в гостинницата да се поочисти и почине. Цяла нощ уморявания от най-противоположни характери бяха го обезсилили, организмът му се нуждаеше от отдих.

По четири часът подир обед той пристигна в Букурещ.

Първите му думи, кога стигна на Филаретската гара в румънската столица, бяха:

— Кочияш, хотел „Гривица“!

Из пътя той мислеше за Светлина, твърдо уверен, че ще я намери тук с Волски. Той даже назърташе за тях, когато фаетонът дойде на главната улица, страда Викторией. По тротоарите гъст върволяк. Румънската столица кипеше от трескава деятелност. Войната беше удесеторила силата на интензивний живот на тоя многолюден център. Из разнообразната тълпа пъстрееха всичките цветове и типове на запад и на изток, скръстосани тука. Много руски офицери. Всяка военна руска фуражка, всеки руски мундир, що му се мернеше, привличаше вниманието на Сгремски; а ако придружаваха и жена, сърцето му биеше силно. Той сега съзна всичката тежнина на задачата си и тя непременно трябваше да бъде изпълнена!… Той обеща, и нямаше да отстъпи даже пред едно спречкване с Волски, даже кой знай пред какви крайности!… Хотел „Гривица“, здание високо и разкошно, се издигаше в централната част на столицата. Не без вълнение той влезе през портата с мраморни карнизи отгоре, дето го посрещнаха лакеи във фракове с бели вратовръзки.

Стремски попита за Волски.

— Тука е слязъл.

— И госпожата му.

— Която пристигна тая заран от Гюргево?

— Да.

— Тука си е.

— Кой номер имат?

— Господин полковник има 18-и номер, а госпожа полковница — 17-и.

Лакеят, по понятията на лакейската вежливост, туряше високи титли на чужденците.

Стремски се качи по каменната стълба.

Лакеят го подири.

— Господин полковник излезе преди малко и сега ще се завърне.

— Добре. Аз желая да видя госпожа Волска.

— Молим: името ви, господине!

Стремски му подаде визитната си картичка.

Лакеят взе картичката и прибави:

— Трябва да ви кажа, че сега госпожата е твърде занята. Тя се готви за път. Ще тръгнат веднага.

Стремски слушаше зяпнал.

— Как? Нали по 9 часът довечера тръгва влакът?

— То е галацкия влак, а крайовския тръгва сега.

— Как? Пътуват с крайовския влак? — извика в изумление Стремски, който падаше в нова изненада.

— Пътуват за Европа, господине: мисля, че за Остенде… — каза лакеят, също учуден от стряскарето на Стремски. — Заповядайте подире ми.

След една минута лакеят влезе в номер 17.

Веднага вратата се отвори и Драгината сестра, облечена в пътнчески ватерпуф, каза Найдену:

— Заповядайте, Стремски!

Найден влезе у нея.