Иван Вазов
Нова земя (122) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VI. Приятелите

Току-що шествието минуваше край новото областно събрание, от улицата, която иде от Узун чаршия, беше се подал един файтон и спрял. В него един господин и една госпожа гледаха прехласнати на това зрелище.

Те бяха Стремски и Невянка, които едвам сега пристигнаха от Пазарджик с кола; те бяха закъснели досега, понеже се бавиха около една неделя във Виена.

Още от Кършияка те бяха научили за извършения преврат, а из улиците дотука по оживлението и радостта на лицата Найден разбра, че революцията е приета с възторг от народа, макар и извършена от противната партия.

— Най-доброто разрешение на въпроса е това — щом един път е станало и сега трябва да се обезпечи и укрепи станалото — забележи той на жена си. Той не можа обаче да победи едно свиване на сърцето, че честта и отговорността за тая решителна стъпка падат на други. Но сега за него оставаше само едно върховно чувство, което заповядваше на сърцето му и ума му: длъжността към отечеството му в тоя критически час. И той прегърна в душата си с ентусиазъм народното дело. Пътят за дома им беше през Узун чаршия, но тя беше много запречкана, затова обиколиха през тая улица и тъй случайно срещнаха шествието с унизявания главен управител. Тая горчива среща го порази; но тя нито на миг разколеба неговата вяра и неговата решителност. Едвам тълпата отмина, Борис се откъсна от нея и се затече възхитен към тях, здрависа ги с „Добре дошли!“ и с „Честито съединение!“, цалува се с тях, лучезарен, светнал от младежки възторг, пленен от величието на събитието, в което и той бе участвувал — той беше лепил прокламации през нощта из улиците. — Това той успя да им обади в бурните си излияния. Стремски беше покъртен, той усети, че сълзи му дохождат до гушата, и вече не можа да стои в колата. Той се обърна към Бориса:

— Борисе, бъди добър, придружи кака си до дома… Невенке, ще дойда веднага.

Невянка поиска да го задържи, защото се боеше от непредвидени опасности, възможни в такова едно време.

— Разбери, че аз не мога в тая минута да стоя у дома си, нито имам търпение да почивам.

— Бъди предпазлив, моля, Найдене.

Той я успокои и колата тръгнаха с нея и с Бориса.

Стремски се запъти към един куп хора, които стояха до ъгъла на градината и в които позна Догански и други още видни членове от революционната партия. Догански, зачервен и развълнуван, разправяше нещо живо там. Той приближи до доктора, с когото отдавна не си беше продумал, разделени от политическа ненавист, и каза:

— Господин докторе, съединението на Южна България със Северна се провъзгласи. Това славно събитие ни заповяда сега едно нещо: да съединим и ние душите си и усилията си за увенчаване на делото… Давам ти ръката си и моля да забравим миналото в задружна и братска работа за бъдащето.

И той му простря ръката си.

— Дай, брате, дай! — извика докторът и се спусна, та го прегърна и цалуна с внезапно насълзени очи. Обзети от същото патриотическо умиление и другите се цалуваха с политическия си противник. Догански дойде във възторг. Впечатлителен и горещ, той не знаеше как по-буйно да изкаже радостта си, че спечелва приятеля си в този именно момент. Той подзе Найденовите думи за съединението и говори с много разпаленост за великото събитие, с което той се гордееше и в което бе участник. Равнодушен или враждебен по-напред към движението на съединението, попаднал в потока му тая година по партийна или лична сметка, той бе ангажиран цял сега в революцията и както всички съчувственици свои искрено, разпалено и предано работеше за увенчаването й с пълен успех. И прежнята им дружба, сърдечна и топла, в една минута се поднови и ги свърза.

Съединението хвърляше в обятията им двама приятели; както сливаше в едни братски прегръдки Северна и Южна България.

То не можа, за жалост, да помири двете партии, които издигаха същото знаме — неговото.

Политическите омрази, раздразнения и сметки не можаха да се погодят със светлото чувство на забравата и всеопрощението пред великия позив на отечеството.

Сърцата бяха тесни — за тоя героизъм.

…………………………………………………………

Догански, един от организаторите на държавния преврат, имаше важни причини да ликува за успеха му. Той го освобождаваше и от една голяма грижа, като щеше да заглуши чрез гръмотевичния си трясък и преломите, които влачеше една история много опасна за честта и сигурността на доктора. Лечевото престъпление, закрито с друго едно престъпление, фатално стечение на обстоятелствата преди няколко месеца бяха го изново извлекли из забравата и извадили пред догадките и съдът на обществото. Пожарът, който заедно с документите унищожи и безпокойствата за Догански, бе имал свидетели при извършването. То бяха двамата македонци: Мерджанът и Климе. Както знаем, те обираха съседната стая, когато Цачо боравеше в Никифоровата, и го видяха в минутата, когато той бързо излезе оттам, след като тури огъня в нея. Обирниците не счетоха за кавалерство да издават на полицията един събрат и си замълчаха. В колибата на Рангела те пак видяха Цача и за да имат от него спомен, зеха му часовника. И той обаче ги не забрави и още заранта, заяви на пловдивската полиция, която ги допипа заедно с Рангела — току-що се готвеха да тръгнат след Черешовската случка. При изследването откриха се и други престъпления на македонците и те бидоха осъдени на тригодишен затвор, който излежаваха в тъмницата отвъд Марица. Рангел бе осъден на шест години затвор като главен виновник в поп Къневото убийство. На шестия месец обаче на Мерджана и Климе много домъчня против нескромността на Цача и се решиха да обадят на властта какво са видели. Хванат ненадейно и турен под изпит, докторовият бивши телохранител се забърка в отговорите си и най-после призна се в престъплението си. Оттука до предположението, че това престъпление е в свръзка с Лечевото, имаше една крачка, а до заключението, че покровителят на Цача, Догански, беше заинтересован и в двете — защото всеки сега си обясни неговата тясна близост с македончето и разполагане с патриотически суми — имаше по-малко от една крачка. В затвора Цачо упорито укриваше побужденията си, но доктор Догански от това не спеше по-спокойно. Тревогата го гризеше, мълвата обикаляше, полицията душеше уловки и над главата му висеше като бедоносен облак заканата на скандалът и съдът. Тогава той видя мирът и спасението в намислювания вече политически преврат, който щеше да обърне съвсем лицето на работите. И той се хвърли с преданост и трескава горещина в патриотическото движение за прогласяване съединението. Революцията с грамадните й последствия не само отвяваше от него бедата и потъпкваше историята, но го и окръжаваше с ореол като един от първите работници за постигането народния идеал. Докторът беше психолог в тоя случай и събитията не го излъгаха.

В междуцарствието, което от тая заран захващаше, докторът играеше влиятелна роля и първата му грижа беше да освободи Цача из затвора, чиито врати послушно се отвориха на заповедта му.

Естествено, Найден, в странство от една година насам, нищо не знаеше от тия слухове за доктора, а те биха значително охладили относките му към него…