Иван Вазов
Нова земя (51) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XV. Безсънна нощ

Нощта беше тиха, звездна. Из прозореца Стара планина стърчеше в тъмносинето небе. Звездиците трептяха като разноцветни брилянтчета. Тържествена тишина царуваше навън. Никой шум не идеше отнякъде да наруши сънят на природата, задрямала дълбоко под сумрачната нощна пелена. Чудна, упоителна балканска нощ: напоена с дъховете на горите и галена от нежния лъх на зефиря. Вадата на улицата пееше своята непрекъсната, сънна мелодия. Сегиз-тогиз само телохранителят на доктора изхъркваше на одъра, дето спеше. Туптене понякога се раздаваше под Стремски: то бяха докторовите коне в обора. Стремски макар и уморен от многото тревоги на тоя ден, както и от седенкуването до късно у Огулева, не можеше да заспи. Той гледаше се към планината, без да дойде сън до очите му. Пред очите му се мяркаше образът на днешната млада пътница. И чудно, усещанията, които изпитваше от този образ, бяха съвсем нови, непривични. Вместо трескавият трепет и мъчителното копнеене и страдание, що му даваше Драгиния спомен, от образа на тая млада и непозната пътница вееше някаква тиха сладост, свежест, благодат някаква, нещо успокоително и ободряюще идеше оттам, нещо добро, приветно, здраво озаряваше душата му. Той се фащаше за челото. Коя беше тая мома. Де я е видял? Де е говорил с нея? Де е бивал с нея? В Русе? Не. В Румъния? В някой друг град на България? Тя говореше и по руски: значи и в Русия е живяла! „Земи, голубчик“! Тия думи звучаха на душата му, пълни с небесна мелодия.

Защо той не беше по-смел да се запознае тогава? Той можеше да направи това по най-приличен начин! Страхуването от присмехите на доктора го възпря. Той се мъчеше от яд. Той мигновено прозря тогава, при виждането на тази девойка, нови кръгозори от светлост и надежда и тия кръгозори изчезнаха заедно с девойката и небето пак се прихлупи над него и той остана един, безпомощен, с великата си мъка, в борба непосилна с тираническия и сладостен образ на Драга…

А образът на Драга, от която той бягаше, преследваше го с нова сила подир Шоповото писмо. Той беше решил окончателно, неповратно — че между нея и него не може вече връзка да има, и той щеше да бяга по-далеко и никога нямаше да я види; но ако волята му можеше да има власт над разума, то тя беше безсилна над въображението; тя беше в състояние на оня край на света да тикне Стремски — тя не беше способна да тури преграда между Драга и мислите му.

И тя пак застана пред него. Рояци спомени на нови вълни налитаха в душата му. Ту е с нея на Дунавския бряг, ту в стаичката й чува лудешкия й смях, ту я вижда, като се върти на бала, щастлива и сияюща, с Веригарова, който й шушне четиристишието си… И сърцето му пуща кръв. Той стана, запали свещта и погледна часовника си. Часът беше още два! Мислите му, душата му, сърцето му бяха размирени, той искаше да се залише, понеже не можеше да мисли за спане, да се забрави в някакво занятие, да излъже дългите безсънни часове, нетърпимо тежки в тая всеобща тишина и покой. Реши да отговори Шопову и да му опише подробно тая долина и как е прекарал времето. Тая идея му се усмихна. Той седна при масата да пише. Зафана първия ред, па престана. Остави перото и скръсти ръце навъсен. Той усети, че това, което щеше да пише Шопову, беше твърде безцветно, пусто, незначително. Не описания на разходките му можеха да смъкнат товара от душата му, да разсеят мислите му. Душата му жадуваше да си излее накипялата скръб в друга форма, мислите му искаха да се изкажат, чувствата му копнееха да бъдат поверени някому. Той искаше да плаче, да моли, да се бунтува, да проклина, той искаше да изсипе всичкия пламък из гърдите си, за да му олекне и му посветне… Но кому да си повери тайната на сърцето? Кому?

Драга! Дали не бива да й пише? Защо не? Той нито мисли повече, грабна перото с трескава бързина и задраска по хартията. Той писа непрекъснато и с растяща разпаленост в продължение на един час. Мислите му течеха със силата и буйността на един пролетен поток, устремен от планинските висоти, подир многомесечен плен и задушване под зимния лед.

Ето какво написа Стремски на Драга:

„Госпожице!

Няма нужда да ми пишете. Подир вашата постъпка вие разбирате, че да се опитвате да подновявате връзките с мене е повече от нелепо, то е жестоко. Вие сте привикнали лекомислено да си играете с чувствата и със сърцето на другите, вие разкъсахте моето на части безжалостно, вие презряхте любовта ми, вие унизихте моето човешко достойнство с такъв лесен начин, с какъвто подадохте ръката си на един човек, който беше чужд на вас, когото вие не любехте и с когото свързвахте навеки съществуванието си… Съжалявам, че тъй скоро получихте първото тежко разочарование.

Сега пак си обръщате погледа към мене, към жертвата на вашето свирепо лекомислие, на вашата жестокост… И тъй лесно! Госпожице, вие сте ужасни! Вие сте ужасни с тая леснотия да забравяте, да мъчите, да се свързвате и се откъсвате. Не ви укорявам, нито ви обвинявам, само ви казвам, че вие скъсахте булото, що ми затуляше очите и оставихте в мене едно сърце убито, едно горко безверие в душата ми, едно отровно съмнение в човечеството. Заедно с това разбрах и друго нещо: ний не сме били създадени един за друг. Аз до последния час не исках да разбера това, въпреки всичките доказателства, които ти ми даваше. Но моята заслепеност се равняваше само със силата на моята любов. Не знам какво бихте искали да ми пишете. Напразно ще бъдат всичките ви обяснения или уверения. Вие няма да ме утешите — защото аз и на тая минута тежко страдам и ви обичам — нито да ме привлечете изново — защото аз ви мразя ужасно, тоест бягам и се боя от вас — и никога, никога няма да се повърнат в сърцето ми прежните чувства и доверие, както в разбитата чаша не може да се повърне изляната от нея в калта вода… Яма бездънна ни дели от днес нататък. Забрави ме — това ти е тъй лесно — и пожелай ми едничкото нещо, за което съм жъден сега: и аз да те забравя. Аз се чувствувам сега доста силен вече да страдам и по-як — за да посрещам наплива на възпоминанията си.

Сещам, госпожице, колко е унизително за мене това признание, че те любя още. Гризе ли те съвестта ти или гъделичка тщеславието ти, не зная, то си е твоя работа. Но аз бях длъжен да ти кажа това, щом реших да ти пиша. Други на мое място би те оскърбил може би, би изказал думи на ненавист, би се гаврил със злощастието ви: аз нямам тоя кураж. Как в някои случаи ненавистта е добродетел и спасителна реакция! Ако аз ти пиша, то това правя за мене си. Не искам нито да те обиждам, нито да те съдя. Но в тая минута само на тебе една в целия свят смея да кажа моята скръб — не за да я споделиш, нито търся съжалението ти — всеки други, комуто бих дръзнал да я съобщя, не би ме разбрал, би ми се присмял, би ме намерил нищожен и глупав. Аз само на тебе имам смелост да обадя тая скръб, която всичката отдалеченост, която ни дели, всичките красоти на тая райска планинска природа, всичките развлечения и съчувствени отношения, с които ме обкръжава тук един гостоприемен приятел, не могат да я заглушат, защото аз те обичам, любя те, госпожице! Любя те! — високо викам тая дума сега, защото се срамя и ниско да я кажа тука. Защото аз цялата тая нощ не мигнах и страдах; защото теготата щеше да ме задуши, ако да се не беше намерила една хартия и едно перо на масата ми. Скъсай това писмо, смей му се, чети го, ако щеш на Веригарова — за мене е все равно: то беше отдишката на котела, без която парата би го пукнала… След един ден аз ще префърля Стара планина и в нов хоризонт ще пренеса тъгата си и мислите си. Защото аз и там ще те помня, но ще те помня, както помнят един мил покойник в гроба, чийто образ пак се вести насъне пред очите на ония, които са го обичали, но когото никой от тях не очаква, нито желае да се върне в къщата. Ще очаквам и аз от времето да ми донесе благодетелния си балзам на забравата… Ще очаквам юнашки и търпеливо успокоението и новото бъдаще, защото аз съм още млад и чувствувам, че океана на живота е още напред, та затова ще ми трябва мъжество, и сили, и гордост, да следвам предназначението си.

Това писмо е последнята беседа, която имам с тебе, и аз искам да свърша тая беседа с думата, която идеше на устата ми през всичкото време додето ти пишех и за която е способна само истинската любов: Прощавам ти!“

Като написа това писмо — въпреки волята му, напоено с горчивина — Стремски усети, като че му олекна на гърдите. Той го тури в плик, па си легна. Умората от силното вълнение скоро затвори клепките му. Той заспа. Когато сутринта се пробуди — много късно, — той не намери доктора, отишъл по служба; но като видя на масата плика, надписан за Драга, той го зе, помисли и го скъса. Той намираше сега безцелно изпращането му и даже вредно: писмото можеше да предизвика отговор, от който се той боеше.

Ако нощта дава добри съвети, сутринта вдъхва бистри мисли…

Па излезе да се разходи из града, който беше нащрек по причина идването на княза Александра.