Иван Вазов
Нова земя (33) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XXIII. Мачухонски става страшен

На сутрешната вечер Русе представляваше необикновен вид, той се беше натруфил за посрещането на княза Дондукова-Корсакова. Руски и български пряпорци се вееха по порти и прозорци, ярко осветлени. Два наниза разноцветни венециански фенери, от двете страни на Княжеска улица, закачени на увити със зеленина стълпове, образуваха лучезарна алея, из която беше пътя на триумфалното шествие на очаквания гост.

Особено от набрежието гледката беше прекрасна: на мегдана, пред пристанището, колосална триумфална арка с надписи издигаше се сред едно море от човешки глави със своите гирлянди от венециански фенери. Пъстрите ярки светила, покрили с пламък постройките при пристанището, параходите и катерите там, като се отражаваха, заливаха Дунава с едно вълшебно сияние: той се превръщаше на езеро от разтопено злато, което ври и трепери. По-далеко в реката, дето тя остаяше тъмна, един параход, също пламнал, от кувертата до върха на мачтата в огньове, пречакваше оня, който щеше да донесе госта. В тоя осветлен параход стоеше губернаторът със свитата си и най-видните граждани. Както мегдана — и набрежието също пращеше от свят, натъпкан между заградата и зидовете.

Не само едно просто любопитство водеше тоя народ тука. Княз Дондуков беше истински обичан и твърде популярен. В управляването на България, поверена на неговото ръководство от една година и повече насам, той прояви истински талант на администратор. Като такъв той имаше широки погледи, инициатива и настойчивост в изпълнението. В ръцете му България, току-що излязла от пълен хаос, бързо се преобърна на една доста добре уредена област, снабдена с необходимия господарствен механизъм. След като предложи една конституция за България, която учредителното събрание прие в Търново, като я разшири, и след посочването на българския народ да си избере за княз царевия внук, който не след много дойде в старата столица да се закълне над конституцията, ролята на княз Дондукова-Корсакова беше свършена в България и той побърза да се прости с нея и да си иде в Русия. Народът навсякъде го поздрави с възторг. Неговото последне минуване през България беше триумфално шествие. Русе беше последний българский град, в който стъпяше, и оттука щеше окончателно да напусне България. Прочее, Русе не пожали нищо, за да заяви своята обич и благодарност към княза. Последните му впечатления, изнесени из България, трябваше да бъдат и най-хубавите…

Стремски се беше писмено извинил днес на Драга, че не ще може да я придружава тука, обязан да придружи губернатора в парахода. Той беше поверил и чича си на грижите на екзекутора. Двамата старци стояха на набрежието под терасата на градината Ислахане. Мачухонски отрано беше довел хаджи Евтима да завземат хубаво място на тая гледна точка. Той го ограждаше с внимание и любезност, даваше му обяснения, пазеше го от натиска, ръководеше вниманието му, наставляваше го в случая.

— Господин Стремски!… Господин Стремски!… — повтаряше пак Мачухонски, но хаджи Евтим продължава да си гледа нататък, без да се обърне, като че към другиго се отнасяха тия думи.

— Евтиме Ерусалимский! — извика Мачухонскч.

— Ах! Мене ли? — извика стреснат хаджи Евтим.

— Пазете си пазвите от крадци. Часовника си пазете — думаше му Мачухонскн, като чувствуваше, че някой се много натиска у тях.

— Знам — отговори хаджи Евтим.

Натискът се увеличава. Мачухонски се обърна да види кои са отзад. Една прелестна женска глава с жълта капела с черни пера се подава между рамената на другите. Присъствието на това миловидно лице уталожва сръднята на Мачухошски, готов да се скара да не тласкат.

— Погледни назад, ще видиш една много красива българка — дума му Мачухонски, под чиито бели косми въздиша още сърце младо и способно да цени красотата.

Хаджи Евтим не се извръща, но го съди:

— Мачухонски, тебе ти мина времето вече.

— Хубавото е дадено от всевишния за гледане — шушне му сладострастно Мачухонски и крадешком поглежда назад.

Някой си тласна силно Мачухонски по плешката. Той се извърна. Един дебелолик едър господин искаше да се тикне между него и хаджи Евтима. Това го разсърди.

— Какво се увирате, господине? — издума сопнато Мачухонски.

— То не е твоя работа! — каза високия, който се опитваше да раздели приятелите.

Мачухонски се напна и оттласна нахлувателя грубо. Той нямаше да допусне да го разделят от поварения на грижите му старец и да го изложи на някаква нова неприятност в този страшен наваляк.

— Кое е това халосано старче? — обърна се високият, учуден, към ония, които стояха зад него, в това число и прелестната женска глава с жълтата капела.

По надменния тон на този господин явно бе, че е високопоставено лице.

Но Мачухонски, тая вечер особено нервен, не беше човекът, който да преглътне мълчаливо една такава дързост. Той се обърна към непознатия и го попита презрително:

— А ви что за птица?

Оня почервеня от негодувание, но благоволи да му отговори пренебрежително-гордо:

— Аз съм председател на Апелацията!

— А аз съм екзекутор при негово превъзходителство губернатора! — извика старецът със страшен вид, изпулил очи, брада щръкнала войнствено.

Това спречкване привлече вниманието и на другите.

— Qui est ce terrible vieillard?^[1] — попита един с цилиндър другаря си, който се опираше отдясно на Мачухонски.

Другият дигна рамена, понеже и той не познаваше разсвирепелия екзекутор.

Един българин зад тях преведе:

— Il est éxecuteur de gouverneur.^[2]

Тая дума: „èxecuteur“ чужденците я взеха в най-приетата й и зловеща смисъл — джелатин. Те изгледаха още по-учудени настръхналото лице на стареца. Той сега беше действително страшен. Обидата, която му нанесе Патев, преобрази на тигър тоя друг път смирен и безобиден божи човек.

— Ce monsieur éxerce la fonction de bourreau au près du gouverneur de Rostchouk?^[3]

— Oui — отговори българинът, комуто честолюбието не позволи да каже, че не отбра всичко.

— Cré mon de Dieu! Ces gouverneurs russes ont leurs bourreaux? Mais c’est abominable!^[4] — каза чужденецът с цилиндърът, като се извърна към българина.

Българинът клюмна утвърдително.

— Notez, Armand, cette monstruosité, ne l’oubliez pas dans la correspondence de demain^[5] — прибави същият на другаря си.

Чужденците — единът от тях очевидно беше кореспондентин — гледаха втрещени на стареца. Те наистина захванаха да откриват джелатски черти във физиономията му. И тая червена кърпа около шията — символ на кървавата му професия!… Стана им лошо при тая кръвожадна личност, но да се оттеглят нямаха възможност: навалицата им затваряше изхода.