Иван Вазов
Нова земя (120) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

IV. Последният изход

Тя се отвори пак и Кръстевич излезе. Той беше в черно сетре и на главата с черна шапка с червено дъно — формения калпак на генерал-губернатора на Източна Румелия, от тая минута престала да съществува. Лицето му, природно червеникаво, беше сега прибледняло, а малките му живи очи гледаха плахо и смаяно. Той се запря неподвижен, твърде развълнуван, изложен на тия хиляди погледи, вперени в него с изражение на любопитство или на омраза и ликующе зложелателство.

Подир първите минути на разстройство той сякаш се съвзе и придоби повече спокойствие. Очевидно той не знаеше какво ще чинат с него и каква съдба го очаква. Той се въоръжи с ресигнация и чакаше тих, студен, почти безучастен. Той не можеше да победи само своя старчески трепет. Колата се бавеха. Возачът не се намираше. Отидоха да го дирят стражари — до одеве подчинени на Кръстевича, сега послушни на революцията. Мина се един дълъг четвърт час.

Кръстевич чакаше с нетърпение да се свърши това тежко положение за него. Той чуваше около себе си подигравки. На безсърдечието не беше доволно падането му: искаше и да го оскърби, и унизи… Минаха нови мъчителни минути — файтонът още не идеше. И главатарите на революцията се притесняваха от това забавяне. Те пращаха нови заповеди. Хаджи Евтим със страшно свито сърце в гърдите също негодуваше защо бавят колата. Той сега проникваше в душата на стария главен управител и чувствуваше всичката тегота и мъка, която трябваше да изпитва в това безмълвно очакване, изложен на равнодушните или жестоки погледи на толкова свят. Паднал и беззащитен, той пак пазеше за него престижа на върховна глава на една държава, до преди малко слушан, почитан, гален в ореола на властта си. Той се туряше на негово място сега. И в очите на хаджи Евтима се показаха нови сълзи — сълзи от участие към стареца.

И едните, и другите сълзи се смесиха на същите очи, изскокнали от два различни душевни извора, еднакво чисти и благородни: патриотизмът и человеколюбието.

Между това хаджи Евтим от високото си място хвърляше поглед и на тълпата. Той сега можеше да забележи помежду безбройните глави още някои познати: съгледа и приятели, и привърженици на Кръстевича. Те гледаха смутени или безучастни. Но ни у тях, ни никъде живо проявление на съчувствие към сваления генерал-губернатор. Тука не играеше вече роля на неблагодарност ни изменчивата човешка природа. Идеята, на която Кръстевич ставаше жертва, беше велика, тя потискаше властително другите човечески и партийни чувства и туряше юзда на всяко попълзновение за протест или за симпатия. Сам Кръстевич, българин в душата и кръвта, чувствуваше добре положението и не можеше разумно да очаква — и от най-горещите си приятели — да бъде предпочетен пред народния идеал, пред който всеки българин прекланяше глава безответно. Той схвана това положение още в първата минута, когато отговори на двамата си гости: „И аз съм българин!“ — и се предаде изоставен от самите си телохранители, защото и те бяха българи. „И аз съм българин!“ Думи прости и сюблимни, думи немислени, изхвръкнали из душата като искрите из кремика, ударен у огнивото. Една българска душа. Една калена българска душа. Историята на съединението може да се гордее с тия последни думи на последния главен управител на Източна Румелия…

— Долу Треперко паша! — извика някой.

Хаджи Смион, който пак се бе приближил до хаджи Евтима, дръпна го и му каза, като му посочи с поглед оня, който произнесе ругателството.

— Този е Рачковият копелак.

Хаджи Евтим погледна към показаното лице и видя един висок момък, белолик, с орлов нос и с живи очи.

— Чий Рачков? — попита той.

— На Пръдле́то. Аз одеве се сприказвах с него. Свършил е науките си във Франция и си е дошъл преди няколко дена.

Хаджи Евтим нищо не отговори, ами измъкна тоягата си и махна да удари Брадлова по рамото, но хаджи Смион навреме го удържа от тая неблагоразумна постъпка.

— Това ли е научил тоя синковец в Париж? — трепереше от гняв старецът.

В тая минута тълпата се разтика и даде път на файтона, влачен от два великолепни алести жребци, подарък от султана на Румелия при бившия главен управител. Колата спряха пред стълбите. Поканиха Кръстевича да се качи в тях. Той слезна по трите каменни стъпала и се качи на файтона. Веднага и амазонката се метна и седна отляво на Кръстевича, като си опря голата сабя на рамо.

Той се отмести и изгледа сърдито момата.

— Що ми турнахте тая жена? — обърна се той към ония, които му натрапиха другарката, с неизразимо отвращение в погледа, като човек, който чувствува в пазвата си жаба.

Но в същия миг, по дадена заповед, возачът шибна конете и те повлякоха към южната порта файтона с падналия главен управител и конарката със сабята.

Хаджи Евтим видя всичко това и се възмути.

— Защо е сега тая подигравка? — попита се слисан.

Тая подробност на извършеното събитие силно го огорчи. Той не можеше да разбере защо „маскарят“ такова свято нещо, като провъзгласяването на съединението, с такива неприлични работи. Но той нема кому да си каже гневът. Тълпата рукна към портата след шумния порой на конарците. Файтонът се запъти по посока на градската градина.

Хаджи Евтим, зашеметен от всичко, каквото видя тая заран, тръгна неволно по същия път. За Стремски съвсем забрави. На празното място на конака той се сбарабари с един висок, снажен, с пушка на рамо и с лев на шапката селянин, последван от две момченца. Той позна исполина, с когото по-рано се видяха на полето.

— Е, господине, направихме съединението — едно цигаро доде се изпуши. Кой му се надейше, майка му стара… — каза Боримечката, като позна и той тазутрешния пленник на конарците.

— Много хубаво стана, побратиме… Само не харесах, дето се гаврят младежите със стария човек… — каза хаджи Евтим, доволен, че найде кому да си изкаже негодуванието.

— Е, то вече магарщина беше, имаш право — отговори Боримечката. — Ама нали знаеш? Бунтовете ги правят луди глави, затова и лудости стават — извини Боримечката постъпката на другарите си по чувство на солидарност; но изказа същата си мисъл и негодувание чрез една гороломна псувня на сметка на амазонката, произнесена по влашки, за да я не разбере хаджи Евтим…

— Къде ще карат Кръстевича оттука? — попита старецът, понеже беше чул, че ще го изпратят за Голямо Конаре, което стоеше на противоположна посока.

— Не знам това… Скобелчо, пази, че ще те стъпчат конете! Е, сбогом, господине, да живее съединението! — и Боримечката се затече напред, за да стигне множеството, което придружаваше главния управител в неговото ироническо триумфално шествие из столицата му.

Хаджи Евтим тръгна към Стремскеви. Там слугата му каза, че господарят и господарката не са пристигнали. Тогава старецът пак излезе и отиде на Джумаята.