Иван Вазов
Нова земя (7) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VII. Хала

Беше истинско щастие за девицата, дето Найден се улучи с връхна дреха, която да я стопли. Нощната свежест се усилваше. Излезе вятър. Пластове облаци, които се зададоха от север, забуляха постоянно небето; вместо тихата небесна синева с брилянтови точки, сумрачно покривало се надвеси над скитниците. Луната потъна във вълнистите грамади на облаците, след като няколко време им позлатювà наръбените краища. Лесът почерня, погрозня: глуха шумотевица го изпълни; вятърът съскаше из иглистите клони, люшкаше вършето, превиваше младите борове, виеше плачевно в околните усои. Вятърът се превърна на веявица, която с голяма сила забуча из екливите самотии на развълнуваната и настръхнала гора. Заглушителни пищения минуваха през скърцащите ветви и се сливаха с дълбокия вой на природата. Разсвирепялата стихия с бясна стремителност поваляше на една страна столетната гора, като че искаше да я изкърти, или я блъскаше по всички страни, виеше я, тласкаше я, гънеше я… Халата гръмна с гороломна ярост. Настана хаотическа мълва от вой, писък, плач, рев — демонско съзвучие от борбата на лудия ураган и вековния лес.

През всичкото това време Невянка спеше. Бурята не я пробуди; тя я унасяше повече в блажената област на бляновете. Тоя млад организъм беше изгладнял за отдих. Стремски, сгушен на завет до дънера — макар до самата нея, — не я разпознаваше в големия мрак.

Ненадейно той чу един ужасен трясък, като че се сгръмоляса планината над него. Тоя трясък се последва от други няколко и веднага нещо гигантско, велико, чудовищно със заглушителен гърмеж грухна над главата му и разтърси до основание бора, при който стояха, а над него се раздаде страшна шумотевица от премазани клони, от счупени върхари и един дъжд от борикови гранки, иглисти листа и шишарки засипа двамата бежанцн.

Стремски веднага разбра: падаха боровете! — и един, като политаше, падна върху техния бор и се залости в клонака му. Стремски забута Невянка да я разбуди.

— Невенке! Ставай! Ще падне на нас бор! — извика той, като я клатеше силно за рамото. Но девойката не се сепваше от дълбокия сън.

Борът, до който стояха, пращеше и се гънеше под двойния натиск на легналия въз него бор и на халата.

Нямаше време за губене. Стремски грабна девойката през кръста и я изнесе настрана от опасния бор. Беше време! Едвам стори това, гигантът с гръмовен трясък се изкърти и заедно с другия се простря на самото онова място, което остави Невянка…

Тя стъпи на краката си замаяна и зашеметена.

— Да бягаме! — извика Стремски.

И той я улови за ръка и я повлече нагоре из урвата. Отдясно и отляво трещеше някой падающ бор. Скоро Невянка падна изнемощяла. „Не мога!“ — извика тя. Тя усети, че коленете й се пресекли. Стремоки не чака: той я прегърна като едно дете и тръгна нагоре с товара си. Тя неволно му се държеше за вратът, прилепнала до гърдите му. На всеки миг той чакаше да падне въз тях някой гигант. Напречени дънери затрудняваха вървежа му, с тоя нежен товар, а халата го тикаше настрана. Когато минуваше край някой прав ствол, той слушаше с ужас как той скърца от силата на вятъра и се гънеше като върба по бесните му юруши.

Когато най-после, заморен до крайност, раздран и избоден, приближаваше последните дървета на урвата, с момата в обятията, веявицата поотслабна. Излязоха навън и той сложи Невянка на тревата. Тя се простря запъхтяна и изплашена. Лесът вече по-тихо шумеше, сякаш пъшкаше от раните, получени в борбата, насеян с трупове от победени великани.

Няколко време те си почиваха, без да говорят. Тъмните облаци се тълпяха по небето, цяло още тъмно. На една точка само, през високото бърдо на планината, в небето висеше неподвижно една светлива мъгла, едно бледно сияние, необяснимо под това тъмно небе и на тая висота.

Тая неподвижна светла мъглица, това бледатво озарение, което се не махваше вече от няколко дена насам от въздуха, беше отблеска на пожара в Бяла черква.

А планината наоколо беше пуста и грозна под мрачното си було. Тъмните криви линии на върховете се дигаха високо пред тях, неми и черни в кръгозора. Тия неизвестни пущинаци отпред и тая черна гора отзад, която още бучеше глухо, пълнеха с тайнствен страх душата.

Стремски се безпокоеше за Невянка, която се оплакваше от голямо безсилие и неспособност да върви нататък. Силите й бяха изчерпани от страшно двудневно бягане и от глад, а краката изрязани от камъняците и бодилите. Без добитък тя не би могла да стигне Троян. Не можеха прочее да тръгнат по-рано от това опасно място и трябваше да чакат нови дружини бежанци, които биха й дали кон. Догдето се грижеше за това, Невянка го бутна за лакътя сепнато и му посочи на изток нещо. Найден се обърна и видя, че нещо иде насам, полека край гората.

— Снощният турчин! — извика девойката и поиска да стане, за да бяга в дърветата.

В сумрака не личеше добре какво иде насам. Найден се взираше, цял нащрек.

— Стойте! — каза й той. — Не е човек това — кон е!

И Стремски стана, пресрещна го и сръчно улови добитъка за повода, който се влачеше. Веднага позна своя кон! Бедното животно, което турците не успяха да отведат вчера вечер, беше се въртяло цяла нощ край гората и пасло, или пък чакало ездача си, по нагон почувствувало, че той е в гората. С това беше и уплашило девойката. Както и да е, този случай, тъй естествен и тъй чудесен, беше едно велико щастие за Невянка.

Без да чакат повече, Стремски й помогна да се качи на самара и поведе коня напред, като намери пътя.

В това време, на изток, зад тъмната чука на Юмрючал, се показваше слаба дрезгавина.

Съзоряваше се.