Иван Вазов
Нова земя (16) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

VI. В градината

Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича, и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов.

— Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая гадост? — каза графът.

— Този фанфарон се хвали, не вярвайте — забележи Шопов.

— Но той е способен да направи това — каза Стремски. — Той си позволява всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури. В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.

— Аз ви уверявам, че дрънкаше само на лапавица; той пи в бюфета — каза Шопов.

Стремски се обърна към графа.

— На, одеве говорехме за новите идеали, които ни трябват… Ето какъв идеал ни трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни… Вие ни освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим… Негова милост, Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество, глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди… Ний еднакво подаваме ръка и на честния човек, и на мазникът… Все ни е едно… Вий чухте одеве как се смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете? Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело… Никому не хрумна, че насърчават една подлост, че опетняват едно момиче… Що им трябва да се възмущават?… Той не падна нито на косъм в уважението им… Безхарактерност безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!… Уверявам ви, че ако ида сега да му кажа, че съм се шегувал — той веднага ще бъде приятел и ще ми предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се преродим, за да заприличаме на человеци!… Ако това не сторим, Веригаровци ще дават тона у нас — не само в обществото, но и в явният и политическият живот… Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си, която сме присмукали в кръвта си чак!…

Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките. Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем по-слаби.

Но желанието да говори с Драга го глождеше и той нетърпеливо гледаше към салона.

— Да станем! — каза най-сетне той.

— Не бива да ходите вътре, Найден Маркович!

— Аз предлагам да си идем! — каза Жирков. — Ние сме всички разстроени под впечатлението.

— И аз предлагам същото. Утре имам занятия — каза графът.

— Аз по никой начин не мога именно сега да си ида — каза Стремски.

— Кои са тези? — попита Шопов. В градината влазяха двама души. Те познаха в тях двама от ония, които бяха аплодирвали декламацията Веригарова.

— Андреев, адвокатина, и Прандов — назова ги Шопов. Те се запътиха насам.

— Добър вечер! — казаха те. После Андреев се обърна към Стремски:

— Господин Стремскн, ний сме натоварени от господин Веригарова да ви съобщим, че той се счита дълбоко обиден от вас и иска удовлетворение. Ний сме негови секунданти.

— Какво удовлетворение изисква? — попита Стремски спокойно.

— Да му направите извинение за думите си…

— Аз ги пак повтарям: Веригаров е безчестен човек!

— Щом е тъй, вий трябва да му дадете друго удовлетворение.

Графът и Шопов през това време гледаха смаяни.

— Аполон Петрович, ще бъдете ли любезни да ми станете секундант? — обърна се просто Стремски към графа.

— С готовност — отговори графът.

— И ти, Шопов?

— Приимам!

Стремски им стисна ръката.

— Кой си мислеше, че този лекомислен женкеря ще се реши на дуел? — продума графът ниско на Жиркова.

— Без друго — другите го надумаха, докараха го в честолюбие, именно това злобно адвокатче, Андреев — забележи Жирков.

Веригаровите секунданти заявиха, че те са упълномощени още сега да се споразумеят със Стремскевите, ако те желаят, и върху другите точки на дуела.

— Още по-добре — каза Найден.

Тогава четворицата секунданти, подир късо разговаряне, назначиха срещата да стане други ден заранта, по девет часът, при Константиновата пивница при Черни Лом. Оръжието избраха — револвер.

Подир това троицата приятели се качиха на кола и тръгнаха за града.