Иван Вазов
Нова земя (16) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VI. В градината

Макар и да знаеха дружеските отношения Стремскеви към семейството на Филовича, и особено към Драга, графът и другите все бидоха доста изненадани от силата на това негодувание. Те не знаеха, че близостта на Найдена с Драга беше отишла по-далеко, отколкото мислеха, и беше се превърнала на любов.

— Има тука друго нещо: дали той действително се е осмелил да й изговори тая гадост? — каза графът.

— Този фанфарон се хвали, не вярвайте — забележи Шопов.

— Но той е способен да направи това — каза Стремски. — Той си позволява всякакви нелепости, защото му се прощават. Веригаров е една дребна душица и всичкият му идеал е да печели ефекти чрез шутовски остроти и плоски каламбури. В случая аз не вярвам да е казал това на Драга Филович; но ако го е казал, тя не е преглътнала, но му е казала каквото му прилича, като възпитана девойка.

— Аз ви уверявам, че дрънкаше само на лапавица; той пи в бюфета — каза Шопов.

Стремски се обърна към графа.

— На, одеве говорехме за новите идеали, които ни трябват… Ето какъв идеал ни трябва да постигнем: да се превъзпитаме, да станем хора характерни… Вие ни освободихте от турския деспотизъм, но от нашата българска безхарактерност не можете вие да ни освободите. Ний сами трябва да се освободим… Негова милост, Веригаров, е едно блестяще изражение на тоя наш обществен недостатък. С всичката си пустота, безсрамие и нищожество, той е приет от нашето общество, глезен даже от него и получава сърдечни ръкостискания вместо плесници. У нас нито знаят да се възмутят, нито да бъдат горди… Ний еднакво подаваме ръка и на честния човек, и на мазникът… Все ни е едно… Вий чухте одеве как се смееха драго ония господа около Веригарова, когато той им четеше стиховете? Между тях има добри младежи, но и те се смееха весело… Никому не хрумна, че насърчават една подлост, че опетняват едно момиче… Що им трябва да се възмущават?… Той не падна нито на косъм в уважението им… Безхарактерност безподобна! Чухте одеве какво ми отговори той, когато го оплюх? Че ще иде да танцува с Драга Филович! Ни лук ял, ни на лук мирисал!… Уверявам ви, че ако ида сега да му кажа, че съм се шегувал — той веднага ще бъде приятел и ще ми предложи добродушно едно пиво. Ето идеалът, графе, който ни трябва да постигнем: да станем хора с характер, хора с принципи! Трябва ни да се преродим, за да заприличаме на человеци!… Ако това не сторим, Веригаровци ще дават тона у нас — не само в обществото, но и в явният и политическият живот… Вий убихте турската тирания, а нам следва да убием веригаровщината у нази си, която сме присмукали в кръвта си чак!…

Тоя изблик от негодующи чувства пооблекчи Стремски. И нощният хладец работеше успокоително на нервите му. В салона гърмеше музиката и се въртяха двойките. Наоколо кърът беше тъмен, с изключение на двата фенера пред гарата, задрямала в тишина. От Дунава изпищя параходна тръба, знак, че параходът напуща пристанището. Скоро той пролетя над тъмната река, като метеор, с червения огън на мачтата му. Глухото боботене на колелата, порещи водата, стигна дотука. Но никой не забележи минуването му: одевешната случка занимаваше още умовете и даваше повод на нови кратки пориви от гняв у Стремски, всеки път впрочем по-слаби.

Но желанието да говори с Драга го глождеше и той нетърпеливо гледаше към салона.

— Да станем! — каза най-сетне той.

— Не бива да ходите вътре, Найден Маркович!

— Аз предлагам да си идем! — каза Жирков. — Ние сме всички разстроени под впечатлението.

— И аз предлагам същото. Утре имам занятия — каза графът.

— Аз по никой начин не мога именно сега да си ида — каза Стремски.

— Кои са тези? — попита Шопов. В градината влазяха двама души. Те познаха в тях двама от ония, които бяха аплодирвали декламацията Веригарова.

— Андреев, адвокатина, и Прандов — назова ги Шопов. Те се запътиха насам.

— Добър вечер! — казаха те. После Андреев се обърна към Стремски:

— Господин Стремскн, ний сме натоварени от господин Веригарова да ви съобщим, че той се счита дълбоко обиден от вас и иска удовлетворение. Ний сме негови секунданти.

— Какво удовлетворение изисква? — попита Стремски спокойно.

— Да му направите извинение за думите си…

— Аз ги пак повтарям: Веригаров е безчестен човек!

— Щом е тъй, вий трябва да му дадете друго удовлетворение.

Графът и Шопов през това време гледаха смаяни.

— Аполон Петрович, ще бъдете ли любезни да ми станете секундант? — обърна се просто Стремски към графа.

— С готовност — отговори графът.

— И ти, Шопов?

— Приимам!

Стремски им стисна ръката.

— Кой си мислеше, че този лекомислен женкеря ще се реши на дуел? — продума графът ниско на Жиркова.

— Без друго — другите го надумаха, докараха го в честолюбие, именно това злобно адвокатче, Андреев — забележи Жирков.

Веригаровите секунданти заявиха, че те са упълномощени още сега да се споразумеят със Стремскевите, ако те желаят, и върху другите точки на дуела.

— Още по-добре — каза Найден.

Тогава четворицата секунданти, подир късо разговаряне, назначиха срещата да стане други ден заранта, по девет часът, при Константиновата пивница при Черни Лом. Оръжието избраха — револвер.

Подир това троицата приятели се качиха на кола и тръгнаха за града.