Иван Вазов
Нова земя (85) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XI. Облак

В тоя същия миг Драгината дружина се приближи и здрависа с нашата. Невянка видя или й се стори, че видя, че мъжът й приказваше много любезно с госпожа Лостарева. При тоя вид сърцето й се сви, на гърдите й премаля от болка. Невянка гледаше отходящата напред Драга, без да чува нещо около си, съсредоточена, развълнувана, с един рояк мисли, безредно забръмчели в главата й. А тя мислеше, че мъжът й, свързан в миналото си с тая жена, криеше малодушно познанството си, знак, че има да крие нечиста история от нея… Подир допускането тая догадка в главата на смутената Невянка се нанизаха цяла верига други догадки и предположения, озарени от въображението с мрачна изпъкналост и правдоподобност. Бедното й сърце се закъса, непозната буря размъти душата й, непознати мъки тя усети, едно тъмно петно сега се изпречваше в нейния живот, досега ясен, тих, безбурен. Между нея и Стремски сега изпъкваше образът на тая Драга, която е пълнила дял от живота му и е господствувала в сърцето му.

Невянка не помнеше как се раздели с дружината, нито как дойде до тях си със Стремски, силно загрижен от нейното мрачно разположение и мълчаливост. Тая вечер на всичките му въпроси да обясни причината им, тя не отговори. Но Цабриков тая вечер беше доволен от себе си. Той фърли — изкусно, незлобно — първото семе на недоверие в отношенията на съпрузите, първата искра за несговор в домашния живот на Стремски. Ловласите от привичка достигват да научат психологията на женското сърце. Най-напред — недоверие, после охлаждение, после равнодушие или ненавист, а най-после обикновената логическа развезка на душевната трагедия на оскърбената в самолюбието си жена: желание да отмъсти или да се утеши… Цабриков, пуст, егоистичен, без нравствена подплата, слабо чувствуваше грозотата на постъпката си, вършена очевидно не пръв път и престала да му се види непристойна. Една интрижка, както всяка друга — какво? Това нямаше да попречи на слънцето да си върви пак от изток на запад, нито — на дружбата му със Стремски; а само щеше да му донесе едно рядко удоволствие, един нов триумф на неговата суетност във веригата на толкова други.

И триумф въз една госпожа Стремска!

Драга Филович, бившата ветрена драговница Нейденова, беше в Пловдив от година нещо. Оженена още на 1880 година за един русенски чиновник, Драга беше минала с него най-после в столицата на Източна Румелия, дето бе получил важна длъжност, благодарение на препоръки. Драга, още по-женствено развита, в скоро време се сближи със светското общество в столицата; красива, модна, суетна — тя беше желана и естествена гостенка на всички балове, вечеринки и обществени развлечения. С нарастването тя силно бе заприличала на кака си Светлина. Като нея тя беше център на лакомите погледи и клюката не една историйка шъпнеше за „хубавата русчуклийка“.

В Пловдив случаят ни един път не беше ги срещнал с Найдена. Пръв път тука, на Хисаря, те се видяха очи с очи, и то в гостилницата на пана Тваржицки, наскоро подир пристигането й. Една вечер късно Найден седеше у Цветанова на разговор с поручика Канелова. В залата адвокатинът Ладжович, пиян, дигаше шум и пееше неприлични френски песни, право срещу стаите, назначени за семейства. Дружината я фана нетърпение и на няколко пъти помоли Ладжовича да млъкне, но напразно. Пан Тваржицки беше на Пловдив, та не можаха да изискат от него изфърлянето на смутителя. Между това той дойде в изстъпление и зе да удря една от вратите. „Кои госпожи са тука?“ — попита Стремски — „Само една е сега, млада госпожа, с мъжът си, но ги не познавам. Види се, че мъжът й е излязъл“ — отговори Канелов. Стремски и Канелов излязоха и поръчаха на Ладжовича да си влезе в стаята. В отговор адвокатинът ги изпсува и по-силно заудря вратата. Тогава Стремски и Канелов го грабнаха и го тласнаха в стаята му, която беше в другото крило на зданието, и го заметнаха отвън. Когато да влязат пак в стаята си, вратата, на която бе тропал пияния, се отвори и една жена се показа там. „Благодаря ви, господа!“ — каза тя. Найден позна Драга. Тя се изчерви силно. Той й се поклони вежливо и след това влезе у Цветанови, като скри вълнението си от това неочаквано виждане предмета на някогашната си страст. Но това вълнение беше скоропреходно и мина безследно. И двамата, отдавна запълнили с други привязаности и усещания душите си, равнодушни вече към миналото, избледняло и незначително сега, бяха се ограничили в по-нататъшните си срещи със сухи поклони и прилични отношения. Той беше й простил страданията си, но не беше ги забравил. Споменът и днес живееше тих в дълбината на душата му; но той повдигаше не злъчка и не вражда против нея, а правеше по-силно и по-сладостно съзнанието за сегашното му щастие, което му беше дала любовта на прелестната му съпруга. Възпоминанията за минали злини са тъй приятни в часове на благополучие, както са по-горчиви светлите възпоминания в безизходната тъга на настоящето.

На Невянка обаче никога в излиянията си Стремски не беше споменувал за своя роман в Русе. Това не беше нужно, при никой случай. Той не искаше да фърли в душата на Невянка един чужди образ, който щеше безполезно да смущава мечтите й, чисти от светската тиня; той би счел за светотатство да оскверни с възпоминанията на своето безразсъдно и сляпо увлечение ясната атмосфера на тяхното безбурно семейно щастие.