Иван Вазов
Нова земя (64) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

III. При дворската баричка

Къщицата, дето сега живееше Стремски с домашните си, беше в дъното на една сляпа улица и принадлежеше на един техен сродник. Хаджи Евтим, щом бе дошъл, бе я постегнал и й прибавил две стаички още, за да стане по-разправна, додето изгради напролет къща на старото дворище.

Къщицата стоеше сред весело дворче, зашумолено от овошки, през клонете на които се гледаше Стара планина: круши, сливи, ябълки, мушмули, млади орехи и една смокиня, която увираше любопитно клоните си в хаджи Евтимовото прозорче; една градинка със зеленчук, садена и вадена от пъргавата Найденова майка; сенчеста лоза, увиснала с гроздове над четвъртита моравка с одърче. Една бистра барица с чучурче течеше през сред двора и го веселеше. Тая мирна, засмяна обстановка преграждаше на погледа зрелището на развалините и влияеше успокоително на стреснатата душа…

Хаджи Евтим, привикнал и в странство на тих и затворен живот и дошъл си тука за почивка, намираше тука съществованието добро и беше благодарен. Той се познаваше вече с целия градец. На моравката под лозата хаджи Евтим обикновено приимаше гостите си, които не се извървяваха. Те особено нарастоха, когато си дойде и Найден. Старецът и Марковица ги посрещаха и изпращаха само; Найден повечето отсъствуваше по безкрайните си лутания, та старецът по едно време захвана да бъбри, дето се не прибира да го видят роднини и приятели, които толкова му се радват. Но почти постоянни гости старецът имаше двама свои връстници и приятели: хаджи Смиона, сродник още, с когото си гълчеше на влашки, и Анастаса Хамамджиолу, добър и приказлив старец, цариградски търговец, прибрал се и той като хаджият в бащинското си гнездо.

Така хаджи Евтим нямаше време да усети утеснение в този заглъхнал и безшумен градец. Гражданите го искрено обичаха и уважаваха за неговият приветлив характер, разсъдителност и такт. Като нов тука, той нямаше никой неприятел. Те се радваха за идването на богатички хора, които ще посъживят града. Хаджият беше дал щедра помощ за училището — петдесет наполеона. Той взимаше живо участие в интересите на Бяла черква, без да се увлича в крамолите й; често играеше Соломоновата роля и решаваше разпри; даваше мъдри съвети по гражданската наредба на общината, дето всички бяха новаци в политический живот; понякога критикуваше и някои недостатки на новий ред, но страстно го бранеше от укорите на Хамамджиолу, непомирен напълно с дълбоката революция в обществений живот, докарана от войната. В такива прения взимаше участие и непременний хаджи Смион, който намираше възможност винаги да бъде съгласен и с двамата.

На четвъртия ден от Найденовото дохождане хаджи Смион и Хамамджиолу пак бяха на гости у хаджи Евтима.

Тоя път говореха за новите улици, които трябваше да се теглят от градския съвет пред вид на предполагаемото застрояване на града, и Анастас, верен на своите консервативни начала, поддържаше, че трябва да си останат старите, кривите.

Хаджи Смион подкрепи:

— Да, да: кривите. И аз съм на такова мнение: освен дето спират вятъра, но още, ако бягаш, не дай боже, от някого, можеш да се затулиш по-лесно и няма да те видят…

— Правите улици са по-хубави, какво ми казвате? В Европа ги теглят в права линия все — така е по-чисто и градовете са по-угледни… Или европейците са по-глупави от нас? — възразяваше хаджи Евтим.

— Да, да — друго нещо е правата улица — обади се хаджи Смион, като си извади кърпата и я тури в друг джоб. — Аз в Молдовата когато бях… в Бурлат, улицата, главната, беше съвсем права… Нам трябват прави улици, ние сме европейци.

Но Хамамджиолу се не съгласяваше. Той посочваше прахът, който се дига по такива улици. Освен това, той чул от един инженерин-поляк в Галата…

Но хаджи Смион не го остави да каже какво е чул от инженера-поляк в Галата, а го пресече:

— Истина. В права улица, като духне вятър, и ти напълни очите с прах… Мене доктор Тонеску ми беше казал веднаж, когато ме боля око в Молдовата… на петдесе и осмо…

— Не знам, но много ни е одърпана и мръсна нашата Бяла черква — обърна думата хаджи Евтим, като прекъсна хаджи Смионовото брътвене… — Чужденец да дойде, ще се зачуди как можем да живеем в такива разсипии и буренясали трапища… Види се, и за това не мина през тук княз Алеко Богороди, ами отиде право в Карлово и оттам — в Казанлък.

— Аз се случих в Карлово — каза Анастас Хамамджиолу: — голяма чест и слава му направиха.

— Ти, Анастасе, защо ми не каза да идем заедно? — забележи хаджи Смион. — От четири месеца как е дошъл, още не сме го видели.

— Той трябваше да дойде при нас да види с очите си какви сме изгорели хора — забележи хаджи Евтим.

— Право: нему се падаше по-напред да ни направи визита — отговори с достойнство хаджи Смион.

— Аз ви казвам: народ като море беше. Трябваше да видите.

— Какво ще му видиме? Човек! Аз се ръкувах с Дондукова. И той като всичките хора — казваше хаджи Евтим, като разтваряше полека вестник Марица и си туряше очилата.

— Право, човек е… Аз Куза видях едно време на улицата Подумогушой и му свалих капелата — и той ме поздрави — обади се славолюбивий хаджи Смион с тая хвалбица, като противовес на случката хаджи Евтимова с Дондукова.

— Не ми приказвайте Дондуков и Куза! Този е друго: първият ни княз подир петстотин години!

— За мене първият български княз е княз Александър. Княз Алеко Богороди е турски паша: неговото пашуване тука е от ден до пладня, както и Румелията му — казваше хаджи Евтим, зачетен във вестника.

— Аз още го не припознавам! — забележи хаджи Смион.

Хаджи Евтим се обърна към Анастаса и каза:

— На 30 септемврия са станали изборите в България… У нас в неделя ще станат. Несторова ли ще избират от тукашната околия?

— Оня ден Шамурът проповядваше за Несторова.

Хаджи Евтимовото лице се намръщи при споменуването на хаджи Гъча.

— Тука ли бе този? — попита старецът с презрително натъртване въз последнята дума.

— Дошъл бе за гроздобера. Нали имат лозя на Дълги дял и Присоица?… И аз ще ида други ден да видя беритбата на нашето, на Присоица. Заповядайте и вие — каза хаджи Смион.

Из вратнята се подадоха гостенки. Марковица отиде и ги посрещна приветливо и покани при мъжете.

Те бяха пет-шест жени, сродници и приятелки на Марковица, на която идеха да честитят гост. Едната от тях, на средня ръст, хубавичка още, весела и речовита, беше облечена скромничко в тъкана рокля, морава, с тъмни резки. Който я беше видял как богато бе облечена в турско време, не би познал кака Гинка. Тя една държеше сега думата и не спираше нито на миг, като се смееше яката, с безгрижното си лице.

— Ами дека ви е госта? Не сме се още видели… Видях го отдалеч завчера! — пресече се тя най-после.

— Обикаля все, Гинке, не може да се нагледа, вечер се върне съсипан Найден — отговори хаджи Евтим.

— Той стига да лапа планините, те няма да бягат — изсмя се кака Гинка. — Но сега, доде си е тука, нека изглежда моми. Имаме хубави моми — капки… Како Въло: да не пущаш ергенина без пръстен!… Аз съм му намерила вече една добра, прекрасна, чудесна! Маргар!

Анастас Хамамджиолу се отзова:

— А бе не я хвали — което и да е, все е женско. Какво вика Хаджи Ахил? Бръкни в един полвяк, напълнен с всякакви змии, ти все змия ще извадиш… Само моли бога да не е усойница!

— Ама ако е красна — друго нещо. Аз обичам хубавите жени… На, мойта Лалка… — обърна се хаджи Смион.

Но Анастас не го остави да довърши, а възрази:

— Хаджи, недей приказва за хубави жени; хубавите жени не са дотам цвете. Има и дума: „Грозната булка дом бере, хубавата — сбор бере.“

— Тъй, тъй, нам трябват жени — средня хубост…

— Аз за момичето дето приказвам — друго нещо, чиста работа, самоковска! Ама вам няма да обадя — каза Гинка и се изкикоти.

— Обади ни, Гинке.

— Усетете я!

— Не ни мъчи де! — каза усмихнато хаджи Смион. — Аз тайна, като ми кажат… Аз един път ми се случи едно нещо с Йотата, ама никому го не казах…

— Тя е днеска тука — рече Гинка.

— Как, не е тукашна? — попита хаджи Евтим.

Марковица внезапно стана сериозна. Усмивката бега от лицето й. Като я видя девера й, и той, види се, сети нещо и се начумери.

— Какви се такива начумерихте като Стара планина?… Аз няма вас да женя, не се бойте!

— Ти нито дума го прави, Гинке: то само не може да бъде — каза строго хаджи Евтим.

— Та кой ви пита, кой ви пита вас? — извика шеговито кака Гинка. — Господин Стремски си е господарят. Сега е новият век! Нека само да види онова човече. Па му се не бъркайте! Тоя свят се държи от любов, а не от кавга!…

Хаджи Смион се досети тука и каза:

— Разбрах, Гино: но за нея други точат зъби.

— Несторов? Кой знай! Той ще се избира депутат от нашата околия. Препоръчил се… Карловец! Карловците ходят без бели гащи и Хаджи Ахил им плаща вергията!… Пари ли че имал? Ние го с минцове гонваме оттук до Карлово!… Простак не щем! Нямаме ли свои достойни? Изгорени сме, но сме все елмази… Какво казва Хаджи Ахил? „Белочерковецът, ако е калугер, става игумен, ако е хайдутин, става войвода, ако е гемиджия, става капитанин, ако е даскал, става учител…“ Ето господин Стремски!… Какво чака, та не излезе начело? Или той ще бъде петото колело? Всички ще помагаме… Аз и сега пускам за него!…

— Право! Господин Стремски ще изберем! — извика възхитен хаджи Смион и погледна хаджи Евтима въпросително. Но хаджи Евтим сега си дърпаше бакенбардите замислено и не хортуваше нищо.

— За тая работа е мъчничко май… Най-напред късно е — възрази Анастас.

— Тъй, късно е вече — потвърди хаджи Смион убедено и се отказа да избира господин Стремски.

— Ти, Гинке — подзе Анастас, — по-добре му стани агитатор за онова нещо… То е по-добро и от всяко депутатство.

— За Невенчето? Да ми не викате Гинка, ако му не взема това гълъбче! Хай и тебе, дядо Анастасе, една баба да намерим!

И кака Гинка се изкикоти, колкото можа.

— Истина, право! — изсмя се и хаджи Смион. — Хамамджиолу, да ти изберем една добра невяста… На: Гинка!… Гинке, дай да напъдим Генка, па вземи бай си Анастаса.

— Остави се, не ща — изсмя се Гинка. — „Старо любѐ, нощѐ губи!…“ Но господин Стремски, как не мога да го видя още? Искам да му благодаря признателно за Балкана, дето ни избави душиците. Да не беше Стремски — и хаджи Смион нямаше сега тука да ви дрънка различни глупости…

— Ха, тогава ли? — обади се хаджи Смион. — Юнак излезе Найден. Аз нали ви казвах тогава: не бойте се! Кураж!

— Де ни си казвал: не бойте се? Тебе ти се бе сковала челюстта тогава! — изобличи го кака Гинка.

— Ами револвера кой му даде? — попита позасрамен хаджи Смион, защото беше се хвалил вече по-рано на двамата старци за живото участие, което бил взимал в борбата с башибозуците!

— Никой му го не даде! Генко го хвърли от страх!

— Генко го хвърли, ама аз казах на Найдена да го вземе… Не му казах с глас, но само с лявото око му смигнах…

— Ти я си припомни, да не си сторил друго юначество тогаз?

Присъствующите се изсмяха.

— Хи! Дявол си, Гино: ти все знайш, с тебе става човек пишман и да приказва, и да седи, и да бяга!… — каза хаджи Смион.

Кака Гинка се вшутява и чурулика още половина час. Но хаджи Евтимовото лице остана сериозно.

Когато гостите си отидоха, старецът излезе на улицата, дето мислеше, че може да срещне Найдена, който обикновено се прибираше от разходките си за вечеря.