Иван Вазов
Нова земя (55) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XIX. В планината

Билото на Стара планина при Петрохан, през което се префърля нейния главен западен проход, е широка гола поляна, траповита и вълниста, покрита с дебела паша, изложена на вечни ветрове. Сред нея, край шосето, е заложена простата гостилница Петрохан, която е дала името си и на прохода. От изток и от запад на поляната се издигат високи рътове; западният, който е един хълбок от Ком, е полупокрит с буки; източният е гол и увенчан със страшни и грамадни укрепления, назначени да бранят прохода от русите и напуснати от турците, без да дочакат неприятеля. От това било между гористата пролука от север се вижда в дълбочинето част от Бреговецката долина и бърдата й; от запад, под хълбока на Ком, се видят мълчаливи и пусти долове, голи ярове, мрачни зъбери и урви, от които вее страшна тъга и дивотия. На юг са пак долове, висове, урви, падини, се голи, дори до Мала планина, верига успоредна на Старата. Като измине поляната, шосето зафаща да наваля надолу по ребрата на една стръмна урва. Колата се търкалят с опасна бързина и сякаш че на всеки миг ще се гътнат в ужасната пропаст, която се отваря под тях. Оттук погледа потъва в дълбока тясна долина, покрита с морава, с няколко селца, кацнали по околните брегове, със звучни и славянски имена и скудна растителност.

След два часа вървеж, при най-голямата жега, колата спряха при един от Гинцките ханища в долината. Там щеше пак да има промянка на коне и по-дълга почивка. Нашите пътници, безпокойни за Рангела, когото бяха земали под покровителството си, назърнаха в кръчмата на хана. Вътре на хладовина седяха четиримата шопи, вързали конете си отвън. Найден и докторът поръчаха на Рангела да се притули някъде около хана, а те влязоха в кръчмата, за да обядват — от скромните припаси, що носеха в кошницата си.

Това правеха и шопите: троицата бяха обикновени селяни, с обрасли от косми, мършави, опечени лица, с изражение грубо или тъпо; четвъртият беше по-забележителен: въз шопските бели абени гащи и долактянка беше намъкнал шаячево късо сетре, вместо цървули той носеше чизми, а на главата проста сламена палария вместо шопската шапка. Тоя полупоевропейчен шоп имаше лице едро, длъгнесто и грапаво с наивни сиви очи и редки мустаци. Той се отличаваше още с гигантската си снага и с гръмливия си дебел глас, който наумяваше гласа на дърто овчарско куче в планина. Когато се смееше, сякаш че баучеше. Той нямаше още трийсет години, но едрината му го правеше по-стар. Очевидно, този великан беше най-умният между четворицата, защото само той приказваше, а останалите зяпаха очудено-глупаво в устата му. И умствения му склад хармонираше с външността на тая любопитна личност. Сред просташкия си и груб говор той вмъкваше речи чужди, термини книжовни, повечето от тях лошо казани или лошо употребени. Явно бе, че тоя шоп се бе, както казват, „налапал“ при засягането с едно по-културно общество, чуждо на неговата среда. А разговорът беше сега за княза Александра, който вчера беше минал оттука и развълнувал умовете на цялото тъдявашно население. Понеже Догански по обичая си приказваше по френски с Найдена, шопите разбраха, че това са двама другоземци, и си говореха без стеснение.

— А каква е верата на кнезо? — попита един от шопите, когато великанът прекъсна думата си, за да запали цигара.

— Протестантин.

— Какъв е? Ходи ли в черква?

— Ходи. Не си ли ходил в София да видиш? Стои в черквата, додето пусне… На трона… Пък лицето му — мляко и кръв. Като на мома… Черви се, черви се, срамува се… Зер толкова хиляди очи гледат на него в идеал. И аз да съм на негово място, майки, няма ли да се засрамя? На физиономия е висок като мене…

Найден и докторът се погледнаха усмихнато.

— Ами защо не туриха русин нам за кнез? — попита един от троицата дипломати — кнез Александър, кажат, е латинец!

— Ха! На това даде воля нашата Костинитуция. Когато княза се закле в Търново на нея, че ще я почита и ще я пази, и ще я гледа като очите си… Аз ви казвам — трепереше светът от тържествено. Костинтуцията му даде воля.

— Коя е тази костинтуца?… — попита един от политиците другаря си.

— А бе невестата му — забележи умно друг.

— Каква невеста, бай Зафире, — изгълча строго исполинът, — добре, че тия власи тука не знаят български да ни се присмеят, че сме диви. Майка им стара…

— Годеница е още, бай Зафире — поправи друг… — Ти казвай нататък, Иванчо!

Иванчо продължи към Зафира:

— Знай, бай Зафире, че Коститунция не е нещо живо, а тъй викат на новия закон наш, на българския закон, по който ще се съдим и управяме напред. Написа тая Коститунция Народното събрание в Търново… с целия парламентел!… Турски закони не припознаваме вече. Долу Турция!

И исполинът блъсна с юмрук дъската, на която седеше. Па гаврътна чашата си.

Стремски слушаше и се усмихваше, но докторът беше недоволен. Той се пагневи малко от думата „власи“. Не за това, че исполинът помисли двамата другари за такива, а за презрителния тон, с който изрече тая дума. За да го смути, той внезапно заговори по български със Стремски:

— Найдене! Ний трябва да благодарим провидението, че ни доведе в Гинцката кръчма днеска, за да приемем уроци по политика и държавно право. Не Братиано, ами и Бисмарк цървулите не може върза на тоя почтен шопски брат…

Троицата шопи зяпнаха очудени най-напред, па се изсмяха. Но Иванчо се разсърди.

— Е, като си българин бил, с тая влашка качулка, кой те бръсни тебе? — отзова се Иванчо намусен. — Аз не такива, ами министри ми са подавали ръка, с генерали съм приказвал, майка им… и пак са били хора, и благородни… Кой та пита тебе бръснат ли е владиката? Стой си мирен там, като господина…

Шопите се пак изсмяха. Докторът прибледня, поиска да възрази, но Стремски го замоли по французки да не дразни селянина. Доганскн се задоволи да се усмихне презрително към Иванча, па продължи да приказва по французки:

— Видиш тия говеда? Моля: даден им най-свободен режим, най-либерална конституция! Какво разбират? Лукиянов и Дондуков заслужават бесило. И виж какви са дръзки и нагли… Аз станах консерватор именно тука, като гледах как тоя народ не е узрял за свобода! Чу ли негова милост? Аз бих желал в турско време да видя тоя дивак да се озъби така на едно заптие.

— Съгласи се, че ти го предизвика. Без това аз щях да имам удоволствието да слушам още най-оригиналната беседа, да присъствувам на процеса на умствения прелом, който става у нашите населения при веянето на свободния живот… После ти, докторе, грешиш и в друго: ти се възмущаваш от смелостта на тоя полуцивилизован селяк, понеже в турско време той не би я имал. Та именно това мене ме радва, това е именно влиянието на свободата! Вместо рабски дух — самоуважение, ограждане своето човешко достойнство… Тоя шоп заявява своите права на равенство и нищо повече.

Докторът не искаше да се съгласи напълно с Найдена и защищаваше идеята си за една ограничена свобода на България, недорасла още за пълна; но той млъкна и се вслуша в думите на исполина, който сега разправяше за войната.

— Аз тогава минувах през Никопол, току-що бяха наскокнали власята. Защо ги пуснаха русите да прегазят Дунава? Изграбиха светът, не оставиха стока у хората, изгориха вратите и прозорците. Плен! Майка му стара, да бях руския цар, щях да заповядам да обърнат топовете срещу тях… Доде бях във Влашко ги обичах: мирни и добри хора; но войната им… Войната им мраза… А капитаните й се такива качули палячовски носеха. — И Иванчо погледна към докторовата шапка.

Догански пламна от негодувание. Възпитан в Румъния, облагодетелствуван от нея, служил в армията й при Плевенската обсада, той не се стърпя да не отговори на обидните думи Иванчови за румънската войска и ролята й в България.

— Ти, хлапацало, не приказвай така за румънската войска… Беше ли при Плевен? — обърна се той към Иванча презрително.

— Не бях, палячо! — отзова се Иванчо с пламенни очи.

— Ако да не бяха румъните да дойдат на помощ на московците при Плевен, спукана им беше работата… Да не бяха тия качулки и твоите московци, и твоя руски цар, Осман паша щеше да ги фърли в Дунава!

Исполинът скокна като обиден.

— Ти кой си, та приказваш тъй? — попита той, като гледаше застрашително доктора.

Стремски видя, че ще избухне по-зла караница и теглеше за лакъта доктора, за да го удържи от увлечението. Но докторът кипеше от гняв.

— Аз съм оня, който гледа как мрат румъните за нашата свобода и слушах как пискаха турските куршуми край ушите ми… Аз бях военен доктор там, при Гривица, и не ти позволявам пред мен да псуваш…

— Бъди, какъвто щеш… Ти защо изпсува русите?

— Защото си един дръвник, затова!

— Аз не съм дръвник, а съм депутат, който избра княза! — извика исполинът и се фърли с дигнат юмрук въз него, за да го удари в главата.

Докторът фана тоягата си и скокна. Но вместо да се брани, той ловко отстъпи и за щастие: страшният юмрук на исполина по тоя начин не падна въз главата му, която щеше да бъде сплескана.

Стремски улови да ги разтървава. Докторът, изгубил и последната капка кръвчица от лицето си, трепереше като листо. Той чувствуваше, че прекара истинско примеждие. Иванчо плати на кръчмаря, изгледа още един път заканително доктора и излезе, като бъбреше нещо, с дружината си, качиха се на конете и си тръгнаха.

След петнайсетина минути и колата бяха вече впрегнати, и Рангел седеше на мястото си. Той бе сколасал да намери в хана една вета войнишка фуражка, която бе наложил вместо шапката си. Стремски и докторът се качиха. Колата тръгна из шосето през равната полянка, която се простира до полите на Мала планина.