Иван Вазов
Нова земя (57) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XXI. Опасност

Найден, при толкова нови вълнувания, не забравяше сега и Рангела, който му стана скъп и доби геройски образ пред очите му. Той беше храбрият отмъстител за баща му. Самото провидение му го изпречи днес на пътя, за да го спаси от гибел, понеже беше станал оръдие на това провидение. Той не се стърпя и отиде на една минута в скривалището му, стисна ръцете и му каза:

— Рангеле, ти знаеш ли кого си убил? Убийцата на баща ми!

Рангел го гледаше прехласнат.

— Да, Юсуф е съсякъл баща ми в Балкана… Благодаря ти, че отмъсти за бащината ми кръв…

— Нали ви думах? Християнска кръв много е пролял тоя поганец… Още веднаж бих го убил, господине! Не ме оставяйте…

— Как ще те оставя сега, Рангеле? Ти с мене ще минеш в Тракия, там по-лесно ще те прикрием и ще се затъпчи и забрави всичко… Аз съм ти длъжен. Дори съм жив, няма да те оставя. Надявай се на мене, Рангеле.

Рангел, който едвам вярваше ушите си, зе ръката Найденова и я цалуна вместо всеки отговор.

— Сега трай тука, а подир малко ще те извикаме да вървим — каза Найден, като погледна из прозорчето, облепено с полураздрана хартия, към къра. — На, и дъждът престана, бъди готов.

Стремски влезе пак в общата стая и седна на мястото си при Боримечката и доктора, които намери, че се заприказвали твърде приятелски.

В това също време изтопурка се отвън. Пет души конни стражари се спряха и слязоха от конете. Стремски неволно побледня. Стражарите оставиха на едно момче да варди конете и бързо влязоха в кръчмата, като изглеждаха внимателно присъствующите. Стремски не позна ни едного от тях да принадлежи на потерята, що срещнаха горе. Но явно беше, че и тия стражари бяха друга потеря и гонеха някой бежанец. Стремски веднага се увери в това с ужас.

— Добър вечер! Това ли сте вие всички тука, господа? — попита старшият още запъхтян.

Той беше момък с живо, енергическо лице.

— Кого дириш, господине? Тука са само благородни човеци! — каза Иван.

— Няма ли други някой още дошел тука от одеве? — повтори старшият.

— Няма! — казаха докторът и Стремски.

— Няма бе! Магарета ли ти приказват тука или хора! — сопна се Боримечката.

— Не крийте, господа. Един шоп се е возил на вашите кола, хора са го видели и коларят ви ми обади! — каза старшият натъртено.

— Ах, да! Забравих — извика докторът: — един шоп ни намери отвъд Петрохан, куцаше горкият, и ни се примоли да го качим. Младо момче, русо, да.

— Не познахте ли го?

— Не.

— Той е един убиец. Де го оставихте?

— Таме, на пътя… Каже: „Сбогом, благодаря“, па си отиде нататък, къде арката, куцук-куцук — лъжеше докторът.

— Елате с мене да прегледаме — каза старшият на стражарите. — Кутьо: пази вратата с пушка!

И четиримата полицейски влязоха най-напред в бакалницата на хана.

Докторът и Стремски се спогледаха втрещени. Нямаше надежда за бедния момък, който и да усещаше опасността, не можеше да бяга с болен крак и при запазени врата. Боримечката, като ги гледаше двамата така безпокойни, зяпна и той към стражарите, които излазяха вече из бакалницата и влазяха в съседната стая, дето два кеневирени изкърмушени сламеника свидетелствуваха, че тя е назначена за нощуване на гости. Подир тая стая идеше ред на малката, която криеше бежанеца.

— Рангел е фанат! — каза Найден.

— Да — отговори мрачно докторът.

Боримечката попита каква е работата. Стремски му разказа с две думи и погледна безнадеждно към Рангеловото скривалище: той виждаше, че Рангел беше изгубен и че те бяха безсилни да попречат на полицията да извърши дългът си.

Но Иван не мислеше така. Неговото патриотическо чувство се възмути, съзнанието за своето значение порасте с голяма сила и той се обърна към стражарите, които излязоха из спалната стая.

— Вий нямате право, старши, да влезете тука! — извика решително, като му препречи пътя за към Рангела.

— Защо? — попита старшият учудено.

— Защото аз ви казвам!

— Кои сте вие?

— То не е твоя работа! Който съм, той съм! — каза Иван раздразнено, като пулеше очи в старшия.

— Не ми се бъркайте, господине! — каза старшият нетърпеливо и пристъпи напред.

— Нямаш думата тука! — извика сърдито Иван.

И той разпери грамадните си ръце, от които всяка се свършваше с един юмрук, способен да убие дива свиня.

— Дръпнете се! — каза старшият гневно.

— Назад! Заповядвам ви!

— Аз приимам заповед само от началството си.

— А аз съм по-голям от твоят началник, и от твоят башначалник, и от твоят министър, майка му тамо…

Ивановите очи пущаха огън.

Добрият бай Иван имаше доста смътно понятие за правата и преимуществата на народния представител, за какъвто се още мислеше, макар още през юния да беше изтекъл срока на депутатството му.

Старшият гледаше слисано тоя великан с едро, просташко, наежено лице, със сърдит поглед и застрашителни движения. Мина му през ума, че може да е пиян.

— Вие ще отговаряте за вашето противение. Тоя убиец се дири по изрична заповед на негово височество княза! Аз ще употребя сила, за да ви отстраня и ще вляза! — каза старшият, като погледна значително стражарите.

— Не смееш! Ази съм неприкословен! — извика яростно Боримечката и приготви юмруците си за бой.

Старшият разбра, че има депутат пред себе си. Но Беринковата заповед беше строга: жив или мъртъв — Рангела! Едно сражение беше неминуемо и с много лоши сетнини за упорития и сърдит Иванча. С много труд и увещания Стремски и докторът можаха да го оттеглят, за да остави полицията свободна.

Боримечката с отчаяние разбра, че е безсилен в тоя случай, въпреки своята „неприкословеност“ и могъществените си юмруци. Старшият, последван от стражарите, нахълтаха в стаичката.

Стремски с примряло сърце чакаше да извадят Рангела.

Влезна коларят им запъхтян и завика стражарите.

— Какво има, Стефане? — попита докторът.

— Някой ми е откарал коня, сивия!

Стражарите излязоха.

— Разбойникът е побягнал през прозореца! — каза старшият гневно.

— С моят кон! Отвързал го от яслата и го яхнал на голо! — извика коларят. — Господин старши! Конят искам, заявлявам! Как смей пощенски кон?

— Мирувай, бре: вълкът яде и неброено! — изсмя се Боримечката.

— Сядайте на конете! — изкомандува старшият на стражарите.

— Уморени са още — отговориха.

— Нека пукнат! Напред! — извика той свирепо.

И всичките се метнаха пак, възвиха зад хана и потеглиха нагоре въз брега.

Още не дошли в себе си от учудване и от радост, тримата тракийци влязоха в стаичката. Действително, съдраната хартия на прозорчето беше съвсем откъсната, като се промъквал оттам Рангел. Явно бе, че той беше чул още от първия път потерята и кой знай с каква мъка беше се дигнал и проврял през прозореца, та паднал отвън. Надясно до зида имаше стрешина с ясли, дето сега стоеше вързан само един кон пощенски. Заднята порта на ханския двор зееше. Зад двора веднага се издигаше гола каменита височина, през която непременно е бягал Рангел, за да фане гората.

В това също време стражарите се катереха мудно по брега с морните си коне, за да гонят яхналия на починал и назобен кон Рангела, който имаше доста преднина над тях.