Иван Вазов
Нова земя (41) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

V. Към Ком

Сутринта, далеко още преди зората да зарумени голото чело на старопланинския връх Ком, двамата приятели излизаха, яхнали на конете си, за да идат у окръжния началник, дето беше сборното място.

Пред вратнята му намериха вече дружината готова. Повечето бяха яхнали. С не малко очудване Стремски видя, че освен петимата офицери и един солдатин вестовой, той имаше за другар в това пътуване и една млада, малка жена, красиво кацнала по мъжки на ниското конче. Беринков го запозна с офицерите и с жената, която му протегна весело ръка от офицерското си седло и му каза малко завалено:

— Драго мени много.

— Турчанка е — забележи Беринков на Стремски.

— Откъде я имат тая малка кукличка? — попита той доктора.

— Пленница е, бреговчанка. Фаната била от русите къде Кюстендил, като бягала с други мухаджири. Мъжът й, някой си стар бей, загинал нейде. Сега е под покровителството на негова милост, прапорчика Огулева, същият, който я пленил — и докторът посочи едно младо русо офицерче, което запаляше с кибрит цигарата й.

— Как я викат?

— Алма́! Но православното й име е Евдокия.

— Как? Кръстена ли е?

— Да, кръстникът е Дикий Барин. Той е кръстил още четири туркини. Това е негова специалност. Той е един вид православен мисионерин между мохамеданките, младите в тоя град. Сам той е женен за такава.

— Не може да се каже, че тоя човек скучае в Бреговец — забележи усмихнато Стремски.

Дружината мина из тихите улици и излезе скоро на полето. Беше дрезгаво вече. Пътят за планината минуваше именно през западния кът на долината. Под гъстите клони на орешака царуваше още нощния сумрак. Поточетата шумяха жаловито из усояка. Някои много ранни птички изцвъркваха в шумата през дълги почивки. Околните бърда, що заграждаха от три страни долината, чернееха с мрачните си гори.

Подир един час ход дружината влезе в планината между високи гъстаци. Развиделяваше се. Стремски идеше след доктора и последен. Пред тях се кършеше на седлото гиздавата снага на Алма в червена рокля. Тая случайност направи Стремски да потъне в меланхолични мисли и да се угрижи. Догански, който не подозираше какъв червяк го яде, непрестанно дрънкаше и му задаваше въпроси, на които за щастие не чакаше отговор. Напред също се чуваха разговорите и смеховете на приказливите руси.

Керванът следваше своето възлизане из гората. Внезапно отсрещните космати върхове се позлатиха: слънцето изгряваше над кръгозора. Сега дружината минуваше из най-чудните местности, из най-величествената букова гора, под зелените клони на исполините. Столетният бук ехтеше от веселата глъчка на дружината, опита от здравия въздух планински и от дивата красота на това горско царство.

Окръжният началник, изкусен декламатор, четеше високо руски стихове, които Стремски с удоволствие слушаше. Беринков, въпреки мраморната си физиономия, обичаше поезията, имаше душа възприемчива за естетична наслада. И в листака на старопланинските буки, в техния треплив шепот, Пушкин, Лермонтов и Некрасов смесяха своите нежни или мрачни напеви, повтаряни от очудения ек на хайдушката планина.

Стремски беше доближил неусетно до Беринкова, привлечен от силата на стиховете.

— Ще се бавите ли повече тука, мосье Стремски? Скучен наший град нали? — обърна се Беринков към него.

— Ще остана още няколко дена поради тиранията на доктора, който ме не пуска.

— Вие и месец да стоите в Бреговец при такъв мил домакин като доктора, няма да усетите утеснение. Прекрасен човек е този Догански, бъбрица, весел, умен, но с мънички петънца… на характера и темперамента, за които той не е крив. Чудак е и оригинал. Добър медик, лош лекар, защото медицината си знае добре, болните мрази… Страшен скептик! Разгърмява света за греховете му и ги гали у себе си. Той има чувства български, но няма българско възпитание. Румънския живот му е дал печат и направление окончателно. Не бих желал на българите да пригърнат житейската му философия… Страшно скучае тука горкият. Бих го съветвал да стори като пряпорчика Огулева, но той мрази жените или по-добре любовта. Той се бои като от огън от влюбването… Чудак.

И Беринков шибна коня си. Стремски се намръщи след последните му думи.

— Впрочем, прав е до нейде си — подзе Беринков, като изравни коня си със Стремски — ето например, наш Огулев… Той се е залюбил до шия в Алма и сега не може даже и на Ком да иде без нея!…

— Прелестна амазонка — забележи Стремски, като гледаше Алма, че с голяма сръчност се държеше на коня при катеренето му по една върлина.

— Тя езди прекрасно. Учи я Огулев, учи я и на руски език. На това й помага българският: тук турците знаят български. Той сериозно мисли да я води в Русия, да се ожени за нея. Що за същество! Това не е жена, а кукла! Ограничена, първобитна, чувствена. Никаква душевна потребност няма у нея. Времето й отива в писане веждите, ядене, гости, баня. Харемският живот я изуродувал, тя е останала дете по инстинкти и по ум… Пее и танцува обаче чудесно. Една вечер да идем на гости у Огулева. Пленителна и дива. Лермонтовата Белла, ако сте чели.

Става късичка почивка на една полянка, дето подновиха силите си с водка и малко шумка. Алма с наслаждение гълташе и едното, и другото, разчервеняла от умора и горския свеж въздух. Тя се смееше като дете на вшутявките и глумите на офицерите, които я плашеха с мечки. Оттука видът беше твърде хубав върху долината. През буковете стигаше глухия гръм от скоковете на реката. Пътниците пак удариха нагоре и потънаха в букака. Беринков и Стремски пак останаха назад. От двете страни лесът се сгъсти от нахлуването и на други породи дървета: леска, габър, горун, лещак, счепкани и преплетени от други пълзящи растения. Русинът се озърташе с пушка свалена.

— Има ли тука гадове?

— Има ги в тая планина. Тук бродят мечки, глигани, вълци, сърни, кошути… Онази неделя убихме една голяма мечка, която изскокна въз нас из тая гора… Аз обичам тия ощущения.

Докторовото конче се умори и насила пъплеше подир силния Беринков добитък. При един завой Беринков се загуби зад дърветата, конят на Стремски фана да се плаши нещо и да се дърпа. Внезапно Стремски зачу шумолене в дърволяка, нещо живо идеше и пробиваше и разтваряше сплъстените върхари. „Звяр!“ — помисли си той и дупна силно коня, който с щръкнали уши вместо да върви напред се теглеше наляво. Стремски поиска да извика за помощ, но той нема време: из гъсталака се подаде една космата глава.

— Дикий Барин! — неволно изкрещя Стремски. Наистина Дикий Барин се задаваше из гъсталака, из една козя пътека, пеш, пречупен одве, запъхтян, шапката в ръка, чорлав и грозен до неузнаваемост.

— Добра стига! — каза той, като се тръшна край пътя.

— Къде отиваш, господине? — попита Стремски още побледнял от вълнението, като удържаше коня, който продължаваше да се плаши от непознатия нему звяр.

— На Ком! — отговори Дикий Барин: — Снощи се научихме, че ваша милост с негово благородие, окръжния, возходите на Ком днес и моята кръщелница Евдокия вместе. И реших и аз в качестве духовнаго отца — извинете за чест: аз съм духовен отец на Евдокия — да се отправля. Но пешком, понеже за здоровьето, сиреч, путешествието е санитарно.

В тоя миг Беринков се завърна, обезпокоен от закъсняването Стремскево.

Дикий Барин скокна.

— Здравствуйте, ваше благородие!… Имею честь покорно…

— Отде изпъкна тука нашия славен адвокат? — попита усмихнато русинът.

— Благодаря, ваше благородие! Пешком путешествовал. Люблю… В качестве духовнаго отца. В Бессарабии я всегда ногами по горам путешествувал!

— Вы завралис, брат: какие горы в Бессарабии? Там поле.

— Поле, немножко так, извините — курганчики маленькие…

— Ну! Бог с тобою видно, адвокат. Вперед!

Беринков и Стремски пак тръгнаха.

Подир един час цялата дружина се събра на Здравенец, голината, при която се свършва растителния пояс.

Пътешественикът по бесарабските планини креташе още далеко в букака.