Иван Вазов
Нова земя (18) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

VIII. Светлина

Бързи стъпки се чуха по стълбите, веднага се бутна вратата му и едно момче влезе в стаята, запъхтяно.

Той позна слугата у Драгини.

При видът на това момче сърцето му затупа: всичко, що стоеше близо до Драга, беше му обично и го вълнуваше. А в тая минута той усети, че има нещо необикновено.

— Що има? — попита той.

— Господин Стремски, господаря ви вика да дойдете у дома — отговори момчето.

— Какво има там?

— Не знам.

— Кой е там още?

— Господарката и кака Драга, и господин Голичев. Само те са. Рекоха да дойдете веднага.

Всякакви предположения дойдоха па ума на Стремски. Но най-правдоподобна прнчина, за да го викат тоя късен час, му се видеше дуела с Веригарова, за който без друго са чули.

„Ще ме раздумват — пошушна си той. — Ако мислят да ме убедят да отстъпя — то не ме познават добре.“

И той си тури шапката и излезе.

Той си мислеше из пътя, че ще има случай още тая нощ да бъде успокоен от Драга. Той щеше да я пита за декламацията и щеше да чуе заслужений отговор, с който Драга е приела дързостта на Веригарова.

Къщата на Иваница Филович беше доста далеко. Нощта беше тиха и звездна. Стремски бързаше и все мислеше за причината, за която го викат, и тая причина все намираше в дуела.

Още като влезе в зиналата порта на Драгини, той разбра, че в къщата става нещо необикновено. На осветлените, с неспуснати завеси прозорци на гостната стая мяркаха се сенките на домашните; смутени гласове излазяха оттам, цялото жилище носеше печат на безпокойство.

На двора някой тичаше насреща му. В сумрака Стремски разпозна Драга.

Тя дойде при него и го улови за ръцете.

— Какво става у вас, Драго?

— Найдене, извини, че те обезпокоихме!… Голямо нещастие ни се случи!…

Смаян, стреснат, Стремски не знаеше какво да мисли.

— Какво има, за бога, Драго? Кажи ми! — извика той енергически.

— Голям кахър… Позор за нашата къща… Кака бегала!

— Светлина?

— Да, бегала на Гюргево.

— Та кога? Преди половина час беше на бала?

— Щом се върнала, отишла и се качила на парахода.

— И защо бегала?

— Ела вътре, ще узнаеш подробно. Мене ме е срам да ти отговоря… Чакат те с нетърпение тати и мама, и зетят.

В гостната стая, богато и пременено накичена, осветлена от скъпа бронзова лампа, той намери съвършена деморализация. Филович — человек петдесет и пет годишен, с едро грапаво лице, събудено, брада и коса прошарени, облечен в халат и по чехли — гълчеше нещо неразбрано, силно ядосан, позеленял; Драгина майка — жена възрастна, с длъгнесто подпухнало лице, с признаци на минала хубост, в модно скроений си чар бален фустан, с който още остаяше — разплакана, чупеше ръце безнадеждно. Голичев, също в редингота си, седеше мълчаливо на канапето, с ръце, немощно облегнати на колене, и с глава увиснала, като мъртвешка. Той приличаше на човек, зашеметен от един удар в темето.

Двегодишното му дете, стреснато от всичко това, което гледаше, седеше уплашено в краката на масата.

— Уредихме я, господин Стремски! Опозорихме се! За смях станахме… Видите ли какъв скандал в нашата фамилия? — вайкаше се Филович, убит от скръб.

— Каза ми Драга — отговори ниско Стремски.

— Викахме те, като наш най-близък приятел, да се разговорим, да ни помогнете с твоя съвет. На чужди хора не дръзнахме да обадим, от срам…

— Благодаря за доверието ви… Но обяснете ми едно нещо: защо е бегала госпожа Светлина? И при кого?

Тия питания се отнасяха главно към Голичева. Голичев не отговори нищо. Той си остаяше в прежнето омаяно и обезкуражено положение. Сякаш не се досягаше до него онова, което тъй вълнуваше другите.

— Бегала е при някой си руски офицер, при някой си маскара, Волски! — каза Филович. — Вижте какво билетче е изпуснала оная безумница, като е бързала — и той посочи на едно писъмце въз големия албом на масата.

Стремски взе записката и прочете следните редове:

„Дорогой Свет мой,

Я переменил адрес. Буду ждать тебя в гостиннице «Гривица». Спеши.

Волски“

— Да, гостинница „Гривица“ има в Гюргево — забележи Стремски.

— Поразеният чапкънин! Излъсти я! — издума госпожа Филович горчиво.

— Не поразявай другите! — изгълча Филович. — Тя е виновата…

— И какво й липцуваше на тая магарица! Гладна ли бе остала или жъдна, или гола?

— Ти не знайш ли? „Студен хляб жена не бий, ами топъл!“

— Боже! Как ще се осъмне утре? И как ще се гледат хората в очите! — пъшкаше госпожа Филович. — Кажете, господин Стремски, какво мислите, че е добре да сторим?

— Какво ще сторим? — извика гневно Филович. — Трябва да я върнем назад. Стремски, как мислите?

— Съвършено като вас. Госпожа Светлина трябва да се застигне в Гюргево, още тая нощ, още сега — утре ще бъде късно негли. Поручик Волски отива за Русия…Разбирате… По тоя начин и скандалът ще се задуши още в началото си, и всичко може да се поправи.

После, като се обърна към Голичева, прибави:

— Бай Никола ще бъде великодушен към грешката на госпожата. Само с прошка и благоразумие се уравняват семейни раздори… Има ги навсякъде.

Госпожа Филович плачеше тихо.

Голичев внезапно напусна своята апатичност и стана. По неговото убито и изгубено лице имаше дири от сълзи.

— Аз съм готов да я простя, всичко ще забравя… Аз пак я обичам! — извика той плачевно. — Господин Стремски, вам се моля! Вие ще помогнете! Спасете честта ми, спасете жена ми!

Стремски гледаше слисано.

— И ний всички ви се молим, Стремски! — каза Филович, като му хвана ръката покъртен. — Само вие можете да идете и да свършите благополучно… Аз да идех…

— Какво, ти си болен, Иваница! — каза жена му.

— Да иде Никола — скарани са, тя ще се уплаши, ще бяга, няма да се видят в очите; даже…Ти само имаш авторитет, Светлина те почита: ще се засрами от тебе… Направи това за нас, Стремски: една голяма услуга. Ако не за нас дъртите… направи това за Драга. Сестриният й позор и нея ще опръска… Ти разбираш… Представи си, че правиш това като за твоя сестра!

— Господин Стремски, на вас е надеждата ни — издума посълзена госпожа Филович.

Драга се приближи до него, погледна го умолително, страстно, с влажни очи и пошушна:

— Иди, за моята любов!

Стремски извади часовника си.

— Подир по-малко от половина час ще засегне скелята последний нощен параход, който минува по един часът и десет минути. Аз ще се помъча. Сбогом… Препоръчвам ви да се държите спокойно и тайна да остане всичко.

Филович и жена му, и зет им с благодарност изпратиха Стремски навън. Драга го изпрати до портата.

— Благодаря ти, Найдене! — каза му тя и в нощния полумрак прелестното Драгино лице се приближи до неговото и едни очарователни уста чакаха, просеха целувка.

— Поздрави кака от мене! Моли я, доведи я… Кажи й, че тя ме убива.

— Драго, за моята обич няма невъзможно. Надявай се!… Само парахода да не изпусна… Сбогом!

— Сбогом! До виждане! — звънтеше Драгиний глас из тъмнината, дето изчезна Стремски.