Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия „Бяла черква“ (3)
- Година
- 1896 (Обществено достояние)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне (от Словото)
VII. Гинка продължава да е признателна
Тая година гроздоберът беше закъснял. Последният дял от белочерковските лозя: Присоица, се обираше в началото на октомврий. В Присоица лозе имаше и хаджи Смион. Подир многократни покани Стремски, цял занят с избора си, беше улучил обаче време и дошъл с домашните си на лозето му. Хаджи Евтим беше отказал: времето му бе скъпо сега. Там беше и неизбежната кака Гинка — близка роднина хаджи Смионова. Слънцето беше на икиндия. Лозята, които покриваха полата на Стара планина, бяха напъстрени от разноцветните дрехи на берачи и берачки, живописно пъплещи между шумолака на лозите.
Под големия орех на лозето гостите седяха на сянка. Бъбривата кака Гинка разправяше постоянно, тя бе обиколила целия град и препоръчвала Стремски; тя беше пуснала в ход всичкото си красноречие и всичките достъпни ней средства, даже и мъжа си Генка; но се оплакваше от неговата неумелост.
— Поплювко, за хурка… За мен било да съм мъж… Да бях мъж, щях да ти събера митинг и да му държа слово за вас! Ама за нещастие…
— Напротив, за щастие на мене — дето нямате мустаци! — усмихна се Стремски. — С тоя ум и с тия ораторски уста вие щяхте сами да искате да бъдете депутат и във вази щях да имам ужасен противник.
Тя се изсмя. После щеше да каже нещо, но внезапно си направи с ръка сянка на очите и взе да гледа нещо в някое лозе. Па веднага се затече нататък.
Стремски отиде на горния край на лозето — обрано вече там — и се качи на канарата, до слога, да погледне пъстрата картина на лозята под него, които се спущаха до реката и ливадите. После, като съгледа няколко ореха, остали на недобруления горен орех, той захвърля с камъни да ги свали. Тая гимнастика му причини голямо наслаждение: той си спомни детинските години, когато е брулил чуждите орехи и плахо, с разтупано сърце поглеждал наоколо да се не появи пъдаря…
Всред разгара на бруленето той зачу отстрана Гинкиния вик:
— Чакай, чакай! Ще ни избиеш! Остави да минат хората!
Той погледна в пътеката, обрасла в шубръки, и видя кака Гинка и една мома с цветна омбрела.
Стремски се взря в тях. Веднага сърцето му ужасно се сви. В другарката на кака Гинка той позна пътницата, която видя в Бреговец: тя бе същата, що видя и при канарите. И двете се отбиха и дойдоха под ореха.
— Невенке, да ви запозная с нашия бъдещи депутатин, господин Стремски! — каза кака Гинка, като пропусна да назове по фамилия девойката.
Но Стремски вече знаеше кого има пред себе си. Той позна Невянка Шамурова.
Силно развълнувана, девойката се ръкува обаче с него сърдечно и свободно. Тя беше нарасла, развита, прелестна, съвсем друга от каквато я видя преди две години в Балкана. Хубавица истинска! Затова и не можа да я познае в Бреговец.
Разумява се, един от първите въпроси, които след първите здрависвания дойдоха на устата му, беше и да я попита отдека идеше преди една неделя, та мина през Бреговец.
И от отговора й той получи обяснение и на думите: „Вземи, голубчик!“ — думи тъй сладко звънтящи и досега на душата му.
Невянка Шамурова се връщала тогава от Николаев, дето я турил в пансиона един неин калеко, търговец там, прибрана от него след развалата на Бяла черква, която разсипа и баща й. Подготвена вече в Бяла черква, тя постъпила в четвъртий клас на гимназията, довършила успешно тая година шестий клас и се завърнала по волята на баща си. В Бреговец и ней се сторило, че го познала…
Додето разправяше това просто, свободно, изящна, с поглед светнал, с известно стеснение, което се изражаваше чрез шаренето с края на слънчебрана земята. Стремски впиваше очи в нея смаян, с много внимателен вид, но повечето слова не чуваше, а само гълташе сладката музика на звуковете… Кака Гинка и тя, смълчала се, слушаше Невянка, стреляше очи по лицата на двамата млади и лукаво се усмихваше на вълненията им, особено на Стремски, изгубил своето самообладание, смелост пред свободната руска възпитаница.
— Гино! Гино! — извика един слаб, писклив глас отдолу и едно ниско, сгибаво човече с белезняви френски дрехи се подаде между шумата на лозите.
— Генку иде рапорто да ми дава! — каза кака Гинка, като се обърна към Стремски засмяна. После извика на мъжа си: — Стой там! Че змия има тука, ида сега. Невенке, извинете! — и тя се затече и го пресрещна.
— Какво ще ми кажеш?
Генко Гинкин с отхлупен назад фес, запъхтян, действително идеше на доклад при жена си за своята деятелност по Стремскевия избор.
— Лошо, лошо! — избъбра той чевръсто.
— Не думай хаирсъз лафове! Казвай какво е!
— Шамурът — долу, много лош! Пцува! Не бива… Много сърдит, дявол да го вземе… Ще те хвърля, каже, в реката…
— Да го порази! Ами защо те не хвърли?
— Не се бой, той ме плашеше: тя е пресъхнала!…
— Все ще се намери за тебе някоя жабешка вирчина… Колък си? А бре, хапльо, какво дириш ти при хаджи Гъча? Него ли намери? Той с капка вода би удавил Стремски!
По-долу найдоха хаджи Смиона. И той беше угрижен от Генковото известие, че хаджи Гъчо е тука днес.
— Отде се запиля? Ще напакости! — каза ядосано кака Гинка, която беше прегърнала страстно интересите на Стремски и страдаше от премеждието, в което хаджи Гъчовото дохождане туряше сполуката на делото.
Тя се обърна нагоре, дето остаяха Стремски и Невянка, невиждани оттука, и каза, като пляскаше ръце:
— Тъй, влюбете се там, па се вземете, да се пукне тоя джелатин!
— Кому приказваш, Гино? — попита хаджи Смион.
— Там има две птички на черешата!
— Право имаш: и птичките се либат: аз видях веднаж как две врабчета се целуваха с човките си… И тъй ми домиля, знайш, като ги гледах, щото рекох на булката у дома…
Беритбата следваше деятелно. Долу в ливадата, при реката, бяха в живописни групи насядали семейства, излезли на разход. Там беше и хаджи Гъчо със своето. Невянка беше дошла на лозето тяхно, близо до хаджи Смионовото, да позоби от самите лози, и там беше я намерила кака Гинка и поканила да я запознае със Стремски.
Кака Гинка си намери работа в долния край на лозето и само след един час се върна на горния край, дето завари пак двамата, на същото място, в същото положение, че приказваха. Тя им се извини, че се забавила, но те я погледнаха учудени и опуйчени.
Влюбените не забележват времето!
Хитрата кака Гинка веднага разбра това и не щя да смущава щастието на Стремски с обаждане безпокойната вест по избора му.