Иван Вазов
Нова земя (68) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

VII. Гинка продължава да е признателна

Тая година гроздоберът беше закъснял. Последният дял от белочерковските лозя: Присоица, се обираше в началото на октомврий. В Присоица лозе имаше и хаджи Смион. Подир многократни покани Стремски, цял занят с избора си, беше улучил обаче време и дошъл с домашните си на лозето му. Хаджи Евтим беше отказал: времето му бе скъпо сега. Там беше и неизбежната кака Гинка — близка роднина хаджи Смионова. Слънцето беше на икиндия. Лозята, които покриваха полата на Стара планина, бяха напъстрени от разноцветните дрехи на берачи и берачки, живописно пъплещи между шумолака на лозите.

Под големия орех на лозето гостите седяха на сянка. Бъбривата кака Гинка разправяше постоянно, тя бе обиколила целия град и препоръчвала Стремски; тя беше пуснала в ход всичкото си красноречие и всичките достъпни ней средства, даже и мъжа си Генка; но се оплакваше от неговата неумелост.

— Поплювко, за хурка… За мен било да съм мъж… Да бях мъж, щях да ти събера митинг и да му държа слово за вас! Ама за нещастие…

— Напротив, за щастие на мене — дето нямате мустаци! — усмихна се Стремски. — С тоя ум и с тия ораторски уста вие щяхте сами да искате да бъдете депутат и във вази щях да имам ужасен противник.

Тя се изсмя. После щеше да каже нещо, но внезапно си направи с ръка сянка на очите и взе да гледа нещо в някое лозе. Па веднага се затече нататък.

Стремски отиде на горния край на лозето — обрано вече там — и се качи на канарата, до слога, да погледне пъстрата картина на лозята под него, които се спущаха до реката и ливадите. После, като съгледа няколко ореха, остали на недобруления горен орех, той захвърля с камъни да ги свали. Тая гимнастика му причини голямо наслаждение: той си спомни детинските години, когато е брулил чуждите орехи и плахо, с разтупано сърце поглеждал наоколо да се не появи пъдаря…

Всред разгара на бруленето той зачу отстрана Гинкиния вик:

— Чакай, чакай! Ще ни избиеш! Остави да минат хората!

Той погледна в пътеката, обрасла в шубръки, и видя кака Гинка и една мома с цветна омбрела.

Стремски се взря в тях. Веднага сърцето му ужасно се сви. В другарката на кака Гинка той позна пътницата, която видя в Бреговец: тя бе същата, що видя и при канарите. И двете се отбиха и дойдоха под ореха.

— Невенке, да ви запозная с нашия бъдещи депутатин, господин Стремски! — каза кака Гинка, като пропусна да назове по фамилия девойката.

Но Стремски вече знаеше кого има пред себе си. Той позна Невянка Шамурова.

Силно развълнувана, девойката се ръкува обаче с него сърдечно и свободно. Тя беше нарасла, развита, прелестна, съвсем друга от каквато я видя преди две години в Балкана. Хубавица истинска! Затова и не можа да я познае в Бреговец.

Разумява се, един от първите въпроси, които след първите здрависвания дойдоха на устата му, беше и да я попита отдека идеше преди една неделя, та мина през Бреговец.

И от отговора й той получи обяснение и на думите: „Вземи, голубчик!“ — думи тъй сладко звънтящи и досега на душата му.

Невянка Шамурова се връщала тогава от Николаев, дето я турил в пансиона един неин калеко, търговец там, прибрана от него след развалата на Бяла черква, която разсипа и баща й. Подготвена вече в Бяла черква, тя постъпила в четвъртий клас на гимназията, довършила успешно тая година шестий клас и се завърнала по волята на баща си. В Бреговец и ней се сторило, че го познала…

Додето разправяше това просто, свободно, изящна, с поглед светнал, с известно стеснение, което се изражаваше чрез шаренето с края на слънчебрана земята. Стремски впиваше очи в нея смаян, с много внимателен вид, но повечето слова не чуваше, а само гълташе сладката музика на звуковете… Кака Гинка и тя, смълчала се, слушаше Невянка, стреляше очи по лицата на двамата млади и лукаво се усмихваше на вълненията им, особено на Стремски, изгубил своето самообладание, смелост пред свободната руска възпитаница.

— Гино! Гино! — извика един слаб, писклив глас отдолу и едно ниско, сгибаво човече с белезняви френски дрехи се подаде между шумата на лозите.

— Генку иде рапорто да ми дава! — каза кака Гинка, като се обърна към Стремски засмяна. После извика на мъжа си: — Стой там! Че змия има тука, ида сега. Невенке, извинете! — и тя се затече и го пресрещна.

— Какво ще ми кажеш?

Генко Гинкин с отхлупен назад фес, запъхтян, действително идеше на доклад при жена си за своята деятелност по Стремскевия избор.

— Лошо, лошо! — избъбра той чевръсто.

— Не думай хаирсъз лафове! Казвай какво е!

— Шамурът — долу, много лош! Пцува! Не бива… Много сърдит, дявол да го вземе… Ще те хвърля, каже, в реката…

— Да го порази! Ами защо те не хвърли?

— Не се бой, той ме плашеше: тя е пресъхнала!…

— Все ще се намери за тебе някоя жабешка вирчина… Колък си? А бре, хапльо, какво дириш ти при хаджи Гъча? Него ли намери? Той с капка вода би удавил Стремски!

По-долу найдоха хаджи Смиона. И той беше угрижен от Генковото известие, че хаджи Гъчо е тука днес.

— Отде се запиля? Ще напакости! — каза ядосано кака Гинка, която беше прегърнала страстно интересите на Стремски и страдаше от премеждието, в което хаджи Гъчовото дохождане туряше сполуката на делото.

Тя се обърна нагоре, дето остаяха Стремски и Невянка, невиждани оттука, и каза, като пляскаше ръце:

— Тъй, влюбете се там, па се вземете, да се пукне тоя джелатин!

— Кому приказваш, Гино? — попита хаджи Смион.

— Там има две птички на черешата!

— Право имаш: и птичките се либат: аз видях веднаж как две врабчета се целуваха с човките си… И тъй ми домиля, знайш, като ги гледах, щото рекох на булката у дома…

Беритбата следваше деятелно. Долу в ливадата, при реката, бяха в живописни групи насядали семейства, излезли на разход. Там беше и хаджи Гъчо със своето. Невянка беше дошла на лозето тяхно, близо до хаджи Смионовото, да позоби от самите лози, и там беше я намерила кака Гинка и поканила да я запознае със Стремски.

Кака Гинка си намери работа в долния край на лозето и само след един час се върна на горния край, дето завари пак двамата, на същото място, в същото положение, че приказваха. Тя им се извини, че се забавила, но те я погледнаха учудени и опуйчени.

Влюбените не забележват времето!

Хитрата кака Гинка веднага разбра това и не щя да смущава щастието на Стремски с обаждане безпокойната вест по избора му.