Иван Вазов
Нова земя (54) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XVIII. Покрай Бързия

Бреговецкия проход е един от най-живописните на Стара планина, именно — по северния й склон. Буйната Бързия, шумна и пенлива, се спуща през много водоскоци в дълбоката си матка, ревешком скача по балваните и бяга към долината. Двете високи и стръмни урви на долът са покрити с букак. Величествените и столетни дървета се катерят гъсто, като войска исполини, по склоновете и придават чудесна красота и великолепие на тоя планински дол. Окото с наслаждение се лута по техните зелени бухлати шатъри и люби да потъва в тайнствените самотии, които се прозират в сенките между белокожите стволове. Шумът и бученето на реката пълни цялата околност с ек. Навред шума, сенки, луда растителност. Човешките гърди поемат жадно влажния въздух на усоята през летните пекове. Пътникът, който иде тогава от голите равнища ломски или от София — минал през пустинните, каменити и опечени баири на южния балкански склон — изпълня се от радост, като се озове в хладната пазва на това горско гърло. Картината е възхитителна, очите не могат да се нагледат, душата се опива от шумовете, зеленината, хубостите и величавите видове, натрупани тъй щедро от природата на едно място.

Шосето извива край Бързия ту отляво, ту отдясно и се катери лъкатушно по високите урви над нея, се край букака, а някъде — и през него. Правено още през времето на Мидхат паша, то е доста върло и пощенските коне не могат да изкарат колата, като преминат един километър оттатък Клисура. На тая точка управлението запряга колата с волове, а конете се изкарват на върха. Понеже вървежа на воловете е твърде муден, пътниците предпочитат да слазят и пешком да вървят, сиреч да правят най-прелестната разходка под сянката на тия вековни букаци и над пропастта на шумящия дол.

Из тоя друм пътуваха пеша и Найден, и Догански — за към София.

Защото докторът се беше решил да тръгне заедно с госта си. Причината на това бързо тръгване беше опасността, в която го тури подаденото вчера заявление до княза, което още днес навярно щеше да тръгне за министерството с резолюцията му. Докторът прочее реши веднага да се яви пред началството си и да отстрани бедата, която го заплашваше.

Колата им идеха отзад, като скърцаха и скриптяха жаловито, водени от флегматичния шоп-колар, отхлупил шапката назад.

Докторът не беше приказлив тоя път, безпокойството го ядеше, той беше замислен, нетърпелив и намираше друма нетърпимо уморителен. Найден, напротив, се усещаше в добро разположение на духа и мълчишком се опиваше от хубостите на природата, която тука му се показваше съвсем от нова страна…

Но вниманието и на двамата биде привлечено при един завой, на който излазяше пътека из букака, от някакви отдалечени викове в гората. Току-що се допитваха какво ще бъде това, из пътеката изскокна един селянин с капица на главата.

И двамината го познаха веднага.

— Рангел! — извика докторът.

— Убиецът! — извика стреснат Стремски.

Рангел се затече към тях куцишком.

Докторът си фана револвера.

— Какво искаш, бре? — попита сопнато той, готов да се брани…

— Избавете ме, помогнете ми, господин докторе! — извика умолително убийцата на Юсуф ага.

— Кой те гони?

— Потерята, стражари — той посочи гората, отдето приближаваше топтенето.

— Дявол да те земе тебе! — изкара му се докторът. — Де да те скрия? — В джобът си?… Ето ти цяла планина! Тичай!

— Убих си кракът, хромя! Не мога.

Действително, Рангел, премалял от бягане, с цървули продънени, из които се подаваха разкървавени пръсти, едвам стъпаше на левия си крак и нямаше възможност да се спаси с бяг — от стражарите и следователно от съд и петнайсетгодишен затвор.

Тоя шоп беше около двайсет пет годишен рус момък, облечен в скъсани шопски беневреци и изжулен дорамник, с раздрани ръкави на ризата. Той имаше ръст среден и здраво развита снага, лице сухо, очи сини, с поглед енергичен, зверовит, който светеше изпод тясното му силно издадено чело.

Стремски, който в Бреговец беше готов да свидетелствува против него, да каже истината, въпреки гласът на българина, който викаше в сърцето му, тука се смили. Видът на младия шоп, гонен от два дни като звяр, пробуди в душата му съчувствие и желание да го спаси. Но как? Той мислеше какъв способ да намери, преди да изпъкнат там гонителите. Веднага той фана за ръка Рангела, поведе го към колата, които бяха наближили, зема поводника от ръцете на коларя, увря го в неговите, размени им шапките и му каза:

— Води нагоре, а гледай надолу! — па се обърна към коларя: — Ти ела с мене. — И те тръгнаха двамата да идат към доктора. В тоя същи миг петима стражари излязоха на шосето.

Те попитаха доктора видял ли е бежанеца. Той отговори, че не е.

— Той без друго е слезнал надолу, зад завоя, той хромеше и нагоре не можеше да върви — размениха си мисли стражарите.

— Напред! И стреляйте, ако не спре — изкомандува старшият им.

И потерята бързишката слезна надолу и мина край колата и водача им, без даже да погледне към тях. Когато по-следния шум от гонителите изчезна, Стремски и докторът приближиха до благополучно избягналия опасността Рангел.

— Ти да благодариш бога, че ти избавихме кожата от куршумите! — каза му докторът.

— Сполай ви, господин докторе — каза ниско и още много уплашен Рангел.

— Сега тъй ще водиш колата чак до върха, а там ще видим… Па по-малко куцай.

— Бива.

Но клетия момък едвам премещаше крака, премалял и изнемощял.

— Ял ли си? — попита го Стремски.

— Дека, господине? Дренки и трева ям от два дена. Това дал господ в гората… — отговори Рангел, като изглеждаше Стремски и искаше да го познае.

Найден извади половина хляб от коша в колата и му го даде.

— А! Вие ли сте, господине, дето на Кутловица ме видяхте? — извика ненадейно Рангел, като позна най-после Найдена. Па като сграбчваше хляба, сграбчи му и ръката и я цалува много пъти.

— Ние сме българи, Рангеле, затова ти помогнахме сега, но да се убиват хора, макар и турци, то е лошо нещо и грозно. Помни и пази се — каза му Найден, като отминуваха напред с доктора.

— Ех, господине, да го знаеш ти кой беше турчино, като мене щеше да сториш!… Той християнска кръв е пил! Комка да не зема, ако лъжа — казваше Рангел, без да бъде чут вече от Найдена, като фана да ръва изгладнял коматя.

Двамата другари мислеха из пътя как да притулят и нататък Рангела. Неговата съдба ги интересуваше вече и участието им растеше към тоя млад и силен момък, жертва на едно пагубно увлечение, но повече геройско, отколкото безчестно: той беше убил в лична борба един враг на народа им, беше отмъстил за неправедния грабеж и за другите му насилия над българи. И Стремски си напомни за баща си, зверски съсечен от един турчин, който беше видял добро от него и се питаше дали би могъл да му прости и дали имаше право да прости, ако му паднеше във властта звярът-убиец! Наистина чувството на хуманност, светъл плод на нововремската философия, му повеляваше да прости, но имаха ли право да искат от една първобитна, непосредствено чувствующа природа, като Рангеловата, пориви от великодушие, непонятни за неговия прост естествен ум?

Когато излязоха на билото, те видяха на поляната един стражарин, който пазеше шест коня. Разбраха, че прежните стражари са били конни и временно са оставили конете си тука, за да бродят пешком стръмнините букашки. Тяхното повръщане тука прочее беше сигурно.

Когато пак пощенският колар, който чакаше на същата поляна, впрегна конете, те качиха Рангела при него, като му нахлупиха много ниско шапката на челото. По причина на близостта на потерята те измениха и плана си за обядване и вместо в близкия Петрохан решиха да обядват долу на Гинцките ханища. Кратковременното бавене при Петрохан поради препрягането на конете мина без никаква опасност. В кръчмата нямаше никой. Четиримата конници-шопи, които излязоха оттам още при спирането на колата и тръгнаха напред, не бяха тъдявашни, а от Искрецката околия, както узнаха от ханджията. В една стаичка докторът прегледа Рангеловият крак. Намери, че ходилото беше разрязано от камък, но раната беше лека и щеше да заздравее скоро, ако се пазеше кракът спокоен. Когато колата пак тръгнаха, шопската дружина беше изминала вече поляната и се спущаше надолу към Гинцките ханища.