Иван Вазов
Нова земя (38) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

II. Ударът

Както видяхме, Стремски бега из Русе ненадейно. Той си даде оставката под предлог на домашни причини, губернаторът не се съгласяваше да го пусне и му даде само едномесечен отпуск. След като бега из Русе, Стремски бега и из България; тя беше много близка за скръбта му. Той отиде в Пеща. Там, в чужда земя, под чуждо небе, при чужди хора, обиколен с хиляди нови впечатления, той мислеше да се разсее, да позабрави — погълнат в развлеченията и шума на големия маджарски град. Петнайсет деня престоя там, но вместо разтуха той намери по-голяма мъка: сам, непознат, той се озова в един вид самотия, населена с неговата скръб, която го диреше навред, която не можеше да отпъди. Той нямаше тук никоя близка душа, да подели чувства, да потърси утеха в излияние. Пеща му стана несносна и той тръгна назад към България, за да иде в Бяла черква. Чинеше му се, че отечеството пак ще бъде по-милостиво, че то по е способно да му даде облекчението, което жадуваше болната му душа. По тоя начин той днес достигна до Бреговец, дето реши да пренощува, за да си отпочине.

Лицето на Стремски беше силно измахнато и побледняло. Страшният удар, който го връхлетя тъй нечакано в минута извънредна, се отрази на цялото му същество. Очите му хлътнали, погледът съсредоточен, разсеян, замислен; душевните мъки предаваха на чертите му страдалческо, болезнено изражение. Той приличаше на човек, който става от тежко боледуване.

Стремски изпитваше и сега неописуеми мъки. Разкъсаното му сърце пускаше кръв, охкаше от неизлечимата рана, която спомените злобно и неумолимо разравяха. Образът на вероломната девойка, жесток и пленителен, го преследваше и не му оставяше нито минута спокойна. При болежът на разбитото сърце притуряше се и лютото страдание на самолюбието, уязвено до смърт от Драгината измяна. Любовта му пренебрегната, стъпкана в кал, безмилостно унизена, но пак жива и гореща, нямаше сила да се превърне в спасителна умраза, нито — надежда за забрава… Да забрави? О, дълго това няма да бъде, и ще бъде ли? Ударът му се чинеше смъртоносен.

Минуваха му сега през ума всички подробности на последните му срещи и разговори с Драга и търсеше в тях да проникне тайната на невероятното сгодяване нейно с Патева. Той познаваше своенравната и природна вятърничавост на тая странна душа и при все това Драгината постъпка му се виждаше загадъчна. Имаше две неща сигурни в положението, и те си противоречеха: нейното решение не бе плод на бащин натиск — тя не бе способна — както и друг път си беше казал — нито за такова сляпо покорство, нито за такова самопожертвувание. От друга страна — тя не любеше Патева, в туй съмнение нямаше за него: устните му още горяха от цалувките й… В последнята среща тя му казваше: „Грабни ме!“ Дали го предупреждаваше, че ще се предаде другиму? Той зема това за вшутявка. Ами тогава? О! Той би желал натискът да е причина: увереността, че е била принудена от волята на родителите си, би му донесла малко утешение. Но той я нямаше, а другото не искаше да допусне.

Но тогава? Как? Защо? Отде тъй?

Той не можеше да намери отговор на тия питания. Пред него стоеше само един факт, съкрушителен, реален, положителен, страхотен: ужасното му нещастие. Сега му ставаше ясно и Патевото придружаване Драга при Дондуковото дохождане, и неговото отношение там, и непостижимо комическото положение на бедния Мачухонски, забраняющ Патеву да се доближи до годеницата си… Неговото бедно сърце се късаше, душата му ридаеше, мислите му фърчеха като подплашен рояк пчели на друга посока, към север, към Дунава, когато той се стремеше към Стара планина. По-скоро, по-скоро да се превали тя, да се тури тоя зид между мястото на неговата любов и неговата страдна душа… В един нов кръгозор, при други впечатления, острите зъби на ядните възпоминания няма да гризат дотолкова зверски сърцето му, жедно за покой, за отдалечаване, за забрава благодетелна.

И той гледаше с наслаждение през дрипавия прозорец старопланинският връх, отишел в облаците, който му се усмихваше приветливо от своята далечност.