Иван Вазов
Нова земя (19) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

IX. Пътници

От Иваницовата къща до пристанището беше доста далеч, затова Стремски бързаше. Градът беше пак пуст и заспал; фенерите пръскаха умряла светлина по зидовете и дюкяните, на криви линии наредени покрай тесните улици. След десетина минути той излезе на набрежната, за да се спусне оттам по-пряко до пристанището. Отпреде му, в дълбочините, Дунавът безмълвно течеше, като даваше на места металически отлив.

Когато отмина зданието на губернаторската канцелария, той видя, че вървеше друг човек пред него. Тоя човек бързаше и сегиз-тогиз се спираше до заградата на набрежната и надничаше към реката, като да види нещо в мрака, легнал по-гъсто под брегът. Параходната тръба изпищя в нощната тишина и пътникът бегом отиде нататък; същото стори и Стремски — тоя звук беше знак за скорото тръгване на парахода. Очевидно, и двамата тия пътници гонеха същата цел и бяха позакъснели. Набрежната завива край терасата на градината от хотел „Ислахане“ и се спуща в Княжеска улица, която веднага извежда на мегдана пред пристанището. Когато се найдоха на него, голямата черна маса на парахода се видя цяла, с осветлените си прозорчета. По мегдана и двамината фукнаха. Скоро Стремски надвари предния пътник, без да се обърне да го погледне, и като един ураган отиде до парахода.

— Zurück! — извика му един немец-чиновник, като препречи пътя му със спущане хоризонтално дървото, що затваря достъпа до парахода.

В същий миг параходът се оттегли от гредите на скелята с жабуркане и пъхтене над водата.

Стремски остана като вкамънен. Той гледаше, зяпнал, отходящий параход с червената светлина на мачтата си.

Няколко секунди забавяне — и всяка надежда да предвари един опозорителен скандал във Филовичевата къща изчезна!

По времето, когато ставаше тая история, освен австрийските параходи, които денем хващаха Русе, съществуваха и локални, между Гюргево и Русе. Последният от тия параходи спираше по един часът, за да пусне или вземе пътници. Обикновено по тоя час рядко се явяваше някой да се качи. Параходът, прочее, едвам спрял, веднага тръгваше, щом на пристанището беше пусто. Тъй направи и сега. Но в мъгливи нощи всяко движение престаяше.

— Ах, параход удрал! — извика по руски някой зад Стремски.

Стремски погледна кой е и видя един белобрад старец, който показваше знакове на отчаяние.

Това беше Мачухонски.

— Мачухонски! И вие ли пътувате? Ето нещастие! — каза Стремски.

— Батюшка! Какво да правим сега? Друг параход няма ли?

— Този е последний. А до съмване — други няма. Защо бързате толкоз, господин Мачухонски? Бързо поручение ли имате?

— Да, да, чрезвичайно важно — отговори старецът.

Бедният, той отиваше да купи червен восък! Мисълта, че утре генералът пак може да се навъси, не беше дала мир на стареца ни в черквата, ни по-после, на леглото. Той мисли дали не може да заеме от някое друго учреждение в града восък; но те се отваряха подир девет часът, а губернаторът пишеше кореспонденцията си по-рано. Мачухонски мислено виждаше как се намръщя лицето на губернатора и как той издумва: „Ах, тоя старик занемарява…“ Тревогата растеше в душата му и той подир полунощ се реши да тръгне за Гюргево още сега, вместо утре, и утре с първи параход да се повърне с покупките. Един път взел това решение, той усети, че му олекна, и припна към пристанището, лек като перо, за да завари последний параход, на път вече!

И Стремски беше занят със своята тежка мисъл. Утре целия град гръмваше от срамотния скандал на Светлина, която беше сестра на бъдещата му жена. Няколко капки от калта щяха да паднат и на Драга. И при всичкото му тържествено обещание пред нея и готовност, и увереност да предвари това зло, препятствие неодолимо стихийно се препречваше… Широкия Дунав мрачно влечеше водите си пред тях, с неумолимото си и бездушно спокойствие.

Какво да се прави?

Иззад бараката, край брега, зададе се някой си.

Двамата пътници се извърнаха, те мислеха, че това е чиновник при пристанището.

Но видяха в сумрака, че той беше турчин.

— Що дири тоя враг християнски тука? — пошъпна Мачухонски на Стремски, като отстъпи предпазливо.

Турчинът ги поздрави.

— Не бойте се — каза Стремски, — този турчин ни трябваше: той е каикчия.

— Как, вий с лодка ще минете? — извика старецът.

— Като няма параход — с лодка — ако този се наеме. Моята работа е още по-припряна и неотложна.

Старецът гледаше настръхнал Дунава. Реката се чуваше, като глухо шуми.

Стремски влезе в преговори с турчина. Той беше момък снажен, мускулест и силен под съдрания си ментан. Стъргуваха се скоро, защото Стремски даде веднага исканите три лири, плата пет пъти по-висока от обикновената. За да покаже, че не взима твърде скъпо, турчинът забележи, че само неговът каик се намира тьдява и че ще излезе вятър, който ще удвои трудът му. Поканен от Стремски да му бъде другар, Мачухонски се намери в недоумение. Минуването с лодка нодщя Дунава го плашеше. Но като сметна, че чрез това пътуване той избягваше страшната случайност да не угоди на началството, колебанията му намаляха. Те съвсем изчезнаха, когато Стремски му заяви, че нищо няма да плати той.

Те последваха турчина край бараката и край напластените складове греди по брега и дойдоха при устието на Черни Лом, дето стояха на завет катерите и канонерките. Там във водата леко се люшкаше и една лодка. В нея спеше человек. Той веднага стана, разбуден от присъствието на другите. Това беше пак турчин, къс белобрад старец, с боси крака.

Отвързаха лодката от колът, старият я опиняше и държеше долепена до дървената груба скелица, каквато си стъкмяват лодкарите. Младият турчин, изправен във враницата, подаваше ръка на пътниците, за да влязат.

Мачухонски дълто се моли и кръсти неподвижен, па влезе и той.

Турците се наместиха на двата края и загребаха.

— Прекръстете се, Стремски! — забележи Мачухонски, като пак захвана да се кръсти и гледаше водата, която се плискаше о лодката със странно жвакане.

Стремски се прекръсти.

Лодката отиде навътре.