Иван Вазов
Нова земя (105) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. По Женевското езеро

Тълпата излезе из Шильонския замък и си отдъхна с благодарение на свежия въздух. Пред вида на синьото кристално езеро, на високите околни планини със скалисти чуки и плещи, обрасли със зелени гори и надвиснали над вълните, на модрото небе — тежките впечатления, възприети от посещението занданите на замъка със зловещите синджирни брънки на стълповете и тъмния кладенец-гроб, и от чутите мрачни истории, разказани от черномурото хубавичко момиче чичероне, отслабнаха, изгубиха се. Остана само един поетически спомен за един кът, увековечен от Байрона.

Парахода пак пое пътниците си и запори езерото. Той мина наляво от островчето с трите легендарни дървета, на което се е любувал Шильонския затворник, и удари право към срещния бряг, дето Бувре се гуши в подножието на планината. Замъкът бързо се отдалечаваше и рисуваше красиво над вълните със своите зидове, полезени от павой, остри сводове, кули, бойници. Отляво, зад Вилньов, се отвори гледка на Рона, която мътна се втичаше през зелени лъки в чистото езеро; на островърхата планина Dent de Midi и зад нея — на снежните гребени на Алпите. Отдясно пък — беше омайната панорама на синьото езеро, обточено с низ селца и градовце, мило снишени под високите присойни стръмнини, живописно покрити с лозя на тераси, летни къщи, просечено от вратоломни железни линии, пълзящи отвесно от езерото до върха.

Пътниците в парахода — тоя параход правеше обиколка на езерото — разходка прелестна, задължителна за всякой турист — бяха много, от разни възрасти, положения, народности. От Бувре се прибави и бръмчащия рой на пансионерките от едно девическо училище. Те завоеваха всичките седалища на кувертата, екнаха от смехове, глъчки, прилични на цвърчения на врабци, и с възклицания „О!“, с които се зафащаше всяка тяхна фраза… „Oh, quel joli tableau!“ „Oh ma chère!“ „Oh, tu es drôle, Adèle!“ „Oh, mon Dieu!…“ „Oh, set anglais! Oh, quelles dents — des vrais crochets, ma chère!“^[1] А розовите присмехулници се кискаха звънливо, додето белобакия албионски син, който беше предмет на радостта им, увираше невъзмутимо носа си в Бедекера и час по час дигаше очи, за да провери местностите с описанието им. Oh, voilà des russes! Oh, la dame est delicieusement joie… Mais tu ne connais pas les russes, Josephine? Entende donc!^[2] — цвърчеше една прелестна девойка, като сочеше на другарките си изправените до заградата на кувертата Стремски и Невянка, които си говореха, гледайки на прекрасната картина на езерото и планините.

До тях две госпожи, една млада, плава и хубавица, с малки бели ръце, и възрастна, въздебеличка жена, приказваха, или по-добре чуруликаха, на божествено кръшният и руйният в женските уста френски език.

— О, каква щета, че контът не е тук! — казваше старата често.

— Но той не можеше да ни придружи, мамо! Занятия извънредни го задържат пленник сега в Париж-отговори младата.

— О, да!

— Ти чуваш, мамо? Тия са руси! — прошушна дъщерята на майка си и й посочи с поглед двамата българи.

— О! И отлични руси!

— Обичам ги.

— Желаеш ли да се разговаряш с тях, Жано?

Но Жана със сръчността и свободната любезност, свойствена на френеца, вече питаше българката:

— Извинете, госпожо, за смелостта: вие сте руси?

Невянка погледна любопитно девойката.

— Не, госпожице, българи сме.

Найден подигна леко шапката си на двете френкини.

— Toujours russes; bulgares — c’est un espéce de russes!… Comme lui^[3] — забележи майката на дъщеря си.

— Представяме се: госпожа Дебройе, майка ми; Жана Дебройе — каза девойката, като си подаде малката ръка.

Назоваха се и нашите и се ръкуваха:

— Ако да беше пожелал конт Брадло́в да дойде с нас, ние щяхме да имаме удоволствието да ви представим и един ваш съотечественик. Но за жалост ние сме лишени от неговото общество — казваше майката.

— Конт Брадло́в е наш близък приятел, госпожо, и от вашето отечество — русин — добави Жана.

— Може би вие сте чули за него? — попита майката.

— За жалост не сме имали честта да чуем за конт Брадлова — каза Стремски, като размени с жена си значителен поглед.

— При все това конт Брадлов е известен в своето отечество, неговият брат е губернатор на една област — каза майката.

— Те смешат руси с българи — пошушна Стремски на Невянка: — вероятно това е някой руски граф.

И Жана каза ниско на майка си:

— Каква си странна, мале: отде да бъдат длъжни тия любезни човеци да знаят всичките хора? България е голяма земя; я ми кажи ти кой е префектът в Марсилия?

— Твоето разсъждение е съвършено право, дъще — забележи майката.

Познайниците продължиха разговора си до заградата на кувертата. Речовитите френкини в скоро време ги запознаха с положението си и обстоятелствата си. Те бяха от Париж, охолни буржоа. Правеха разходка из Швейцария. Те не можаха да се наприкажат за чудните природни видове по Алпите. Колкото за конта Etienne Брадлов — той беше студент по медицината, запознал се с Жана от една година насам. Сега те бяха годеници, т.е. почти… Etienne не можа да земе участие в разходката им, колкото силно и да желаеше, понеже го поглъщаха занятията по екзамена му. Старият конт — бащата Етиенов, беше богаташ милионерин. Братът на конта, губернаторът на руската… или българската област — френкините се бъркаха на тая почва — е по-стар от Etienne’а и това лято ще направи un voyage de plaisir до Париж. Но непременно те — българите, — като дойдат в Париж, трябва да им дойдат на гости, на улицата Sainte Anne № 15. Те ще бъдат приети с възторг, празнувани!… Госпожа Дебройе има симпатия към русите… Далеко преди да познае Etienne’а, един очарователен, благороден, млад русин, тоест българин… Enfin, c’est la même chose, n’est ce pas…^[4]

Параходът спира при Евиан, наближи Тонон, френкините се приказваха, неизтощимо излиятелни, духовити, пленително остроумни и мили. При Тононското пристанище се простиха със Стремски и Невянка и излязоха на Тонон — за да „поглътнат въздухът на французката земя“, — защото почти целия южен бряг на Женевското езеро е французки. От брега госпожица Дебройе напомни с една чудесна приятелска усмивка на Невянка поканата на майка си да ги не забравят, кога дойдат в Париж.