Иван Вазов
Нова земя (69) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VIII. Невянка Шамурова

Двамата „балкански“ познайници бяха успели да си изприкажат през отсъствието на Гинка, да се разберат, да се обикнат. Това беше станало така бързо и естествено, щото те даже не се чудеха, че тъй скоро са станали близки и свои един на други. Сърцата и на двамата бяха приготвени за тая обич, сякаш че жъднееха отдавна да се намерят, без да чувствуват ясно това.

Невянка никога не беше забравила услугата на Стремски, тя още притреперваше от спомена на неволната им прегръдка в гората и заедно с благодарност в нейната душа беше остало чувство на удивление към Стремски за неговата благородна преданост и великодушие към дъщерята на един човек, който преди няколко часа бе сочил револвера си в гърдите му. Като знаеше бащината си вражда към Марковото семейство, Невянка беше се побояла да обади на родителите си, че две нощи нареде минала заедно с Найдена Стремски. Тя беше прикрила това обстоятелство с невинна лъжа, като приписа на дяда Гъча заслугата за извождането й из гората и закрилата й до колибата. Тя не беше разказала романтическата си среща другиму, освен на една вярна другарка в пансиона. Тя пазеше в душата си тоя сладък спомен, тъй жив и свеж сега, както и в първите дни. В тоя спомен пъкаше вече семето на любовта, готова да изхвръкне в разкошен цвят при първата животворна луча.

Стоенето й в Русия, в една друга, културна среда, беше отразило влиянието си върху характера на Невянка, както беше я преобразило и физически. Тя съединяваше свободната и естествена простота в обноските с някаква мечтателност и сантименталност на руска възпитаница, чела скришом от зорката директорка на пансиона Лермонтова и Байрона, спящи под възглавницата й. Тя и сега остаяше българка простодушна, добра, непокварена: тя беше само по-мила под лъскът на развита красота и на светскост. Под веянето, неотвратимо за никой млад человек, на новата руска литература Невянка беше с широки понятия по задачата на жената в обществото и затова първото й стълкновение тука беше с баща й, чието мировъзрение, естествено, противоречеше с всичко, каквото тя беше възприела, в каквото вярваше и беше убедена. Вечна история на два противоположни мира, които се не разбират, които се отричат. Хаджи Гъчо се погрижи да намери достоен мъж за Невянка, а на неговият идеал отговаряше един карловски чиновник: момък от род, богат, с положение… Невянка се запозна с него и не го хареса. Той не беше нейният герой. Тя го намери днес, под ореха, в лозето на хаджи Смиона — сиреч лицето, което в бащините й очи беше немислимо за зет, никога невъзможен! Един път съзнала в душата си, че люби Стремски, тя реши, че Стремски ще бъде и не друг. Бащината й омраза против него се изпречваше като една висока планина пред очите й; но тая планина беше безплътна, прозрачна и Невянка щеше да се провре през нея, щом поиска; тя щеше да я прехвръкне, ако да беше гранитна!

Стремски се срещаше с нея в психологически момент: тя именно сега имаше нужда от помощ в непосилната борба. Макар че дошла едвам от петнайсетина дена, ней решително й се бе казало, че тя ще бъде задомена, и за чиновника. Тя с ужас даже разбра, че и за тая причина баща й я тегли от училището безвременно, без да е свършила пълний гимназиален курс. „Ожени мома, да не е дома“ — мина й през ума. Тя знаеше, че баща й е упорит, непреклонен. Тя помнеше харно, че преди развалата той една вечер вика един поп у дома си, доведе един момък и каза на кака й, мома още: „Ано, това момче ще бъде твой мъж! Попе, венчей ги!“ — и тъй, венчавка и сватба стана за три наполеона. Кака й умря подир седем месеца… Баща й не можеше сега тъй варварски да постъпи с нея, нито тя имаше паническия страх и овчата безропотност на покойната. Положението й ставаше толкоз по-мъчно, че препоръчваний момък би бил желан мъж за всяка друга мома. Нейният отказ нямаше оправдание пред очите на благоразумните хора; само едното сърце даваше й право. И тя нямаше да го насили. Не! Тя реши даже чрез независим труд да се избави от тежката опека на баща си и приготви прошение до директора на просвещението да иска учителска служба. Това беше завчера и именно тогава тя чу случайно в Карлово, че в Бяла черкова си е дошъл Найден Стремски. Силата, с която се разтупа сърцето й, откри й, че този человек носи нейната съдба.

Чувството на Стремски обаче не носеше такава далечна дата. Той беше забравил скоро оная много бледа, срамлива и неодяланичка мома, която изнесе на гърдите си из опасната гора. Това беше един драматически епизод, несвързан ни с миналото му, ни с бъдещето му. Той обаче има деликатността да го не обажда никому, за да не дава повод за клюки. Доде трая войната, той рядко си спомняше за това, а в Русе се залюби в Драга и съвсем забрави бледният образ на дъщерята на бащиний си и него душманин, нито се заинтересува да попита някого за Невянка. Но той най-малко предполагаше, че тя ще се учи в Русия, и това при нейната телесна промяна спомогна много, дето той не усети коя е тя, когато я видя в Бреговец. Но тая красива мома разлюшка силно душата му, потопена тогава в пресните още страдания от Драгината измяна. Той си спомни нещо отдавнашно и сърцето му заговори нещо сладко и неуловимо. Това бързо видение беше една светла луча в нощта на неговите безмълвни мъчения. И нему се стори тогава, че тази мома беше ангелът-спасител, който един би могъл да въдвори в душата му тихото сияние на радостта и покоя… Но ангелът отмина бързо и Стремски остана в неизвестността и страданията си.

Когато дойде в Бяла черкова, чийто въздух пръв повлия умиротворяюще на него, той с никого нема разговор за Шамуровата дъщеря, за да узнае нещо за нея, макар че чаровният лик на девицата живееше в душата му безимен и поетически. Така щото срещата му днес беше страшна изненада, която го разтресе цял, и той със светкавична бързина се влюби — в любената.

Тая млада, любеща душа беше жъдна още за любов подир тежките болки от нея; тя чувствуваше, че само любовта може да извърши мигновено и чудотворно делото на разстоянията и годините — да заздрави раните сърдечни… и нещо повече: да покрие живота с обаяние…