Иван Вазов
Нова земя (3) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

III. Конникът при Амбарица

Амбарица, подир Юмрючал, вторий великан на Стара планина, е една колосална, гола, разлата пирамида, наклонена на изток, отишла пòврага нейде в небето, дето събира облаците около челото си. Тоя връх, добре виден от цялата Стремска долина и от цялото Пловдивско поле, е изправен тъкмо над Бяла черква, но която вижда само полите му.

Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини, из които се вият и грачат орли. По нейните приоблачни хълбоци, покрити с тлъсти паши, пъплят лятос богати юрушки стада, пасат на воля гойни говеда, хрупат с наслаждение тревата дребни, пъргави планински коне. Тишина царува в пространните самотии около гиганта. Вятърът едвам шумоли из букаците му и боровите лесове в подножието му; сегиз-тогиз горско пиле изкрече диво в столетната гора или разклати задрямалите вейки, като прехвръкне от клон на клон.

Никой не се е качвал на Амбарица. По нейната лъзгава и страшно наведена стръмнина шемет хваща, кракът се подхлъзва над пропастта, ветрища внезапни свалят шапката или носителя й… Само тоя луд делия Крали Марко някога, казва преданието, имал си житницата на върха — види се, да я направи непристъпна за крадци — а може би — от просто тщеславие — да покаже на света силата на Крали Марко. Отдавна вече Марко се е изгубил и амбаря му няма на върха, но върхът носи и днес спомена на тая Маркова слободия и се вика Амбарица.

Но ако се не намира там никаква следа от подвига на исполина, то ще намерите друго нещо, каквото второ няма: най-величествената гледка на светът!

………………………………………………………………………………

В това време, когато колоната на бежанците се изкачваше на върха на урвата, или по-добре — на лявото рамо на Амбарица, за да тръгне на изток по билото на гребена, на дясното рамо на Амбарица, из долът на Осъма, край боровете на Добрила, зададе се един конник.

Тоя конник, млад и здрав момък, дупчеше усилено коня си, облян в пот. Добитъкът беше едър и силен, с дълга заплъстена грива, с юзда, колан и стремена от въже, както биват кираджийските коне. Над самара бе хвърлено едно палто. Широко се раздухваха двете страни на запенения корем на запъхтяното добиче.

Младият конник носеше униформата на турски колагас — капитан: син сукнен мундир, закопчан с жълти медни копчета на възгънатите поли, на който личеше червената подплата; панталони от същия плат и цвят, с тесни червени ламбаси; на ръкава — златен галон, ален фес на глава — всичко силно оваляно. Без сабя.

Когато дойде на самий връх на урвата, конникът се спря и даде отдих на коня си. Оттук надолу стръмнината се спущаше наведена, гола, плъзгава към дълбочинето. Тя пресичаше с недостъпността си съобщението между дясното и лявото рамо на Амбарица или го правеше много тежко. Офицеринът гледаше към долината: тя лежеше в една чудовищна глъбина оттука, цяла видена като на длан. Той гледаше по посока на Бяла черква, но Бяла черква се не виждаше — затулвана по-долу от издаднината, която правеше чуката Остро бърдо. Само димът, разсяг на сиви пластове из въздуха, свидетелствуваше за присъствието на запалений град в подножието на планината.

Голяма скръб се изобрази по живото, но избледняло лице на офицерина. Той бе облян с пот, от който прилепваха до високото му чело китки от кестенявата му коса, изскокнала безредно изпод отхлупений фес. Погледът му, горещ и безпокоен, изражаваше същото страдание, същата тревожна душа.

Той се бави само две минути там, па плесна коня с пръчката и удари напред през отвесната урва. Добитъкът с мъка следваше този опасен път, дето никаква диря от пътека не съществуваше. Най-малкото подплясване или спряпане беше гибелно на тая стремителна наклонност. Конникът очевидно не мислеше това и погледът му се все впиваше напред в пространството, без да внимава де стъпя коня му. Излезе и вятър, и при другата опасност се притури и тая. Веявицата отнесе фесът. Но свикналия със стръмни планинисти места добитък, толкова ловък, колкото и як, устоя на силата на духлòто и премина благополучно най-примеждливата точка и зави по една по-малко стръмна наклонност.

Оттука се видя хубаво урвата над Леевица и целия пъстър и подвижен поток от бежанци по нея. На върха й, дето пътя вече отиваше равно, по другата наклонност на гребена, тоя поток продължаваше шествието си на изток и началото му се губеше зад другия край на една борова гора там.

Офицеринът се намираше на куршум разстояние от това множество, когато няколко пушки изпукаха. Той се обърна надясно и видя бели кълба дим при камънаците на ярът. Тълпата, подплашена, затърча нанапред. Той мушна коня и препусна надолу към нея по мократа още от недавния дъжд трева. Конят се хлъзна и се строполяса заедно с ездача си. Офицеринът сръчно измъкна ногата си от въженото стреме и скокна невредим; па се наведе, помогна с мощните си ръце на животното да се закрепи и да стане, поправи му изкривения самар и се метна леко пак на гърба му.

Четирима черкези му препречиха пътя. Те бяха притърчали от засадата си при камъняка, додето ставаше току-що описаната случка, с ятагани в ръце. Един му улови коня за юздата.

Но хищниците остаха слисани: те едвам сега видяха, че имат пред себе си турски офицерин.

— Гери, чапкънлар! — извика им той, като ги устрели с гневен поглед.

Черкезите направиха почтително темена и се отдалечиха от офицерина.

Той продължи пак на препусканица към множеството, по полегатата поляна. В няколко минути стигна до бежанците.