Иван Вазов
Нова земя (39) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

III. Самоволен заточеник

Вратата се чукна.

Стремски попита кой е и като чу гласа на ханджият, стана и отвори.

— Какво има?

— Доктор Догански е в кафенето. Прати ме да питам може ли да дойде?

Стремски се навъси.

— Какъв е този доктор?

— Тукашният, при войната — отговори ханджият.

— Ето още един нов запознайник! Кой ще е негова милост? — избъбра си Стремски. — Нека заповяда!

След минута влазяше в стаята един момък трийсетгодишен, с пълно, здраво, розово лице, с жив, събуден поглед и с фаворитки черни — пред ушите.

— А! Позволете, нали господин Найден Стремски имам чест да виждам? — попита той, като свали шапката, която беше румънско офицерско кепѐ от сиво военно сукно, както и дрехите му.

— Да — отговори Стремски, позачуден от малко чудатата външност на влезлия.

— Представлявам ви се тогава: доктор Догански, от X.…, ваш съсед, почти ваш съгражданин. Баща ми сам е от Бяла черква. Значи, гледайте ме като съвършено свой — викаше докторът високо и любезно и приятелски тръскаше ръката на Стремски.

— Отде ме познавате, господин Догански? — попита Стремски, след като покани доктора да седне на денкчето.

— От Цариград ви познавам, когато заминувах преди десет години да се уча в Букурещ… Вий сте забравили… Как се изминуват неусетно годините! А узнах за вас в Кутловица, дето бях отишел да направя медицински оглед на убития турчин. Сега току-що се връщам. Там пристава ми обади, че е записал като свидетел и един Стремски, идящ от Русе. Аз знаех, че сте там чиновник, от голямото добрутро… Тозчас се сетих, че сте вие.

— Да, като закусвах на Кутловица, случи се едно убийство и аз видях убиеца, току-що бягаше. Фанаха го. А мене записаха в акта.

— Аз трябва да благодаря на тая случка. Възхитен съм, че намирам тук един съотечественик, един тракиец, което значи: един приятел — в тая дива Шопландия… Вий заминавате за София?

— Да, утре. Оттам за Бяла черква.

— Това е невъзможно! Аз ще ви спра тука! Вий сте мой гост… Излезте из тая мръсна дупка! Тая нощ ще станете жертва на милиарди бълхи и квинтилиони дървеници… В този орангутански град и по-хубаво няма! Представете си, брате: аз съм тук в африканска пустиня. Ужасно монотонен живот. Пътник рядко спира — промени конете си на станцията, па хайде — бяга. Ти си изключение… Българин свестен не можеш да срещнеш, да размениш две умни думи — има руски офицери — приятели ми са — мразя ги… А българите — прости, никакви потребности духовни. Развлечения? Отнюд! Умираш… Имаше по едно време трупа от кичеци циганки… То дойде като благодат божия в тоя умрял град. Окръжният началник, капитан Беринков, строг православен човек, поиска да ги изгони… Аз го не оставих. „Стой! — извиках — ти правиш престъпление!“ И той ги остави. Защото глухо… Тука сме в центра на шопската дивотия. Ето защо кога видя тракиец — плаче ми сърцето… Не, аз не те пущам. Ти си мой пленник. Ще останеш цяла неделя при мене. Имам два коня: ще те разведа по околностите на тая райска долина. Видиш: един венец от планини — кунуна мунцилор, както казват власите… Само тази Стара планина ме разтушава и ми наумява за моето отечество… Ти тука се с никого не познаваш?

— Не… тоест, запознах се вече с едного, забравих му името… Адвокатин тук. С една ужасна брада по лицето. Приказва някаква си българо-руска каша…

Докторът се изсмя.

— Ах! Тукашният адвокат? Чудовище космато и диво! Беринков го нарича „Дикий Барин“ — имало такъв в една повест на руския писател Тургенева… Е добре, господин Стремски, този Дикий Барин — всички така го наричаме вече — е интелигенцията тука, корифеят й. Представи си какви са ония, които идат подир него, представи си тогава и положението на образован човек в тая мечешка бърлога — в отношението на человеците!

Стремски слушаше смаян доктора. Намерил сега човек, комуто да си изкаже душата, Догански като един поток изля пред него набраните в гърдите му от дълго време жалби против недостатките на тоя нещастен градец и чудовищните преувеличения на които показваха колко му е било дотегнало тука, както — и хиперболическия стил, свойствен на речовитите хора като доктора. Имаше обаче една откровеност и сърдечност в обноските на тоя оригинал с румънско кепѐ, които го правеха симпатичен на Стремски.

— Да излезем! — предложи докторът.

— Къде?

— Из града? А довечера си у мене на вечеря. Ще пратя и багажа ти да земат.

Стремски се отказваше. Но Догански не отстъпваше. Той прие най-после поканата му да бъде гост за няколко дена: докторовата любезност, от друга страна — тая чудна балканска долина, разбиха упорството му.

На портата извън беше вързана една висока, прекрасна, жълта кобила, с лебеден врат, английска раса. Докторът я отвърза и я предаде на едно момче.

— Заведи у дома Фанни! — каза му той.

— Това ми е коня, с който пътувам — аз и в града, кога съм, с кон пътувам… Това е хубаво — едно за тия проклети и нечисти улици, а друго — предпазен си от бясно куче… Тоест, бесни кучета тук няма, но може да ти се случи да срещнеш веднаж в живота си… Аз, собствено, и от коня си преглеждам болните си от прилепчиви болести, тъй съм по-обезпечен от заразяване… Впрочем, тука и нямат обичай да се обръщат към доктора: ходят при турски ходжи и при поп Лака да им чете и бае — разправяше словоохотливият доктор, като вървяха из улиците, дето минувачите се спираха да гледат вънкашния човек — а за да усили впечатлението, Догански обърна разговора по френски.

Минаха през тесни, криви улици, с разрушени турски къщи и запустели дворища, буренясали, и излязоха на края, на един бряг, дето беше военната болница.

От това високо място се откриваше чудесна картина навред. Бреговец лежеше посред засмяната долина, заградена от планини и бърда, покрити с лозя и гори.

Особено западният край беше необикновено кичест и красив със своя дърволяк, зелени морави, веселени от ръмолящи поточета, слезнали от букашката планина. Един от хубавите балкански кътове, царство на прохлада, сенки, самотия и горска поезия.

От юг близко, с ръка да я засегнеш, Стара планина. Високо в небето се дигаха нейните голи гърбове и върхове, под които се чернеяха столетните букови гори по хълбоците й… Нейната исполинска верига се протакаше се тъй дива и лесиста на изток, дето едно скалисто бърдо, с чудновати и смели очертания се отклоняваше от главния гребен и тръгваше право на север, па се пресичаше внезапно в полето с един стръмен, отвесен бряг. Приличаше на колосално животно, легнало неподвижно.

Стремски не можеше да й се нагледа на тая панорама. Как беше различен тоя благословен край от голите, степни хълмове около Русе! Сега той двойно си честитеше срещата с доктора и приемането поканата му да погостува тука. Болното му още от прясната рана сърце искаше да намери при обществото на тоя приказлив и жизнен човек и в тоя планински кът разтуха и развлечение. Върхове, долове, гори, самотии, потоци, тъмни, непроходими гъсталаци — всичко имаше тука за любителя на природата на нейната благодатна тишина и свежест. Сякаш тая планинска пазва бяха обятия, разгърнати, за да утешат една скръб, да излечат една болка.