Иван Вазов
Нова земя (6) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VI. Самодива

Когато Стремски се пробуди — той беше спал седем часа мъртвешки сън, — в гората царуваше пълен мрак. Беше нощ. Под високите върхове на елите, между които се синееше небе с няколко трепливи звездици, гъста и непроницаема тъмнота лежеше. Нощта образуваше черна стена около скитника. Подир дълго озъртане и напрягане погледа, за да го свикне с мърчината, той хвана да забелязва ясно някои дънери наблизо, пазейки зловещата неподвижност на живи същества, които дебнат… В лесът владееше тишина и безмълвие дълбоко. Глухо, пусто. Далечни някакви скокове на вода пращаха дотук монотонен, сънен шум. Дивотата и самотията на тоя заглъхнал пущинак изпълваха Найденовата душа с непонятен хлад, с непобедим ужас — ужасът от мрака при отсъствието на живота.

Заедно със схващането околната действителност у него се пробуди съзнание за положението, за обстоятелствата, които предхождаха и докараха тая му нощявка тука. Смъртта на баща му сега му се науми с поразителна ясност и остър болеж прониза сърцето му. Всяка една дума на бабичката и на Киркова при разказването тая случка се припомни в ума му с мъчителна вярност; въображението му виждаше кървавия лик на мъченика, с дигнати в ужас ръце, с безнадеждно молебен поглед, под ударите на ятаганите. Сърцето му се дробеше. Той мислеше, че вижда страшен сън… Какво ставаше с България? Кораблекрушение! Сега въстана в ума му всичкия страшен сонм от ужаси и бедствия, на които бе свидетел, и пожара на родний му град, и страхотиите на бягството, и трупа на заклания Донча, който лежи сега нейде наоколо, със зиналата рязка на гърлото.

И тая мрачна и дълбока гора, която в обикновена нощ би имала нещо поетическо даже в самата си дивота и безлюдие, сега му се стори още по-грозна, по-враждебна и подозрителна, като че е в тъмна пещера, населена с влечуги и гадове свирепи. Гъстият мрак го плашеше, неподвижните стволове, що мътно прозираше около си, мълчаливи и строги, му навейваха студения трепет от привиденията. Стана му тясно. Страшно желание се пробуди у него да види по-скоро виделина, дневен зрак. Кога ще съмне? Той намираше малко отрада и ободрение само в гледането на звездите, що блещукаха на малкия къс небе, скъпливо оставен от дърветата. Тия звездици бяха едничкото питомно, познато, почти дружеско нещо в тоя чужди нему свят. Той не смееше да се помести, защото не знаеше какво има около него в тъмнината, която образуваше под него пропаст, бездънна и непроницаема; часто се ослушваше в някои шумове на самотията, странни, непривични и необясними за него. Веднаж даже чу, че изшумоли нещо по урвата над него и пак се спотаи. Мина му през ума за звяр. Или друго нещо? Болезнено раздраженото му въображение от толкова потресни сцени работеше и пълнеше гората със зловещи образи. Той падаше понякога в бълнуване и чинеше му се, някои фигури идат към него. И най-незначителния шепот в леса добиваше злокобно значение… Кога ще съмне? — питаше се… За сън пак — нито можеше да си помисли. Нощният хлад се усили, той си закопча по-добре палтото. Изтегна се пак и опря очи в звездите. Това зрелище подействува успокоително на разстроените му нерви.

По едно време една странна виделина проби отгоре и слабо освети задрямалите върхове от север. Тая бледа, сумнителна виделина, по нищо неприлична на утринната, предаде на картината нов вид, чуден и тайнствен. Очертанията на елите се откроиха по-добре в небето, една сладка, тиха ведрина проникна в гъстата сянка, няколко трепливи осветлени търкала се изобразиха по земята около Стремски. Разбра, че изгря месечина. Той се извърна назад и видя сребърният й лик, че се усмихва между клонакът на една борика. Стана му драго. Тая месечина беше му един брат и един другар. И гората му се стори по-приветлива под успокоителното сияние. В нейните дълбочини сенки се отличаваха от сенки и тътенът на водний шум не тъй диво се отзоваваше сега. Погледът му неволно се приковаваше през мрежата на клоните към нощното светило, което бързо излазяше на отворено.

Като гледаше така, Стремски видя на известно разстояние от себе си, там, дето месечината правеше да се види по-ясно местността, че се мръдна нещо живо и разшава сухия шумолак. После той видя, че се подигна една глава човешка! Стремски впи очи в това странно видение и спря дъхът си. Главата се издигна, показаха се рамената. Лицето се обърна към месечината, като да я погледне. Тогава Стремски разпозна профил на жена, както и косата й, която забрадка не покриваше. Жената си остана тъй, не се дигна повече, очевидно, седна на повален дънер. „Самодива!“ — мина му през умът. Той не беше суеверен, макар и да имаше мечтателна душа… Повече и повече учуден, Стремски наблюдаваше. Женската глава остана неподвижна няколко време, все обърната към месечината; после се наклони към почвата, и глава и рамена се изгубиха, като че потънаха там. Подир това видение, така тайнствено изникнало и изчезнало, Странски изгуби всяко самообладание, всяко благоразумие. Тикнат от болно и тревожно любопитство, смесено със страх, който той задушваше, Стремски се изправи и извика:

— Кой стои там?

Неговий глас разтресе мъртвата тишина.

В същий миг там, дето бе потънала главата, изскокна цяла жена, която тръгна бързо, напреки по урвата. Нейната бяла рокля се развяваше, скривана мигновено от дънерите отсамшни. Стремски тръгна подир нея, катерейки се по стръмното. Подир няколко минути той я застигаше. Внезапно тя се спря, извика уплашена и падна. Когато Стремски дойде до нея, той видя едно момиче, че лежи в несвяст. Една косвена луча, паднала на лицето, измахнато и пребледняло, го правеше като мъртвешко.

— Това момиче е избягало тука като мене — каза си Стремски, хвана го тихо за ръцете, подигна го деликатно да седне, като казваше приветливо:

— Не се бой, момиче, аз съм българин, аз съм белочерковец… Какво чиниш тука?

Момичето се поокопити, гласът и обноските Стремскеви го поуспокоиха. Но то гледаше все стреснато.

— Не бой се — повтори Стремски, — аз ти на помощ ида. Как остана тука?

— Бягах от турците и страх ме беше да изляза вече — отговори девойката с тих глас, като изглеждаше внимателно Стремски.

— Кога се скри тука?

— Днес.

— Как ви викат?

— Невянка Шамурова…

— А, на господин Шамуров дъщеря?

Девойката се разплака.

— Не плачете… Защо плачете?

— Не знам тати и мама какво са! Чух, че са убити! И тя захълца, като си затули очите с ръце. Стремски веднага си спомни какво чу днес от баба Кита за госпожа Шамурова. Той побърза да утеши дъщеря й.

— Майка ви е жива, Невенке, и баща ви… (в тоя тежък час идеше му лошо да титулува с „госпожица“ тая непозната нему девойка). Не се мъчете напразно.

— Истина?

— Аз положително знам това.

Невенкиното лице светна.

Възрадван от тая среща с жив человек и от случая да бъде полезен на тая изгубена в страшната гора девица (той забравяше сега, че тя е дъщеря на свирепия му бащин неприятел, и своите домашни нещастия), Стремски продължаваше да я ободрява и разпитва. Избягала, както всички белочерковци в Леевица, с домашните си, тя била изведена до върха на урвата от вуйка си. Майка й остала назад с децата. Баща й не видяла къде е… Бежанци пръснали слух, че и двамата са заклани. Днес, когато турците нападнаха част от бежанците, Невянка се втурнала заедно с мнозина още души в гората, но се изгубила и остала самичка. Другите, вероятно, са излезли из гората; но тя се бояла и чакала да мръкне. Като се стъмнило, тя тръгнала да излезе, но тъкмо на края на гората видял й се човек като турчин. Това я уплашило и тя се върнала назад. Тъй остала тая нощ в гората.

Стремски я увери, че тя дънер е взимала за човек и че турците, щом залезе слънце, избягват и се прибират в селата си. Той премълча да й обади какво е чула за нея майка й… Той скърбеше, че няма никаква възможност да извести госпожа Шамурова, че дъщеря й е в безопасност и че не е отведена от турци за обезчестяване, както тя вярваше сега и примираше в безсилно отчаяние. Като видеше спасено това момиче, острината на неговата собствена мъка сякаш намаляваше.

— Ние трябва да излезем оттука, Невенке, още много рано сутре. Из пътя ще има нашенци, с тях ще тръгнем за Троян.

— Благодаря ви.

— Но това място е много несгодно за стоене. Вий казвате, че не сте спали цяла нощ? Вий сте много уморени, а утре пак ще бийте път… Елате!

И без да чака съгласието или отговора на Невянка, той я улови за ръка и тръгнаха между елите.

На едно отворено място месечината огря много хубаво и двамата скитници. Стремски се вгледа по-добре в Невянка. Тя беше девойка на петнайсет или шестнайсет години, със снага средня, права, напета; с движения свободни и леки. Лицето й бяло, мършаво, но страшно бледно на месечината, нямаше нищо особено: повече детски мило, отколкото хубаво; коса черна, спусната отзад, една част паднала по челото в безредица. На краката й обуща нямаше; само чорапи, продънени отдолу.

Тая хубава и дръглива снага трепереше под тънката басмена роклица, бяла, с червени пера. Стремски сне палтото си и я наметна — той забрави да стори това по-рано. Невянка поблагодари със своите две черни очи. Той видя, че са хубави.

Намериха сгодна полянка, по-малко наведена и защитена, дето можеха да дочакат съмване.

Макар че Невянка свенливо се отказваше, но Стремски ластоя и тя легна, след като облече и закопча добре палтото и си подложи дясната ръка под главата, при подножието на един бор. Стремски имаше право: Невянка трябваше да умира за сън, който досега й беше невъзможен от нощния хлад и страхът. Щом склопи очи — и заспа.

Стремски седеше там да я пази.