Иван Вазов
Нова земя (77) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

III. Два познайника

Стремски се здрависа с чича си и му обади, че сега става митинг за съединението. Хаджият се възрадва.

— Ах! Да ида! — извика той и стана да иде в къщи да си земе шапката.

В това време се отвори вратата и се появи един селянин.

— Добър ви ден, господине — каза селянинът, като приближи свенливо. Той беше човек между двайсет и пет и трийсет години, крайно мършав и почернял, рус, с челоо тясно и издадено, и поглед остър и див.

Стремски искаше да го познае.

Селянинът чакаше мълчаливо това като човек, който не искаше сам да науми кой е.

— А! Добре дошъл, добре дошъл! — каза най-после зарадван Найден, като фана за ръката госта; па се обърна към чича си: — Чичо! Стиснете ръката на този българин!

— Кой е негова милост? — попита старецът учуден.

— Един мой приятел още от княжеството.

Старецът се ръкува сърдечно и влезе в къщи.

Стремски покани да седне Рангела — защото това беше отмъстителят на баща му — и много любезно го разпита. Рангел просто и късо му разказа живота си от денят, в който избяга от Бучинския хан. Той се скитал доста време из Врачанската планина, па се заселил най-после в Шуменско, дето по едно време имал и служба горски стражар. Но, подушен от властта, той изчезнал и се скитал досега, гладен и под вечен страх да бъде уловен. Той скри само едно нещо: че хайдутува около една година в Родопите.

— Но защо не дойде при мене още тогава, Рангеле? Нали ти обещах, че няма да те оставя?

Найден с любовта на брат се занима веднага с мисълта да настани тук Рангела, чието хлътнало лице ясно сочеше теглата, които е изтърпял. Той му каза, че сега имаше една отворена служба като за него: пожарникар в Пловдив. По-сетне ща му подири друга. Занапред обаче той ще бъде Ангел, не Рангел. Шопът благодари покъртен и с насълзени дори очи.

Невянка беше изпратила гостенката и идеше насам.

— Ела сам да те представя на жена си… Невенке! Подай си ръката и стисни тая юнашка десница!

Невянка, без да поиска разяснение, усмихна се към мъжа си и се ръкува сърдечно с Рангела.

— Щом е юнак негова милост, той има моето уважение. Юнаци могат да бъдат само честни души — каза тя, като гледаше почернялото лице на селянина.

Но тя пламна от червенина и изгледа с удивление момъка, когато Найден по френски й каза кой е.

— Ти, Ангеле, ела довечера у нас да вечеряме — обърна се Найден към селянина, за да удовлетвори изразената по френски молба на жена си.

— Сполай ви — поблагодари Рангел.

— Ах, ето иде още един наш приятел!… Ела, Митко! — викна Невянка към един бледен стражар, който влезе из портата с неуверен вид.

Дядовът Гъчов син, някогашното овчарче, беше неузнаваем под стражарската шинела и с това увехнало, убито лице. Найден го изгледа с участие.

— Какво правиш, Митко? — попита го той.

— Да кажем, че сме добре, господин Стремски! — отговори Митко с една тъжна усмивка.

— Ти си угрижен нещо… Булката здрава ли е?

— Здрава е.

— Защо я не доведеш някогаж на гости?

Митко цъкна с язика си отрицателно.

— Че какво е?

— Не е Тодора за пред хора, дето го рекли… — и той се усмихна горчиво. Стремски го погледна учудено.

— Не сговаряте ли се?

— Лошо.

— Лошо? — извикаха Стремски и Невянка едновременно, като разбраха от тая бърза и открита изповед, че Митковото сърце ще е преляно от горчила домашни.

— Измамих се, господин Стремски, отидох си с тая жена! — въздъхна Митко.

— Бедни Митко! — каза нажалено Невянка.

— Какво ти прави? — попита също угрижено Стремски.

— Прави лоши работи — подзе стражарят и направи знак с ръка, като че искаше да си обърше сълза на окото, — безчестно живее — да прощава госпожата — сиреч, как да ви кажа?… Наложила е дебелите, зачерни ми лицето… Нощем се върна у дома от караул, да си легна, а нея няма, излязла! Заран си дойде, па ако й продумам нещо, ще се фърли като усойница на мене…

— Хай дявол! — избъбра Найден.

— Друга една нощ пък заварих, че излазяше от дома — няма да повярвате, господин Стремски: един поп! Той се префърли през зида. Поп Кън!

— Ах, поп Кън? — извика Стремски, — аргосаният!

— Налетях, господине!

— Откъде е тая вонта? — попита старецът, който пак дойде и слушаше мълком.

— Оттука.

— В тая гъркомания ли намери? Ти не знаеш ли? „В дяволско село черква не прави!“ Що си не зе от Карлово момиче?

— Беше, господине — въздъхна Митко.

Рангел се обади:

— Момче бе!

Митко се обърна към него.

— Заколи я! — извика Рангел, комуто космите веднага щръкнаха. Митко го изгледа сепнато.

— Не се стряскай, Митко: негова милост е много добър наш приятел — каза Стремски. — Но на твоята болка е лесен церът: напусни я тази развратница! — И Найден му обади, че това е лесно. Той сам щеше да помогне да се ускори развода.

— Недейте, господин Стремски! — изпъшка умолително стражарят и тоя път си отри окото.

Стремски зяпна от недоумение.

— Защо не се откачиш от нея? — попита той.

— Не може, не може — въздъхна Митко.

Увещанията на Стремски останаха ялови пред упорствуването Митково. Той разбра, че нещастният е влюбен и вплетен в примките на тая коварна жена. Той пак си спомни какъв здрав и цветущ го видя тука преди четири години и какъв сега го вижда. Столичната кал беше погълнала в дълбините си и тая младост, погубила и тая сила, отнета на хлебородните поля и на благодатния труд. Нему му дойде даже едно гризене на съвестта.

— С какво мога да ти помогна тогава, Митко?

— Та и за друго дойдох, господин Стремски: извадиха ме днес от службата, на която вие ме наредихте… Карах се с адвокатина Ладжовича, задето ми срами фамилията… Тоя я подмамя. Той ми се закани и днес ме изчислиха.

— Това е подло! — извика Стремски.

„Без чест, без покой, без хляб, без надежда, без искрица светлина в живота — има ли по-ужасно съществувание?“ — думаше си Стремски, когато изпрати Митка и Рангела с решение още днес да се погрижи за тях. Но той си спомняше тихия и щастлив овчар от Стара планина и пак чувствуваше, като че е виновен в нещо.

Хаджи Евтим излезе и отиде на митинга.