Иван Вазов
Нова земя (50) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XIV. Опасно изкушение

В стаята на масата Стремски намери плик, надписан до него. Той погледна пощенския печат.

— Ах, от Русе, сещам се: от Шопова.

— Че как те намери тука това писмо?

— Щом ти ме задържа за повече дни, аз телеграфирах на тоя мой приятел в Русе да ми прибере златния часовник, що забравих в стаята си, когато бързах да тръгна, и да ми обади тука за това — каза Стремски, като разпечата писмото и го зачете.

Веднага докторът забележи, че лицето на приятеля му силно се завълнува.

Ето какво му пише Шопов:

„Драги приятелю,

Часовника ти спастрих, ще ти го пратя в Бяла черква, щом явиш, че си там. Ти ненадейно ни остави, но каквото се види и аз ще последвам примера ти, макар по твърде прозаическа причина: скарахме се с графа. Няма сега да ти разправям защо: аз съм виноватия. Ще мина в София, дето ме викат чиновник във финансите. Отбирам толкова от финанси, колкото свиня от псалтикия. Но сега тъй върви Българията и кон прилика не езди. Мачухонски много пита за тебе, но е влюбен в чича ти. Получи вече едно писмо от него. Но и двата чифта очила си туря и нищо не може да разбере, колкото и да се блъска: през всеки няколко думи дядо хаджия турил е и по една румънска, па и българските ги размесил страшно с влашки букви. Кстати: Мачухонски го налетя едно нещастие, което роди две щастия; дойде фамилията му! По едно недоразумение… И той си скуби косата, че тъкмо се готвеше да тръгва… Но дъщеря му Наталия — тя е миличка брюнетка — си намери един прекрасен годеник, а нашият поет Жирков — една прекрасна годеница. Харесаха се при първо виждане. Всяко зло за добро… Пътищата на провидението са неизследуеми. Чакай, понеже ти споменах за годявка, да ти кажа и за разгодявка: можеш ли да отгадаш? Патев върна на Драга Филович! И причината действително сериозна: баща й се улови в разхищение правителствени пари, запечатиха му книжата и го дадоха под съд. Оказва се, че е бил затънал в дългове и заплетен в разни тъмни спекули… С това се обяснява и разкошния им живот. Положението му е незавидно. И Патев скъса пресните още роднински връзки. Бедната Драга е поразена. (Тя е приятелка на сестра ми Възкресия и затова зная това.) Плакала пред сестра ми. Просила я да ми предаде молбата й, като ти пиша: позволяваш ли й да ти пише, да ти обясни всичко. Не давам мое мнение. Само ти съобщавам молбата й.

Какво се загнезди в Бреговец? Чувам, че там са красиви туркините… Граф Марузен е особено във възхищение от костюма им. Купил си един за графинята. Аз съм зле с графа, а пък Жирков се кара с доктор Досалиева. Приключвам ти тука изрязана от в. «Славянин» една сатира, която е напечатил срещу доктора тъкмо по годежа си. От това можеш да видиш, че поетите са като пчели: когато смучат най-сладкия нектар, могат да жилят най-люто. Поздрав от всички приятели. Надявам се да те видя скоро. Де ще останеш? В Шопландия или в Автономията?

Твой Шопов“

Стремски не погледна даже на сатирата и се обърна към доктора с развълнуван глас:

— Догански, Драга Филович е пак свободна?

— Как?

— Годеникът й върнал.

— Ах! — извика докторът очуден. — Защо?

— Чети тези редове! — и Стремски му поднесе предпоследнята страница на писмото.

— Ти си имал чест, фелиситирам те — каза той, като прочете показаното място.

Стремски го изгледа опулено.

— Собствено, защо ми честитиш?

— Поздравих те, че си имал щастие, дето не влезе в примката, дето сега няма да делиш скандала и позора на това семейство. Вярвам сега това събитие радикално да те излекува… Що ме гледаш тъй втренчен? Какво мислиш да правиш?

— Аз ще й позволя да ми пише — каза Стремски.

Докторът скокна.

— Как? Да подновиш връзките? — извика той в негодувание. — С каква цел?

— Тя проси да се обясни. Аз не мога да откажа.

— Откажи! Не ти трябва, особено сега.

— Особено сега аз не мога да остана безучастен към Драга, в такива тежки минути за нея.

— Ти я любиш още, подир толкова страшно оскръбление!…

— Не, жаля я само… — избъбла Стремски с виновен вид.

Докторът кръстоса ръце и го изгледа вперено:

— Виждам какво — каза той — ти сега ще й пишеш, а подир малко сам ще скокнеш да идеш при нея да я утешиш!

— Това няма да бъде! — викна Стремски решително.

— Аз те уверявам, че ще бъде. Аз чета в очите ти тая мисъл. Ти си влюбен, следователно ти си мърша, човек без самолюбие, без гордост… и си готов да преглътнеш всякакви унижения, да затънеш до шия в срам, само Драга да бъде твоя, понеже сега е на разположение…

— Ти говориш тъй, като че тази девица е последнята негодница. А всичката й вина е, че е била жертва на бащината си тирания, а сега — на кражбите му.

— Ти я защищаваш, Стремски? — извика докторът злобно, — ти забравяш всичко, каквото ми говори за нея в ядът си и каквото изтърпя от нея! А аз ти казвам, че е калпава душа!… Аз съм чувал за сестра й, Голичева. Тя е разпасана жена. А има една шопска поговорка: „Ивер от клада далеч не пада!“… И тя ще е като нея… Видиш? Бащиното й нещастие е било само предлог за Патева да развали. Навярно човекът има други причини… Той е несравнено по-умен от тебе, защото пет дена му стигнаха да я разбере…

Стремски стоеше и го гледаше смаяно.

Докторът извика:

— Бягай! Бягай! Тръгвай по-скоро през Балкана! Сега те не задържам, а те гоня! Бягай в Бяла черква, бягай по дяволите, но назад не поглеждай. Ако се извърнеш — пропаднал човек си. Сирената ще те сграбчи и удуши!…

Стремски стисна докторовата ръка сърдечно, без да каже нещо. Па скъса Шоповото писмо.

— Юнак си! — каза докторът възхитен…

Стремски се залови да се готви за пътуване.

— Какво е това? — попита докторът, като зе да чете изрезката от вестника, оставена там от Стремски. — Дявол ги зел тия идиоти! Ето пак печатана псувня! И на масата ми я оставили.

Той не беше видял, че тая изрезка Стремски я намери в писмото си.

И той прочете следнята сатира, написана по лесния маниер на Любена Каравелова, додето Стремски в другата стая прибираше вещите си:

„Доктору Д.“

Хей докторе, хей докторе,

сива мутовилка,

болен съм аз, моля ти се:

дай ми нещо билка!

 

— Не, не мога: във хотела

чака ме трапеза,

и не зная дали скоро

оттам ще излеза.

 

— Докторе, за бога, чуй ме:

много зле тресе ме!

— Твойта треска нека чака —

ази ще подрема.

 

— Докторе, око боли ме:

какво да се чини?

— Няма нищо, остави ме,

то само ще мине.

 

Ух, какви са хора диви,

само ме смущават!

Нека търпят — те са криви,

че се разболяват.

 

Гаче затуй аз съм доктор

и очила нося,

да се мъча за тез шопи:

ходжите защо са?

Той фърли сатирата, без да я дочете до края.

— И очила ми турили да нося! Идиоти безобразни, глупци! — викаше той ядосан, когато Стремски пак влезе при него. — Чети, Стремски: още една подлост за мене, възмущавай се! — и той му посочи хартията.

— Та тая сатира не е за тебе! Тя е Жиркова, за доктор Досалиева в Русе. Прати ми я Шопов в писмото си.

— Така ли? И аз разбрах по очилата само — че не подхожда за мене. — После, като се усмихна самодоволно, прибави…

— Тоя Жирков — complimentele mele… Знаеш ли какво е казал един немскипоет! Забравих го, оня, евреина…

— Хайне?

— Да, Хайне! Той е казал: „Царе! Бойте се да си направите поета неприятел; изгубени сте!“ Или подобно нещо. А у нас може да се викне: „Доктори, бойте се от поети неприятели — и приятели!“ Последния ще ни окарикатури по-добре. Не, трябва и аз да ида скоро в София, за да разруша козните.

Стремски излезе с доктора и отидоха на станцията да си улови кола за утре. Вечерният мрак беше паднал вече.

— За утре не можем да ви дадем кола — отговори началникът на станцията.

— Защо?

— Държим ги за княза и свитата му.

— Как? Княза иде? — попита Догански стреснат.

— Преди малко приех телеграма от господин министра: негова светлост ще стигне тука утре по четире часът после обед… Трябва да държа свежи коне, за промянка…

— Толкоз по-добре: всяко зло за добро. Ний ще можем да присъствуваме на посрещането на първия български княз тука — забележи докторът, като тръгваха пак из тъмната улица.

— А мене е крайно неприятно.

— Че се забавяш един ден?

— Да, щом си обадя на сърцето, че ще пътувам, всеки час на закъсняване ми става несносен… Особено в тоя случай.

Найденов можеше да притури и друга причина за нежеланието си да бъде утре тука: утрешното посрещане на княза Александра с великолепието, възторгът и виковете на навалицата щеше много живо да му напомни и възпроизведе посрещането на княза Дондукова в Русе и щеше да съживи тежките му спомени и разтвори раната в сърцето му.