Иван Вазов
Нова земя (62) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Пожарището

В края на 1879 година, сиреч повече от две години, откак бе изгорена, Бяла черква представляваше още страшна гледка: тя почти цяла беше развалини, съсипни и пепелища. С изключение на крайните сиромашки къщи — пренебрегнати от башибозуците — всичките главни и вътрешни махали бяха станали плячка на пожара. Пламъците бяха свободно изпепелявали в продължение на много дни няколкостотин къщи, от по-добрите и населявани от заможните граждани. Който идеше отвън и гледаше непобутнатите крайни къщи, щеше да вземе града за цял и невредим; но като преминеше пояса им и влезеше вътре, пред него се разтваряше безкрайно празно пространство, грозен, широк мегдан, посеян с жални следи от пламъци и опустошение. Навред разсипани зидове, разграднини, пепел, купища от рухнали стени, грамади, обрасли с коприва; дупки и ями буренясали, дето са били изби; по някъде опушени късове от камини или усамотени комини, около които зданието се сипнало — и само те остали и стърчат жаловито и грозно, като някакви скелети! А сред тоя хаос от разрушение, трапове и безименни неща — някъде изгубен между тях — беше и Марковий двор, завит като всичко около под плащаницата на смъртта и пущинака…

Това беше всичко, което остаяше от няколко махали, които образуваха най-добрата част на градеца. Пламъкът беше изял средуляка му и оставяше непокътнати краищата. Червеите така изгризват корубата на някои дървета, дето се съдържа жизненият им сок, и оставят само кората — живи мъртъвци?

Около това безкрайно гробище, в окръжающите го оцелели къщя, бяха се настанили оживелите белочерковчани. И те прилични на развалини! Лица бледни и страдалчески, изпити, посърнали, потъмнели; очи хлътнали; скъсани, неузнаваеми! Нещастието беше съвсем преобразило това общество. Една мрачност в погледите или равнодушие и затъпялост на физиономиите — огледала на изтърпени душевни страдания, на диви страхове и окаянства. Всеобщото изсиромашаване беше въдворило равенството, изгладило разниците между класове и състояния. Всички бяха сега бедни; под едни дрипи седяха и чорбаджии, и сиромаси. Прежният богаташ, разорен в една нощ, делеше унинието и оскудията със злочестия беден занаятчия, изгорял като него, и с пропадналия земледелец. Демократизмът, загнезден в душата на българина, намираше сега почва за най-добрия си разцвет. Сиромашията изравнява хората, както и смъртта. Старият полумилионер Курката играеше на скамбил в кафенето с Ивана Фукарата, козарчето, и се псуваха по най-добросъвестен начин, без да се намръщи някое лице; хаджи Пиронко, някога пръв чорбаджия, привикнал да му стават на крака по улицата, минуваше сега пренебрегнат и невиден сред общото равнодушие под дрипавите си дрехи.

Смъртта беше покосила цяло поколение в тия две години. Старите бяха измрели и много нарядко да се мернеше бяла коса. Първенците бяха измрели. Юрдан Диамандиев беше съсечен при бягането в Бойкова нива, както беше заклан Марко Иванов по-горе, в Леевица, както беше опушнат Мичо Бейзадето при варденето града преди развалата му. Дамянчо Григорът беше умрял от тифус в Търново; дядо поп Ставри изгорял жив на леглото си, дето боледувал, и Иванчо Йотата заклан на моста в Пловдив заедно с другите затворници в денят, когато генерал Кураго прегази Марица. Михалаки Алафрангата бе отишъл мировий съдия в родопските дълбочини, в Чепеларито; хаджи Гъчо Шамуров живееше в Карлово; Колчо слепецът, Орфеят белочерковски, обикаляше България и Тракия с флаутата си и с Ботевата молитва (гласът й беше измислен от него), та си изпросваше поминъка. И останалите младежи — измрели или пръснати по вън на служба. Стефчов само, изпаднал, завехтял и презрян, се въртеше по кафенетата, неуспял да найде такава, навред предшествуван от лошата си слава. Малцина още паши познайници имаше тука, межлу тях — кака Гинка с мъжа си, подслонени в бедни къщурки, и хаджи Смион, който всеки ежедневно щеше да види, че се разхожда с добродушна усмивка пред разградения си двор и чака да приказва с някого за Молдовата или слушаше Хаджи Ахила, който пред новата си берберница, пиян, сипеше остроти и пословици, начогулен от куп парцаливи дечурлига.

Така Бяла черква беше неузнаваема и по обществото си, състояще от млади хора и крайчане — сбирщина безлична и несимпатична — поне на пръв поглед.

Въпреки това животът пак беше се появял тука, борбата за съществование беше събудила енергиите, трудът изново закипяваше, за да поправи колко-годе злото, да заличи тук-там следите на ужасната катастрофа. Малки дървени къщици, которки надве-натри скърпени, дюкянчета — тук-там поникваха из пожарището. Една нова черква на мястото на изгорялата горделиво се издигаше между развалините; новото училище в двора и шумеше с няколкостотин деца, момчета и момичета. Един храм за душите и една ковачница на умовете, сиреч на бъдещето — и двете издигнати веднага след завръщането чрез големи усилия, патриотизъм и жертви от страна на изгорелите. Отрадни паметници на духовна сила сред паметниците на разорението!