Иван Вазов
Нова земя (75) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

I. Автономията

Четири години и половина бяха се изминали от описаното събитие. Стремски и Невянка прекарваха в столицата на Източна Румелия честит живот. Дръзкото грабване Невенкино беше отдавна въдворило мир между двете враждебни семейства. Хаджи Евтим и Марковица с по-малките деца оставаха в Бяла черква, в новосъградената къща, и всяка година дваж или триж идеха на гости в Пловдив да се по-радват на младите съпрузи и да цалуват внучето Александърча, галения първенец на младото семейство. Навестяваше ги и Невенкина майка, която си оставаше в Карлово. Хаджи Гъчо почти две години се беше сърдил и не бе искал ни да види, ни да ги чуе — дъщеря си и зетя си. Ни молбите, ни покорството на Невянка, ни постъпките за помирение, правени от Найдена и от всички ближни, ни бащинският глас, който викаше в сърцето му: „прошка!“ не бяха смекчили неговото упорство, което времето сякаш затвърдяваше вместо да отслаби. Само нежният гласец на внука можа да пробуди за милост тая непреклонима душа, отхранена в стихията на дългогодишни омрази. Хаджи Гъчо се затече в Пловдив, за да помилува пеленачето, което измоли в една минута прошка за майка си и баща си. С това окончателно помирение и радостта, и щастието станаха пълни в младата челяд.

Година нещо след предобряването хаджи Гъчо се помина от напрасна смърт.

Стремски още от първото си встъпване в Пловдив се предаде на политическа деятелност. Природа жива, пъргава — борбата на политиката и трескавите й вълнувания отговаряха на темперамента му; неговият ораторски дар, мощно и искрено слово, глас звучен го туриха веднага в реда на първите трибуни в оградата на Областното събрание, а умът му, благородството, силата на характера му, неподкупната честност, достойнство в отношенията му спечелиха всеобщото уважение, което се наложи и на враговете му. А той ги имаше. Защото политическото поприще не беше насеяно за него само с рози. Те най-малко растат на неговата почва, отъпкана от боричканията на всички користолюбиви жажди, болнави честолюбия и партийни страсти. Той изпита много горчивини, тежки разочарования в хората и в нещата разколебаха душата му. Но въпреки тлетворното влияние на политическата атмосфера, неговата силна природа остана здрава и непокътната, той не изгуби вярата си в доброто и в честта, а само спечели жизнената опитност и верен поглед въз нещата…

На тия именно качества Стремски дължеше значението си в обществото. Защото Стремски беше само това, което е: той не беше носител-байрактар на някоя особена идея, нито издигаше някое социално светоломно знаме, нито беше апостол на гръмливи обществени и политически преврати в една епоха на жива работа, на трезв и обновителен труд, на градене новия живот въз пепелището на миналото, на лекуване раните от робството и на всеобщ напън на народните сили към мирна ползотворна деятелност под лучите на младата свобода. Нито беше Стремски идеален образ, въплъщение на всички доблести и съвършенства. Такъв, той би бил бляскав герой на една поема, плод на благородна и високолетяща фантазия, но не на това повествование — картина на една действителна епоха и на едно поколение още живо. Найден Стремски принадлежи на тая епоха и на това поколение, той е чедо на своето време, той е образ, откъртен от живота; но той събира в себе си светлите проявления на тоя живот, в него живеят добрите чувства и високите пориви на човека, които не изключват съвсем и слабостите, и увлеченията, свойствени на природата му. Той е просто честен, даровит и енергичен младеж и обществен деец, надарен със сърце, с характер и нравствена мощ… Тия са неговите скромни титли, за да бъде герой наш. Ако да беше повече от това, той щеше да е несравнено по-симпатичен като личност, но не истинен като българин. А в едно младо общество като нашето тогава, неопитно, новак, излязло из миналото с всичкия богат запас на уродливи задатки — семена и плодове на дълго робство, — влезнало в политическия живот неподготвено за граждански доблести, невъзпитано от опита на едно дълготрайно самостоятелно съществувание, изложено на всичките измами, изкусявано от всичките стръвове, в опасност да изгуби всред вихъра на новите съблазни, жажди и блъсъци своите първоначални добродетели, склад скромен и безцен, остал непокътнат от заразата на миналото — понятията: честност, характер, нравствено мъжество са велики добродетели, бихме казали: героизми, от каквито и на тоя ден нашия явен живот е оскуден…

А животът на новата страна се развиваше и кипеше. Пулсът й биеше с пълна сила. Отцепена насилствено от тялото на България, младата област, въпреки несгодните политически условия, в които бе поставена, нито задряма, нито заболя: тя зацъфтя с всичката сила на един млад, пълен с жизнени сокове и жар организъм. Преди няколко години, преобърната на гробище и пожарище, Южна България при първата грейна луча на свободата прояви богатата мощ, останала небутната в гърдите на нейните бодри чеда, един общ порив към деятелност и напредък из всички области на народния живот подигна измъчената страна до едно завидно благосъстояние. В първите вече години на полунезависимото й политическо съществуване Източна Румелия — прекоросана така от Берлинския договор, за да подчертае нейния не чисто български характер — блесна не само като най-българска страна, но и като културен фактор между държавите на Балканския полуостров. Европейските пътешественици, приятели на България, й се любуваха и те бяха единодушни в похвалите, които извикваха редът, мирът, свободата и напредъка на областта и правилното развитие на силите й — явление още по-силно биюще в очи при борбите и крамолите в княжеството, спънали моралното му съществувание още в началото.

След първите избухи от негодувание и горещи протести против жестоката присъда на Европа, Южна България затаи за време в гърдите си ламтежа за съединението и сякаш сбра всичките си сили и енергия за вътрешното си развитие, за да заздрави раните си и да се изправи на здрава нога, та да бъде в състояние при първия сгоден случай да осъществи своя идеал.

Сполучлив беше избора на първия й главен управител. Княз Алеко Богориди, възпитан в гръцка среда, остарял под феса на султанова служба, незнающ ни дума българска, беше останал добър българин в сърцето и в душата. В неговата ористократена кръв бликаше същата струя от любов към България, каквато облагородяваше и баща му, котленеца княз Стефаники Богориди. Истинско щастие за него и за страната беше, дето имаше за главен секретар човек като Гаврила Кръстевича, надарен с енергия и държавни способности, който при горещия патриотизъм съединяваше и дълбока опитност. Княз Алеко беше старец висок, величествен — той имаше нещо от гордостта на балканските букове, дето са живели предките му — с бели като сняг косми и брада — оставена по турски, с благородно, хубаво, кротко лице, малко скръбно, което се втълпяваше в паметта. С душа добра и с обноски приветливи, с ум без блясък, но просветен и логичен, малосведущ в господарствените дела, с характер мек, нерешителен, изменчив, крайно самолюбив и чувствителен във въпроси на лично достойнство, княз Алеко беше в началото обичен на всички в страната, прегърнал мъдрото правило да князува, а да не управлява. Той изпита горчивината на положението си по-после, когато изгуби равновесието си при развитието на събитията и се подаде на влияния, които експлоатираха добрите и слабите страни на тая честна душа — Сцили и Харибди, които не избягна и неговия съсед през Балкана — княз Александър.