Иван Вазов
Нова земя (10) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

X. Заслон

Подир малки из дърветата отвъд реката подаде се човекът. В един миг той мина поточето и се намери пред тях. Той беше едър, бърчав старец, в изкъсани дрехи.

— Къде отивате, чичовата? — попита ги той, още запъхтян.

Стремски му обясни. Старецът тури пръста на устата си.

— Какво щяхте да направите? Аз затова, като ви видях, затекох се да ви пресрещна.

Найден го гледаше зачуден.

— На пътя пазят турци. Преди малко опушнаха един карловец. Тука стойте, в гората.

И той, като им кимна, тръгна нагоре по поточето, последван от тях.

Подир няколко минути между младите ели, до самата вода, мярна се колибка, покрита с начупени върхари и трева. Но тя беше толкова малка и ниска, щото само седешком можеше вътре да се стои.

— Влезте и крийте се тука. Тука има и друг човек — каза старецът. После прибави: — Гладни ли сте? Така ли? На ви хлебец! — и извади из пояса си комат подничен хляб.

В колибата имаше една жена карловка. Тя беше също спасена от стареца в колибата си.

Старецът им поръча да стоят вътре и се изгуби из дърветата.

Троицата бежанци завързаха разговор с нисък глас.

Карловката била избягала тая нощ из града си.

Там запирали, клали, бесили!

Тя беше четирийсетгодишна жена, твърде уплашена и слисана. Като приказваше, тя още трепереше.

Между това, слънцето се затули зад чуките на запад. В долът се възцаряваше прохладна сянка.

Старецът след един час пак дойде.

— Хапнахте ли? Добре. Сега си поспете тука.

Но старецът — той каза, че се викал дядо Гъчо — любопитствуваше да узнае кои му са гостите.

Стремски му каза своето име.

— Стремски? Аз знам цяла Бяла черква, но Стремски не съм чул — каза старецът.

Найден сети, че дядо Гъчо имаше право: старецът познаваше баща му под името Марко Иванов, Гьопсата, прякор, който Найден в Цариград по патриотическата мода в онова време беше превел на български Стремски^[1].

— Вие сте брат и сестра?

— Не.

— Пък тъй си приличате…

— Турците какво станаха? — попита Найден.

— Пометоха се, да ги порази господ.

— Като е тъй, ний ще вървим сега, чичо — каза Найден.

— Няма да отивате. Починете си тука. Утре, преди зори, ще ви събудя и ще тръгнем всички за Троян. Старецът им разправи, че той пасял овцете тука на един турчин карловец и затова другите турци не го кътнали. Но той се уплашил днес от техните закани и решил да бяга и той, като напусне овцете.

Добродушният дядо Гъчо дълго още приказва с гостите си, от които Невянка, съсипана от умора, както седеше, заспа облегната до стената на колибата до задрямалата по-рано карловка. Един луч от месечината падаше през отзявката на покрива въз бледото лице на момичето.

Найден, до входа на колибата, слушаше с натегнали клепачи стареца.

— Лека нощ! — каза дядо Гъчо, като стана и си отиде в кошарата при овцете.

Найден нито му отговори: главата му клюмна на земята и той заспа като мъртъв.

Чудна балканска нощ!

Пространните самотии, къпани от модрата светлина на месечината, тайнствено дремеха във вековечната си тишина и царствена непокътнатост.

А от двете страни на планината, в долините на Тракия и в полетата на Дунавска България, ужасните фурии на войната бодърствуваха и разсяваха нàстръх и трепет по обляната с кърви и покрита с пожарища земя, из които трябваше да изникне младата й свобода…