Иван Вазов
Нова земя (81) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

VII. Кулата

Хисарските бани са Карлсбадът и Трувилът на пловдивското общество. През летните месеци зелените хълмове и долчини, по които се мяркат още величавите останки от венеца на староримската стена, се пъстрят от разноцветни леки облекла, шумен и весел свят оживява тоя кът, заглъхнал през останалото време на годината, животът е в пълния си разгар и дене, и до полунощ. Висшето пловдивско общество тогава се сбира тука, та в охолната безгрижност и безетикетност, свойствени на всяка банянска атмосфера, да подъхне един полуполски живот, далеч от трясъка на пловдивските калдъръми, грижи, сплетни и хапливите мушици.

Между другите — тука беше и Стремски семейно, дошел в края на юли. Тоя път той пак имаше гост чича си хаджи Евтима. Борис, опростен и приет пак в гимназията, явяваше се само на трапезата, в останалото време той се скиташе в околностите с един свой приятел съученик — Чинчев, за когото уверяваше, че бил поет. Тук бяха още и доктор Дъбинов с Анка; Димитър Цветанов, който беше постоянно почти със Стремски. Тоя момък, приятел и връстник Найденов, надарен богато с духовни сили, с възвишен ум и сърце, поет и литератор, подплатен с бляскав диалектик, беше повереник на неговите чувства — умният събеседник, с когото по цели часове се разговаряха по моралните и политически въпроси, които животът на младата страна всеки ден подигаше. Депутати и двамата, и естествено от същия политически лагер, те деляха същите негодувания против лошите обществени явления, които се множеха с дните на Областта, и същите симпатии, полети и мировъзрения…

Августовското слънце висеше доста ниско над Средногорските бърда. То озаряваше старовремските зидове със своите пурпурни лучи и им предаваше особен цвят, изражение и ефект. Техните грамадни останки, изгледвани от неосветлената страна, добиваха още по-едри размери и по-мрачна замисленост в сяйния фон на кръгозора. Стремскеви и Дъбинови с Цветанова отиваха по шосето към кулата или „Камилите“, както се нарича южния вход на Хисарската крепост. Тая порта, устояла още права, въпреки вековете и ръката на опустошението, издигаше над пътя своя гигантски скелет от кирпич и камен и фърляше обаянието на една старинна, средновековна легенда в тая цветуща местност, зашумяла от струите на съвременния живот. Един проход, извъртян вътре в зидището на кулата, полуразсипан също, с излизани и изкъртени стъпала, извождаше догоре.

На върха си тая колосална развалина беше разцепена; един тесен пролом делеше на две арката й, която образуваше така два изправени и един срещу други къса стени, слабо наумявайки два сфинкса — стърчащи в небето. На тясното теме на единия от тия сфинкси, на една шеметна височина Невянка с ужас съзря брата си Бориса и Чинчева. Те седяха там безгрижно над дълбоката пропаст, която зееше под тях, без да обръщат внимание наоколо си. Невянка извика да слязат, това стори и хаджи Евтим, и Стремски.

Борис стана тогава на крака и фана да се смее. Напразно хаджият се сърдеше и махаше повелително. Гимназистът не се махваше и неговото тяло се очертаваше в небесната синева малко като една кукла. Той сякаш намираше удоволствие в безпокойството на домашните си.

Старецът дойде в негодувание.

— Слазяй, бре, блъснигабър! Дето те не сеят, там се раждаш! — и махаше с бастуня си.

— Напразно се мъчиш: Борис няма да слезе именно сега. Ти му даваш случай да покаже своята храброст и твърдоглавщина — забележи Стремски.

— Аз съм се карал днес с него — каза хаджи Евтим. — Той сега го намирам още повече изветрял. Приказва врели-некипели, да земеш да го заколиш. Не ще вече нищо, не харесва нищо. Пуснал коса като дякон, смачкал капела на главата, върви, маха ръце. Какъв си — социалист.

И хаджи Евтим не можеше да се начуди отде изникна това учение, кой ги научи тия момчета да станат такива халосани и непокорни. И той съдеше Цветанова и внука си защо, като са учени, не съберат умът на вироглавците.

— Не се тревожете толкоз, бай хаджия: тая мода ще има един край и ще премине, както всяка мода. Сега у гимназистите е на мода социализмът, както у жените — турнюрът — еднакво неуместни и безобразни у нас — да извинят госпожите — каза Цветанов, като клюмна усмихнато към дамите.

— Той тука се изхайтюва от лоши другари и от революционерни брошури, които получава отнякъде от Европа. И наш Георги доста се е заразил от тия крайни идеи — каза доктор Дъбинов.

— И не знаят коя вода ги носи! — забележи хаджи Евтим. — Само ще си изгуби бъдащето Борис. От пръв баща син — па ще излезе нищо и никакъв човек; а пък синът на Рачка Пръдлето ще стане образован, та да се гордее баща му с него. Завчера ми чете писмото му от Париж.

— Ча какво прави там Рачковия син? — попита Стремски.

— Учи се! Баща му го поддържа. Такъв простак, но не милей пари, за да приготви на сина си добра кариера. Кой знае как го предумал син му… Фали се с него човекът. Каже: „Само за Стефанча мисля, той ще ни прослави фамилията!“ Дявол знае как ще я прослави! Иди прославяй Пръдлевци…

Стремски и Цветанов минаха под кулата и отидоха напред. Другите остаха пред кулата, за да заставят гимназистите да слязат.

Борис не слушаше и като напук продължаваше прав да върши разни опасни движения на върха. Хрумна му най-после да прави вид, като че ще скокне. Макар и да знаеха, че се шегува, на дружината долу сърцата се свиваха, като гледаше тия мърдания, гибелни при най-малкото изгубване равновесието. Невянка му викаше и го молеше с примряло сърце. Хаджи Евтим също го молеше, зовеше го, заканяше му се.

— Бай хаджия, елате и вие при мене да видите колко оттука стоите малки всички: като чорбаджийски идеали! — смееше се още гимназистът.

— Слез, Борисе! — викаха всички.

— Чакай, чичо, да извикам, па тогава ще сляза!

Па като си разпери ръцете нагоре, извика гръмогласно:

— Ура! Да живее съединението!

Хаджи Евтим му изпляска ръце доволен.

— Сега и ти извикай за мене едно нещо! — продължи Борис.

— Пала те палила, какво да извикам?

— Извикай: „Да живее социализмът!“

Хаджи Евтим се навъси.

— Не се гаври, Борисе, ами слазяй!

— Извикай или ще се фърля долу!

И гимназистът придружи заплашването си с твърде победоносно движение.

Долу пак настръхнаха.

— Какво иска тоя лудетина? — избъбра старецът сърдит.

Но Невянка и цялата дружина, разтревожени, го замолиха да удовлетвори лудешката прищявка на Бориса.

— На, фърлям се! — чу се отгоре глас.

Невянка прегърна хаджият.

— Бачо хаджия, извикай: да живее социализмът! Тоя безумник ще падне, както играе на върха.

Тогава старецът, обзет от същия страх и с едно непо-едимо отвращение, извика — по-добре — избълва към Бориса:

— Да живее социализмът!… Поврага!

От това извикване старецът го обля ненадеен пот.

— Ура! — отговори върхът на кулата.

След две минути Борис и Чинчев се смъкваха по изхлузените стъпала из утробата на кулата, като се кискаха гръмогласно.