Иван Вазов
Нова земя (29) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XIX. Съд

Троечленната комисия не можа да достигне до едно съгласие и се раздели на две мнения върху качеството на брашното: едното мнение беше, че то е смесено с несище и пясък и не отговаря на мострата, следователно, че контракта е нарушен в най-съществената си част; а другото мнение намираше брашното добро и приемливо. Последното мнение беше на болшинството и надделя. Стремски протестува и апелира още същий ден пред губернатора, който взе във внимание доводите Стремскеви и по предложението му състави се нова комисия да анализира брашното.

Двамата руси се възмутиха безмерно от поведението на Стремски. Единия от тях беше същия, когото срещна снощи у Филовича. Вероятно Дразински им беше обадил за начина, по който го прие Стремски, защото единия каза с презрение:

— Что за дрянний братушка!

Но другия каза със злобна усмивка:

— Знаете ли, Мойсей Карлич, това екзотическо животно ми наумява много жалбата на оня простак, описан от Некрасова:

Место я имел доходное,

да доходу не имел;

безкористье благородное —

да и брать то неумел!

И той се изсмя съжалително.

Но губернаторът беше на друго мнение (Стремски му беше обадил за опитването да го подкупят) — той каза:

— Когато видя такива примери на доблест, аз подмладявам и се повръщам в периода на идеалните си години… Българите са един народ с бъдеще.

Но колкото това дело го подигна пред губернаторовите очи, толкова много го свали пред очите на Драгиний баща. Иваница Филович силно се ядоса, той се разочарова от Стремски. Той не можеше да му прости изпущането случая да спечели съвсем безопасно за себе си цяло едно състояние, предложено от Дразински тъй деликатно, отблъснато от Стремски тъй лудешки. Какъв зет! — думаше си той. — Какъв човек ще стане от него с тия бръмбари в главата в тоя век на спекулациите и практичността! С празна честност и със сухо службашество Стремски не може да ощастливи Драга, привикнала да си не отказва нищо, нито да поддържа блясъка, в който тя е живяла у бащиний си дом! „Тоя човек не е за мене!“ — реши си той. Иваницовото негодувание против Стремски беше толкоз по-силно, че отхвърлянето брашното на Дразински увреждаше и него: той имаше скришом дял в предприятието! И Стремски ритва с крак интереса му, макар от загатванията на Иваница и на Дразински той да разбра каква услуга щеше да стори на бъдещий си дядо.

Виден гражданин в Русе преди няколко години, с много влияние пред турската власт, Филович — от разпасан и харчовит живот и непресметливост, беше си много побъркал положението и се принудил тутакси подир освобождението на Русе да вземе важна служба в едно финансово учреждение. Но по стара привичка той караше пак тъй нашироко, поддържаше разкоша в къщата си, пъчеше се с аристократизъм, а платката му отдавна бе престала да посреща разноските му. Той добавяше недостигналото от други страни и чрез други пътища, само нему известни, без да може обаче нито на растящите харчове да надвие, нито дълговете си да намали. Положението му се затрудняваше. Той разчиташе сега сигурно на голяма печалба от предприятието с Дразински, но подир несполуката — дължима само на Стремскевото вироглавство — за него наставаха тежки минути. Никой обаче под маската на достолепно чорбаджийско държане и светска усмивка, която не оставяше този як човек, не можеше да проникне кризата на положението му.

Госпожа Елисавета също се много наскърби, кога чу за пакостничествата Стремскеви.

— Цял блъснигабър! — забележи Филович горчиво.

Тия думи, разменени в тоя интимен семеен съвет, като изражаваха цялото нравствено мировъзрение на почтените супрузи, бяха една присъда върху Стремски и една закана въз неговото щастие.

Но другите членове на фамилията останаха непосветени в мислите им…