Метаданни
Данни
- Серия
- Трилогия „Бяла черква“ (3)
- Година
- 1896 (Обществено достояние)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне (от Словото)
II. Поклонения
Стремски беше пристигнал в родното си място къде края на септемврия, след като престоя в София няколко дена. Той беше минал през живописния път, който върви през Камарската долина, през Златица и през балканските седловини Гълъбец и Козница, и през Клисура.
Още първия ден хаджи Евтим заведе внука си да се поклони на гроба на баща си — чиито кости бяха свалени от Балкана още при завръщането на Марковица в Бяла черква. Стремски коленичи и плака. После го заведе, та му показа дворището им. Той дълго гледа с просълзени очи едно празно място, на един край продънено — диря от зимник, — покрито с пепел и бурени, с късове от керемиди. Той се напъва да познае нещо от тоя двор, дето някога е кипял живота. Но никакви следи нямаше: ни леглото на барата, що веселеше двора, ни коренче от големите чимшири и люляката край зида, до които вечеряха, под лозата… Той едвам можа да открие в тревясалий трап опушен уломък от камъните на огнището; там една костенурка, измъкнала главата си, гледаше любопитно към него, като че го питаше що дири тука. Тоя двор, завит под пепелта и бурена си, го не познаваше вече, както един мъртвец, покрит с плащаница, не познава домашните, които го обикалят…
Като изгледа всичко в града, което говореше на сърцето му, той обиколи и околностите, с които го свързваха други възпоминания от детинский живот. Защото той ги не беше виждал от четиринайсетата си година: както казахме по-рано, той пристигна в Бяла черкова в навечерието на катастрофата й, но ни веднаж не излезе из града, задържан от караулната си служба. А те всички бяха цели и невредими, сиреч тъй прекрасни, както и напред. Природата една се не менява и не носи дял от страданията и превратностите людски. Световните бури, които превръщат в прах градове, народи и империи, минуват често край нея, без да я зачубръснат със съкрушителното си крило.
През три дена наред той навестява всичките кътове, които са оставили в душата му образа си, с една радост. Разхожда се по високата хълмиста могила „Трапето“, дето бос играеше на роби с връстници; качва се на големите хълмовити балвани там и които Дон Кихот би вземал за избити великани и зад които спеше на сянка, когато бягаше от училището… Посети манастира, на който напразно търси величествения уединен бор и старовековната черкова с големия ерусалим и светци с извадени от кърджалиите очи… Възлазя на връх Остро бърдо, на рамото на Стара планина, и гледа като на блюдо цялата долина, със Средня гора и Родопите на юг; посети гръмливите водопади и се ослушва упоен в дивата им мелодия, с която пълнеха планинските самотии; наднича над дълбоките тъмни вирове в скалите, дето бучат скоковете, в ледената вода на които се е къпал с другарите си, без да настине; слиза в най-дълбоките долове и пропасти в балканското гърло, наляво от чарковете; вдетени се и скача от скала на скала като дива коза, спуска се пълзешком по гладките канари, за да откъсне диво цвете или миризлив здравец в подножието им, вика като луд и събужда ековете на пущинака!
Но той изпита особено умиление при посещението прежнето училище, което се издигаше на един висок хълм на север от града. Това училище, от което той беше бягал тъй дълго и което сега тъй силно и сладко правеше да тупа сърцето му! Стояха само останки от порутени зидове на външната заграда. Всичко друго беше сринато със земята!… Нямаше признак от високото клепало, дето често, слободни вироглавчета, за да измамят бабичките и смутят поповете, клепеха дъската за умряло, когато всеки в града беше жив и здрав; или биеха желязното зънка́ло — за голям празник в делнични дни; нито намери мястото на тъмницата с големите плъхове в приготовителното училище, в което затваряха немирниците и неприлежателните… Той сам два пъти бе попаднал там: как беше тъмно и вонеше на мишина вътре!… В цялата ограда остаяше само каменната старовремска черкова, ограбена и изпокъртена вътре, и гробищата зад нея, съвсем непокътнати. Уви, само гробищата са неумирающи като съдбата. Разрушението почита разрушението. Червеите довършват делото на убиеца. Тъмните сили са в неразкъсван съюз.