Иван Вазов
Нова земя (89) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XV. Луча

Сутринта по десет часът Стремски влазяше при Невянка. Той я завари облечена при прозореца, с книга в ръка.

Стремски дойде право при жена си.

— Невенке! Аз знам сега, положително знам, причината на всичко това, което става от няколко дена в нашата къща и изтезава и двама ни — каза той.

Невянка го погледна студено и подигна рамена, без да каже нещо.

— Тебе ти е говорено — не знам от кого и не искам да питам — за една отдавнашна моя свръзка. Истина ли?

Тя клюмна утвърдително.

— И вярно е това — прибави той.

— Това признание прави чест на твоята откровеност — каза сухо Невянка, като пусна книгата и скръсти ръце ожидателно. Тя беше вътрешно доволна, че мъжът й я избавя от мъката сама да отваря тоя въпрос.

Стремски разбра, че не се излъга в догадката си, блеснала в ума му преди малко, относително интригата, фърлена в домашния им живот. Той обаче и сега не допускаше, че това е дело на Цабрикова. Повече предполагаше анонимно писмо от някой низък враг.

— Невенке! Слушай, един живот щастлив, светъл, честен от пет години; живот, пълен с преданости и с взаимно уважение един към други — аз не мога, аз не искам да оставя да го замрачи нито сянка от недоверие между нас. Злоумишления донос, който ти е направен, ми налага сега една пълна изповед; тая изповед е жестока за мене, защото ще пробуди тежки спомени, отдавна прокудени из душата ми от слънцето на твоята любов и от щастието, което ти ме надари.

Невенкините очи овлажняха внезапно. Тя не каза нищо.

Стремски седна до нея, зема й ръката и каза:

— Ти ще ме изслушаш?

Тя клюмна с глава.

Стремски с тих, но развълнуван глас зафана да й разказва историята на своето нещастно увлечение в Драга — подробно, откровено, смело; всичките си отчаяния, страдания, малодушия, всичко горестно, що бе изтърпял и изстрадал до светлия ден, в който се срещнаха в Бяла черква с Невянка. Той говореше със сърцето; очите му бяха пълни с любов, признателност, обоготворение към Невянка. Тя слушаше неподвижна, като оставяше ръката си в ръката му, като чуваше биенето на своето сърце и усещаше една сладостна и нежна топлота, че се издига от гърдите й, нервно разтърсвани, като че това бяха сълзи, които се изкачваха като струя от сърцето, за да бликнат из чучурите на очите.

После двамата съпрузи се прегърнаха внезапно и една дълга любовна цалувка съедини устните им, сърцата им, душите им…

След един четвърт от това помирение чуха се стъпките на хаджият, който идеше от пътя. Той влезна и им обади, че нощес се е самоубил с револвер в Ариматейскевия хотел Карадидов. Но двамата щастливи съпрузи, опиянени от благополучието си, чуха равнодушно това известие за самоубийството на отчаяния картофор, техен съсед в Пловдив.

— Чичо, ний днес да гледаме да си фанем файтон за утре.

— Фанах вече — каза старецът, като изглеждаше Невенките очи, по които оставаха дири от сълзи. От няколко дена и той също се безпокоеше, като гледаше угрижения вид на двамата млади и догаждаше, че има раздор в семейството. А сега тия сълзи? „Оня, помисли си той, ще е забъркал тука някоя попара.“

Види се Невянка разбра грижата на стареца: тя прегърна пред него Найдена и го цалуна по бузата. Старецът зяпна, слисан и възхитен.

— Ах! — извика той: — тъй ви искам! Счупихте на дявола кракът. Браво…

И хаджиевото сърце се разнежи; той изля в един поток думи радостта си, че вижда пак сговор и щастие да се въдворяват между тях.

Влезе слугинчето и каза.

— Господин Цабриков е дошъл.

Хаджи Евтим се намръщи. Невянка се обърна към слугинчето:

— Слушай, Минке, кажи на тоя господин тия думи: госпожа Стремска и господин Стремски не ви приемат.

Хаджиевото лице огря от възторг.

— Ти из душата ми зема тия думи, снахо — избъбра той покъртен.

Найден стисна ръката на Невянка.