Иван Вазов
Нова земя (45) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

IX. Докторът лекува Стремски

Докторът окръжаваше с любезности и внимание госта си, за да направи седенето му тука по-приятно. Всеки ден той измисляше нови развлечения за него, разхождаше го по хубавите и романтични места в долината и отвъд нея — из горите; запознава го със своите близки познайници в града, които освен руските офицери — се четяха на пръсти между българите. От тях само на десетина души още докторът подаваше ръка. В тяхното число — и двамата братя аптекари-гърци. Запозна го и с поп Лака, който четеше за уроки и светеше вода за прокуждане бродниците, и с телеграфния чиновник, дребно, духовито момче, и с учителката, която порази Стремски с красотата си, когато видя девойката най-напред в профил отдясно, и която го изуми с грозотата, когато й видя лявата страна на лицето: тя представляваше цяла страшна зарасла рана от изгаряне, случило се в детинството; запозна го и със затулените ъгли от живота на местното общество, и с нравите му, и с понятията му, които превратът на освобождението беше оставил непокътнати от ново влияние: политическия прелом се беше отразил само върху горните пластове на явния живот, без да се почувствува действието му в по-вътрешните области на душата.

Но онова, което най-много привлече Стремски, то беше природата на тая балканска долина. Всеки ден намираше нови обайни кътове наоколо и по я обикваше и й се прилепваше. Ту пеш, ту яхнали с доктора, те изброждаха веселите ливадяци и орехови гори край кристалната Бързия; къпеха се в целебния открит вир при Вършец и в околните бари планински; посещаваха манастирите в полите на Стара планина, пътуваха край веселите брегове на бистра Огоста и из гъстите бранища; минаха през Чипровица, славна със старото си рударство, през Ж… славна с традиционната разпуснатост на красния си пол. Лутаха се по бърда и долини, гуркаха се из вълните на природата и свободата, опиваха се до самозабавение от хубостите на тоя светъл мир.

Повече от седмица измина без Стремски да усети как. Той се силеше в разнообразието на тия впечатления да задуши сърдечната си мъка, да забрави милия образ. Напразно. Замислен, меланхоличен и когато се възхищаваше, той влачеше навсякъде като един каторжник железата си — своите възпоминания.

Догански често го изглеждаше очуден от тая тъга, що не се махваше от лицето му. Но при един от задушевните си разговори Стремски не се удържа и му изказа всичко. Докторът скокна възмутен и като бързо си пипна фаворитите, блъсна с юмрук по масата и каза:

— Тъй ли било? А аз, да ти се изповядам, безпокоях се вътрешно, като те гледах тъй оклюхнал — от фтизис или сериозна ипохондрия!… Любов? Плюй! Кой ти каза да се влюбваш? Кой ти рече да се свързваш, да туряш свободата си, душевния си мир, целия си живот в зависимост от каприза на една безхарактерна, вятърничава жена? — Не само тая твоя Драга, но всичките жени са вятърничави! Те са създания нищожни, направени от болни нерви, от глупост и от пороци. Простият народ е определил с една само дума жената. Той я нарича: „Дяволска кост!“ И много мъдро. Да страдаш от измяната на жената, на която стихията, в която диша, е именно непостоянството и измяната, е глупаво и престъпно. Всяка жена — най-красната — трябва да знаеш, че е най-грозната. Красота, грозота. Виж, тия думи са сродни не само по съзвучие. Видя ли нашата учителка? Нейното лице е символът на женската натура… За жалост, глупавото човечество вижда само дясната буза. Ти сега узнаваш грозотата на другата… Късно. Защото тая Драга, аз ми се чини от всичко това, което чух да ми разказваш за нея, че тя е една празна гайда, която я надуват капризите й, но душа в нея няма. Нейната пустота е равна само с нейната жестокост. И ти, бедния, умен и интелигентен човек, си се впримчил във властта на такова ненормално създание. Забрави я, тя не е за тебе! Плюй ти казвам и на тази любов, и на тази Драга… Остави на будалите и поплювковците да въздишат. Това е глупаво и подло, което правиш сега. Някога сам ще се възмущаваш от своята мизерност на тая минута. Един влюбен не е мъж — а мърша!

Догански беше почервенял силно, като произнасяше тая кървава филипика против жените и любовта. Самото му озлобление и жестоки крайности свидетелствуваха, че преди да стане философ, той е преживял опита на сърдечни катастрофи.

При всичко това, Догански, в своята бурна и парадоксална реч вярно улови някои и други съществени черти на Драгината психология. Той, външния зрител, прозря онова, което влюбения не успяваше да види всред сложността на ощущенията си и замаята на любовта. Драга беше постъпила в хармония със себе си. Ветрена, у нея привързаността силен корен не можеше да фане; суетна и пуста, тя не можеше да оцени Стремски, ни предаността му, щом разбра, че Патев по своето положение й обезпечаваше блясък и охолност, и удовлетворение на прищевките — неща, които влазяха като главни елементи в живота й. За да се реши на такава жестока стъпка, притуриха се и други влияния: натиските отстрана на баща й и майка й; внезапното предложение на залюбения и нетърпеливия Патев, направено във вид на ултиматум в самия ден на посрещането княза Дондукова… Любопитно е, че Иваница Филовича като последно убедително средство въз дъщеря си за оттласването на Стремски каза й онова, което всеки други баща би скрил от страх за противоположен ефект: обади й как Стремски отфърлил безумно цяло богатство! Драга не отговори нищо, само по лицето й се изобрази очудване… Подир един час годявката стана…

Бедният, честният Стремски! Да би знаял за това безмълвно, студено очудване, с което биде посрещната неговата благородна постъпка, той веднага би се потърсил до утробата си от отвращение и би престанал да страда.

Но той не знаеше.