Иван Вазов
Нова земя (22) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XII. Дочакан

На сутрешний ден, по осем часът сутринта, секундантите на Стремски, граф Марузин и Шопов, чакаха в канцеларията, обзети от голямо недоумение.

Защото Стремски го нямаше.

А дуелът беше на девет часът назначен.

Учудването им, стряскането им растеше на всяка минута. Те знаеха от Аким Филиповича за нощното пътуване Найденово за Гюргево, отдето Мачухонски се бе завърнал още вчера заран, но по-нататък нищо не знаеха: ни къде се е дянал Найден, ни кои причини са го извикали тъй скоро в Румъния. Това пропадане, узнато с удоволствие и от противника му, се тълкуваше естествено в много неблагоприятен смисъл. Веригаров и приятелите му усърдно пръскаха слуха, че Найден просто бегал от дуела, и мнозина се найдоха да повярват това. Сам Веригаров, за да се порисува с героизъм и да направи повече шум, цял ден се обучаваше накрай града със стреляне, обиколен от множество любопитни и дечурлига, привлечени от гърмежите. А Стремски и досега го няма никакъв! Графът беше отчаян. Той почиташе Стремски и познаваше неговий доблестен характер, но той не можеше да защити приятеля си, нито намираше извинение за тая постъпка. Той и Шопов, още отрано дошли в канцеларията, поглеждаха ежеминутно часовниците си и все питаеха надежда да го видят, за да идат при Константиновата пивоварница.

Вратата се хлопна яката, влезе Найден.

Той беше бледен, запъхтян, уморен: той едвам слазяше от парахода.

— Ну, слава богу, ну, слава богу, ну, слава богу! — извика графът, като разпери широко ръцете си. — Къде пропаднахте, Найден Маркович?

Шопов изрева от радост и го прегърна. На безбройните им и бързи питания Найден отговори, че лични, извънредни причини, които не може да обади, го извикали ненадейно и задържали досега отсреща.

— Но разбирате ли инашите изтезания? Знайте ли какви слухове се пръскаха?

— Веригаров пръскаше, че сте бегали от страх. Той тържествуваше!

— Ах, подлецът! — каза Найден намръщен.

— И представете си моето положение, Найден Маркович: аз се срамях вече, аз се червях при мисълта, че вий може да се не явите на тоя дуел! Аз се усъмних, разбирате ли? Усъмних се: в българската интелигенция!…

— Аз съм страшно виноват пред вас, Аполон Петрович! Искам ви прошка, че ви направих да страдате, и тебе, Шопов!

— Да вървим, господа! Тъкмо е време! — каза Шопов.

— Да вървим!

Долу, на пътя, стоеше колата. Шопов седна отпред, а графът и Стремски седнаха в дъното.

— Карай! — извика графът навъсено.

Пайтонът затрещя нататък.

Беше време. Защото сега при Констаптиновата пивоварница Веригаров със секундантите си трябваше да чакат и със злорадо наслаждение да гледат, че часът наближава, а съперника няма. Веригаров още отсега предвкушаваше тържествуването от победата си и от съкрушителний позор, който щеше да падне въз Стремски. Както видяхме, Веригаров беше разшумил за днешната среща. Той проявяваше такава храброст и самоувереност, неестествени у един мекошавец, щото учудваха и го правеха интересен. Мълвата за дуела мина през трескавия кипеж на шумния град и проникна навред. Къщята, кафенетата, канцелариите приказваха за него. Но малцина вярваха, че Веригаров е човекът, който ще присади в България това рицарско правило за чест. Руските офицери, които чуха, ухилиха се, но погледнаха съчувствено на това явление, ново в българските нрави — като хора на меча и честта. Граф Марузин се счете длъжен още вчера заран да доложи на губернатора.

Губернаторът се усмихна и каза:

— Нека се побият. Вий, графе, ще да ми доложите всичко по тънко как е станало. Жал ще ми е, ако пострада нещо нашият Стремски; но не един руски генерал, и то още във военно време, ще съветва отстъпление — на когото и да бъде.

Да споменем, че Стремскевото вратоломно пътуване за Букурещ не беше безплодно. Деликатната му мисия беше се увенчала с пълен успех. Найден предума Светлина да се върне при мъжа си, той й даде да види всичката дълбочина на ямата, която зееше пред нея. Светлина се беше завърнала още снощи по десет часът, придружена с мъжа си, който беше я възчакал в Гюргево.

Нека кажем, че среднощното избягване на Светлина остана неизвестно за одумниците градски: случаят иска, щото на пристанището и парахода да се не намери никой, който би познавал бежанката. А връщането с мъжа й беше естествено нещо и не възбуди подозрение върху семейната драма, разиграна в домът на Филовича.

За предпазливост Стремски тръгна от Букурещ със следующия влак, като смяташе, че ще успее да бъде в Русе по полунощ, че ще има време да си отспи и заранта да бъде при Константиновата пивоварница, готов да размени куршумите си с Веригарова.

При всичко това, из пътя към Гюргево той мислеше само за Драга и не можеше да си съсредоточи мислите за двубоя. Той искаше и не можеше да се спре на това сериозно, даже съдбоносно събитие, което криеше за него утрешния ден. Той даже се силеше да повярва, че има такова нещо. Дали презрението към нищожеството Веригарово, дали предчувствие, че тоя дуел няма да се сбъдне, или силата на други вълнения — но Стремски не мислеше за него. Веригаровът образ беше много незначителен, много блед, за да може да вземе място в душата му.

Но едно непредвидено обстоятелство го накара да се сепне и цял да се погълне от мисълта за двубоя. На полпът между Букурещ и Гюргево влакът се спря пред ненадейно провалений мост над река Кинещи, приток на Арджеш. Поправката на моста трая до пет часът заранта и Стремски трябваше да чака там със страшно безпокойство и мъка в душата да не би да закъснее. Най-после той пристигна в Гюргево на седем часът и едвам на осем тая заран пристигна в Русе, съсипан от тревоги и умора…