Иван Вазов
Нова земя (47) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

XI. Пътница

Една пощенска кола издруска на улицата.

Те надникнаха из прозореца.

— Откак направих тия страшни разкрития, аз вече няма да видя мир — каза докторът: — всяко изтрещяване по улицата на кола, всяко появяване на пощенски раздавач ще ме прави да трепкам, се ще очаквам отчисление… Дявол ме зел! Ах, тази кола иде откъм Лом.

— Там са една възрастна жена и една мома хубавичка — каза Стремски… Чакай! — извика той внезапно, па се улови за челото и се взря.

— Позна ли ги?

— Чакай! — и Стремски стори знак доктору да мълчи, като че искаше да събере мислите си, да улови някой далечен спомен.

— Какво има? Коя е тази госпожица?

— Не мога да се сетя… — каза замислен Стремски. — Но тая мома съм я видял вече — де? Не помня… Но сигурно ще усетя… Хай да излезем.

— Къде?

На Милановия хан. Там непременно ще се спре тая пътница, за да обядва, додето препрягат колата й в станцията. Можем там да разберем коя е.

— Сега пак ще те съдя: що си такъв женлю? От Русе идеш бит, търсиш пак да те бият. Остави фустаните.

— Искам да разбера коя е!

— Една пътница, която минува! Какво те интересува? Истина, хубавичка е… Имаше носът на Алма… Ха чуй, довечера ще бъдем на гости у Огулева, поканени сме на чай… И Беринков е там. Ще изпросим да ни поиграе Алмата волуптозната турска шансонетка „Кючук ханъм“, под дайрето.

— Да вървим! — каза решително Стремски.

Те излязоха и тръгнаха за Милановия хан.

Наистина Стремски се стресна, като видя тая девойка. Той искаше да узнае непременно коя е или поне — нещо за нея. Тя не зачуди само неговото любопитство, а на сърцето му нещо каза. Нещо много познато, много близко, нещо, за което той не можеше да се догади, имаше за него в непознатата пътница. Това нещо, това смътно възпоминание беше много сладостно. Поне сърцето му радостно се сви в гърдите му. Не, тая мома не беше чужда за него.

Още като излязоха на мегданя, дето беше хана, те зърнаха на чардака му на горния кат към пътя възрастната жена и девойката. Те похапваха при една маса. Кога приближиха към тях, Стремски видя, че девойката беше облечена в сива дълга пътническа дреха, преметнала през рамо чантичка, с малка шапчица, завита с белия вуал, дигнат от лицето, което беше беличко и хубаво. Всичко това Стремски успя да види в разстояние на половин минута, защото девойката, като забележи, че е предмет на вторачено взиране на двамата младежи, свенливо се поотмести, за да бъде заслонена от стълба, що подпираше потона, а може би случайно стана това.

Влязоха в хотела, за да получат сведения.

Но нищо сърбинът не можа да им обади, освен че идат от Лом и пътуват за София.

— Старата трябва да е майката — каза той.

— Не е, господине: ербо она й говори: госпоя све — обясни ханджията.

— Значи, просто другарка й е — допълни Догански.

— Ние ще чакаме тук да я видим по-добре, кога се качи на колата — пошушна Стремски доктору.

— Добре, ела да влезем в кафенето.