Иван Вазов
Нова земя (47) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XI. Пътница

Една пощенска кола издруска на улицата.

Те надникнаха из прозореца.

— Откак направих тия страшни разкрития, аз вече няма да видя мир — каза докторът: — всяко изтрещяване по улицата на кола, всяко появяване на пощенски раздавач ще ме прави да трепкам, се ще очаквам отчисление… Дявол ме зел! Ах, тази кола иде откъм Лом.

— Там са една възрастна жена и една мома хубавичка — каза Стремски… Чакай! — извика той внезапно, па се улови за челото и се взря.

— Позна ли ги?

— Чакай! — и Стремски стори знак доктору да мълчи, като че искаше да събере мислите си, да улови някой далечен спомен.

— Какво има? Коя е тази госпожица?

— Не мога да се сетя… — каза замислен Стремски. — Но тая мома съм я видял вече — де? Не помня… Но сигурно ще усетя… Хай да излезем.

— Къде?

На Милановия хан. Там непременно ще се спре тая пътница, за да обядва, додето препрягат колата й в станцията. Можем там да разберем коя е.

— Сега пак ще те съдя: що си такъв женлю? От Русе идеш бит, търсиш пак да те бият. Остави фустаните.

— Искам да разбера коя е!

— Една пътница, която минува! Какво те интересува? Истина, хубавичка е… Имаше носът на Алма… Ха чуй, довечера ще бъдем на гости у Огулева, поканени сме на чай… И Беринков е там. Ще изпросим да ни поиграе Алмата волуптозната турска шансонетка „Кючук ханъм“, под дайрето.

— Да вървим! — каза решително Стремски.

Те излязоха и тръгнаха за Милановия хан.

Наистина Стремски се стресна, като видя тая девойка. Той искаше да узнае непременно коя е или поне — нещо за нея. Тя не зачуди само неговото любопитство, а на сърцето му нещо каза. Нещо много познато, много близко, нещо, за което той не можеше да се догади, имаше за него в непознатата пътница. Това нещо, това смътно възпоминание беше много сладостно. Поне сърцето му радостно се сви в гърдите му. Не, тая мома не беше чужда за него.

Още като излязоха на мегданя, дето беше хана, те зърнаха на чардака му на горния кат към пътя възрастната жена и девойката. Те похапваха при една маса. Кога приближиха към тях, Стремски видя, че девойката беше облечена в сива дълга пътническа дреха, преметнала през рамо чантичка, с малка шапчица, завита с белия вуал, дигнат от лицето, което беше беличко и хубаво. Всичко това Стремски успя да види в разстояние на половин минута, защото девойката, като забележи, че е предмет на вторачено взиране на двамата младежи, свенливо се поотмести, за да бъде заслонена от стълба, що подпираше потона, а може би случайно стана това.

Влязоха в хотела, за да получат сведения.

Но нищо сърбинът не можа да им обади, освен че идат от Лом и пътуват за София.

— Старата трябва да е майката — каза той.

— Не е, господине: ербо она й говори: госпоя све — обясни ханджията.

— Значи, просто другарка й е — допълни Догански.

— Ние ще чакаме тук да я видим по-добре, кога се качи на колата — пошушна Стремски доктору.

— Добре, ела да влезем в кафенето.